“От детските си години много християни са съхранили в умовете си образи на Бога, които имат малко общо с Този, Който се е открил в личността и делото на Иисус Христос. Повечето от тези образи са едностранчиви изкривявания, които е крайно наложително да поправим. Западни богослови са склонни да подчертават ролята на Бога като Съдия, често обрисувайки Го като „въвеждащ ни в изкушение“, за да ни изпита и да стовари върху нас въздаянието Си, когато не се справим достатъчно добре. Като реакция на този карикатурен образ, много хора предпочитат да си представят Бога като някакъв гигантски, благодушен Дядо Коледа, обитаващ някъде „там горе“, готов да отговаря на молитвите ни и да ни даде това, което желаем най-много. А други с по-научен начин на мислене схващат Бога като космическа Сила, създаваща всички неща, но нямаща никакво лично отношение към човешките същества: личности, които Писанието все пак обявява за носители на Неговия божествен образ. Тези и толкова много други наши представи за Бога са огромни изкривявания. Да, Бог е Съдия, както е и щедър Баща, изливащ върху чедата Си изобилие от съчувствие и благодат. Трябва да се съхрани равновесието между тези две неща, за да си изградим представа за Бога такъв, какъвто Той се разкрива в историята, в Писанията и в нашия личен опит.
В тази връзка често си мисля за едно изказване, направено преди много години от виден професор в една от най-престижните православни богословски семинарии. Един ден след занятия той беше наобиколен от няколко студенти, които го запитаха провокативно: „Г-н професор, какво е Православие?“ Те очакваха някакъв заплетен и отегчително дълъг отговор. А той ги погледна и отвърна простичко: „Православието е липсата на едностранчивост.“ След това си тръгна. За тези, които разбраха какво има предвид той, това беше съвършен отговор. За хора, които се опитват да го живеят на практика, автентичното християнство е именно липса на едностранчивост, на дисбаланс. Всяка ерес, всяко изкривяване на вярата, както можем да установим от преглед на историята, е резултат от дисбаланс. Например, твърде голямото ударение върху божествеността на Христос може да доведе до монофизитство: учението, че Иисусовата душа е била изцяло божествена, което поставя под въпрос доколко човешкото Му естество е било реално. Силното наблягане върху Неговата човешкост произвежда съвременна форма на несторианство, пълно разделяне на Иисус от Назарет от „Христос на вярата“, божественото Слово Божие. От съществено значение е да запазим равновесието и пълното съединение между божествеността и човешкостта на Божия Син. „Това, което не е било прието, не е спасено,“ заявява св. Григорий Назиански. Ако Един от Светата Троица не е приел пълнотата на човешката природа, без да изостави каквото и да било от Своята божественост, то това спасение, на което се надяват християните, не би се случило никога. Ако Иисус не е наистина „Богочовек“, както твърди светоотеческата традиция, тогава човешките същества никога не биха встъпили във вечно общение с Бога или не биха съучаствали в Божествения живот. Ако въплътеният Син Божий не беше „слязъл“ в смъртта, за да разруши чрез възкресението Си демоничната хватка, с която смъртта държи всекиго от нас, то тогава, ако използвам богослужебния език, „тези в гробовете“ никога не биха се радвали на пасхалната победа, която ни извежда от смъртната сянка към блясъка на вечния живот в присъствието на триединия Бог на любовта.“
Райнс огледа за миг слушателите си, а сетне продължи.
„Знам, че не сте дошли тук да слушате проповед, каза той с лека усмивка, но исках да предложа всичко това на вниманието ви, като прелюдия към главната тема на вечерта. Искам да поговорим повече по един проблем, който намирам за труден и по-непонятен от който и да било друг в областта на физичните и биологичните науки. Темата е произходът и функцията на съзнанието – нещо, за което голям брой учени и философи са говорили, но изглежда едва неколцина реално са го разбирали. Трябва да призная, че самият аз не го разбирам добре. Ние използваме думата „съзнание“ почти всеки ден. Направени са смели опити за анализ на явлението, но спектърът от определения е почти толкова голям, колкото е броят на изследователите. Все пак смятам, че можем да кажем поне няколко неща, най-малкото от християнска гледна точка, които съчетават в себе си прозрения от квантовата теория и от съкровищницата на вярата.
Повечето биолози, подобно на огромното мнозинство от физиците, гледат на реалността като фундаментално механистична. Те не искат да изоставят „дуализма между разум и материя“: прокараното от Рене Декарт разграничение между материалното тяло и нематериалния разум или душа. Съгласно картезианския възглед, разумът представлява нематериална „субстанция“, която взаимодейства с мозъка, но не е негова производна. Материята, включително физическото тяло, се характеризира с пространствени размери и движение, докато основна характеристика на разума е мисълта. От своя страна, така наречените „физикалисти“ или материалисти гледат на самия разум като физична реалност, която изниква по някакъв тайнствен начин от мозъка и е тъждествена с него. От тази перспектива съзнанието се приема за произхождащо от и свеждащо се до функцията на мозъка. Когато човек умре, мозъкът преустановява всяка дейност и съзнанието изчезва.
Виден представител на този възглед е Мъри Гел-Ман, брилянтен лауреат на Нобеловата награда, който написва добре известната книга Кваркът и ягуарът. Гел-Ман е атеист. Също така, той твърдо вярва, че „науката е границата на всичко“. Неговият скептицизъм (би могло да се каже „неговият сциентизъм“) го тласка към отхвърляне на понятието за нелокалност, което той отхвърля като „езикова злоупотреба“. А силния антропен принцип намира за „толкова смешен, че не заслужава по-нататъшна дискусия“. Позицията му е обобщена в становището: „Трябва да е рядкост да срещнем съвременен учен, който вярва, че съществуват някакви особени „ментални сили“, които по естеството си не са биологични и в крайна сметка физиохимични.“ Както ще се опитам да покажа, броят на съвременните учени, които са убедени, че съзнанието е обусловено от нематериални „ментални сили“, нараства постоянно. И трябва да подчертаем, че придържащите се към строго материалистичен подход по въпроса за съзнанието не са способни да решат фундаменталния проблем за това как нашите субективни преживявания могат да произлязат от чисто физичните процеси в мозъка.
Кристоф Кох е донякъде по-отворен от Гел-Ман спрямо въпроса за Божието съществуване и за положителното отношение между наука и религия. В книгата си Съзнание, той шеговито определя себе си като „романтичен редукционист“. Голяма част от научните му работи са в съавторство с Франсис Крийк, съоткривател на молекулата на ДНК и Нобелов лауреат, от когото е почерпил много вдъхновение. Кох повдига основния въпрос как в нашите преживявания се появяват субективни чувства. Фактически как изобщо преживяваме нещо? Какъв е източникът на чувствата и на други елементи от нашето възприятие? Дейвид Чалмърс, бележитият австралийски философ, популяризира това като „трудния проблем“ в изследванията на съзнанието. Този проблем засяга въпроса „защо“ по отношение на чувствата, съпровождащи възприемането на информацията от сетивата. Тази информация достига до нас под формата на qualia, на субективни съзнателни преживявания.
Обичайният въпрос, който се задава, за да се различат едно от друго възприетите усещания, е: „Това е като какво…?“ Например, питаме се „като какво е да виждаш в червено или да вкусваш чесън?“ Американският философ Томас Нейджъл става известен с въпроса си: „Като какво е да си прилеп?“ Питането не е толкова несериозно, колкото изглежда. За да изследваш тайните на съзнанието, необходимо е да разбереш какво ни прави способни да встъпваме в трайна връзка със света около нас. Съзнанието на един прилеп е изключително различно от нашето, защото усещането му на qualia е коренно различно. Не можем да споделим субективното преживяване на прилепа, когато се храни с насекоми, хванати във въздуха, или в качеството му на летящ слепец, или когато спи с главата надолу в някоя усойна пещера. Обаче и прилепът, и ние самите сме същества, притежаващи съзнание. Поради субективността на усещането на qualia, не можем да кажем дали възприятието на прилепа за реалността е „правилно“, или нашето собствено.
Къде се осъществява взаимодействието между разума и тялото? За Декарт и за мнозина днешни невролози отговорът гласи: „В епифизната жлеза“. Американският анестезиолог Стюарт Хамероф и британският математик Роджър Пенроуз твърдят, че съзнанието възниква от операциите на микротубулите в мозъчните клетки. Според тях квантовата кохерентност осигурява единството в рамките на съзнателното преживяване, макар че те не предлагат обяснение как всъщност протичат субективните преживявания. Заключенията им са подложени на критика от много страни. Но голямата заслуга на изследванията им се състои в освобождаването на съзнанието от оковите на представата, че то зависи изцяло от неврологични процеси.
Едно удовлетворително и балансирано виждане, да повторя, би поставило въпроса за възникването на съзнанието някъде между типично западното ударение върху функцията на мозъка и „идеалистичната“ позиция, повлияна от древния източен мистицизъм и поддържана от значителен брой съвременни изследователи. Идеализмът е философски светоглед, който на Запад води началото си от дуалистичното гледище на Платон, поставящо върховната реалност в трансцендентното царство на „идеите“ или „формите“. Великият швейцарски психолог Карл Юнг възприема и преработва концепцията за формите в своята теория за „колективното несъзнавано“. Той нарича такива форми архетипи, универсални образи, предавани от поколение на поколение и съществуващи както в индивидуалната душа, така и в света като цяло (оттук „колективно“). Тези образи стоят в основата на индивидуалното съзнателно възприятие (което, както ще видим, е нещо повече от просто „съзнаване“) и намират своя израз чрез него. От значение за нашите цели днес е фактът, че универсалното съществуване на архетипи означава, че съзнанието не се ограничава до мозъка и дори до индивида. Връзката между архетипите и нечие индивидуално съзнателно възприятие е в подкрепа на идеята, че съзнанието по-скоро функционира като нелокално поле. Някои теоретици издигат идеята, че фактически то е вид квантово поле, разбиране, което все пак не издържа критична проверка. Полетата са обект на възбуждания, които пораждат нещо, което наричаме частици. Няма познати ни „частици на съзнанието“, така че аналогията между съзнание и квантови полета не може да бъде разширявана твърде много. В своето виждане Юнг е по-скоро идеалист и квази-мистик, за когото царството на архетипите е повсеместно и е включено в това, което Дейвид Бом би нарекъл „универсална Пълнота“. „Дали би било прекалена екстраполация,“ пита Лотар Шефър, „да си мислим, че Юнговото царство на формите и царството на формите на квантовата физика са едно и също царство на космическата потенциалност – духовна среда, където нашите научни, философски и духовни убеждения са вградени в недуалния ред на Единното[1]? Шефър смята, че зад и отвъд видимия свят съществува „основополагащо поле на невидимите форми“, което определя потенциала на всички неща, включително на нас самите. Това трансцендентно поле, както съм изтъквал, е Полето на Реалността, което произхожда от Бога. То е поле на потенциалност, от което възникват всички макрокосмични същности, чрез актуализация на виртуалните им състояния.
От тази гледна точка съзнанието не е просто продукт на неврологични процеси. За да функционира в сферата на човешкия опит, то има нужда от мозък, в който невроните обработват информация, подадена от централната нервна система, и осигуряват съдържанието на индивидуалното съзнание. Но мозъкът е просто механизмът, чрез който съзнанието намира своя израз. Тогава смъртта на мозъка не води до смърт на съзнанието. Защото, бидейки поле, съзнанието присъства навсякъде, като произлиза от същия върховен Източник, привеждащ в съществуване всички неща. Можем да кажем, че разумът е функция на индивидуалния мозък, докато съзнанието е универсално явление, което е присъщо, в различна степен, на всяко сътворено нещо. Със сигурност всяко живо същество го притежава.
Например, едноклетъчното чехълче проявява съзнание при способността си да променя положението си в търсене на храна и да се размножава безполово чрез процеса на бинарно делене (на практика чрез клониране на себе си). Една нова, великолепна книга от немския еколог Петер Воллебен, озаглавена „Скритият живот на дърветата“ (The Hidden Life of Trees), предлага изобилни фактологични доказателства, че дърветата притежават нещо, което може да се определи единствено като съзнание. Те не само имат усещане едно за друго и за потенциалните опасности, но в действителност могат да осъществяват връзка едно с друго чрез електрични импулси, преминаващи през корените, както и чрез вкусови и обонятелни способности. Тази комуникация изглежда е ограничена до дърветата от един и същ вид. Но тя включва нещо, което Воллебен определя като взаимна грижа: дърветата могат да се хранят едно друго! Обаче тази способност бива изгубена, ако те бъдат отстранени от естествената им среда. Дали запазват съзнание на някакво ниво, щом напуснат гората и се озоват в една по същество враждебна околна среда? Това е интригуващ въпрос, който все още търси своя отговор.
Изглежда, че растенията изобщо са надарени с някаква форма на съзнание. В началото на февруари 2018 г. в сп. Science бе публикувана статия със заглавие „Дайте успокоително на едно растение и то изглежда губи съзнание. Дали е съзнателно същество?“ Авторът се позовава на изследвания на „вернализацията“ (охлаждане на семената по време на покълването, с цел да се ускори цъфтежът) и на други подходи за установяване на способности при растенията, изискващи някакво ниво на съзнание. Оказва се, че растенията запазват спомени, които определят кога и при какви условия ще цъфнат. Те могат да осъществяват връзка с други растения от същия вид и могат да произвеждат аналгетици, за намаляване на напрежение и болка. Всичко това ме кара да си мисля дали една от най-ужасните дейности, които редовно извършваме, е да косим ливадата!
Нека ви дам за пример и едно познато растение, което се среща в горите около нашата къща. Има тънки, зелени листа, израстващи от отделни дръжки, дълги около тридесет сантиметра. Може да застанете на около метър и – като се уверите, че няма вятър или че движенията ви не създават въздушен поток – да направите меко кръгово движение с ръка, с обърната към растението длан; можете дори да му говорите. Често, предполагам в зависимост от човека, тези листа започват да танцуват, да се движат ритмично към вас и в обратна посока. Те реагират на човешкото движение, а изглежда и на човешкия глас. Явно че това става поради някаква, макар и примитивна, но твърде реална форма на съзнание. Всички сме чували за малката старица в съседство, която през целия си живот се е молела над растенията си и е имала най-зелените пръсти в околността! Ще кажа още веднъж, съзнанието се проявява отчетливо отвъд границите на човешкия мозък.“
В залата се надигна глъчка; някои слушатели споделяха един с друг истории, подобни на разказаната току-що от Роб. Неколцина твърдяха, че са способни да влияят на и дори да комуникират с растенията, които са отглеждали старателно в стаите си или в градината си. Други признаваха, че са „прегръщали дървета“ в юношеските си години, като са имали лично отношение към конкретно дърво, по което са се катерили, и са го чувствали като свой приятел и другар. Трети смятаха, че цялата идея за „отглеждане на дървета“ е нелепа. Един скептик изтъкна, че „молитствуването“ над растения повишава нивото на въглероден оксид и така способства за растежа им. „В това няма никакво чудо!“, добави той. С примерите си Райнс очевидно бе докоснал чувствително място у някои хора, а други беше заинтригувал. След няколко минути той съумя да възстанови реда в аудиторията и да продължи с беседата си.
„Може да ви се струва прекалено да се приписва съзнание на растения и животни,“ каза той. „Но еволюционните биолози с въодушевление провеждат изследвания на феномена, наричан „разширена“ или „въплътена“ когнитивна способност. Понастоящем във високопрестижни научни списания излизат статии, описващи когнитивните способности на октопода, които изглежда се локализират не само в относително малкия мозък на животното, но и в неговите „ръце“. От около петстотин милиона неврона в тялото му, две трети се падат на пипалата. След като някое пипало се докосне до плячката, то функционира по автономен начин, за да я сграбчи и да я подаде към устата на октопода. Това когнитивно възприятие става независимо от дейността на мозъка. Същото изглежда се наблюдава и при кръглите паяци. Опитите показват, че самата мрежа служи като разширение на когнитивната способност на паяка[2]. Подобни изследвания повдигат въпроса за отношението между „възприятие“ и „съзнание“. Дали разширената когнитивна способност на октопода и на паяка представлява съзнание или е просто някакъв вид физиологично преживяване на възприятието? Изследвания по проблема на съзнанието често съчетават или смесват двете неща, но последните изглежда трябва да бъдат разграничени, като възприятието предшества съзнанието.
Една добре известна поредица от експерименти, проведени от Бенджамин Либет, работил преди в Калифорнийския университет (Сан Франциско), показа, че трябва да се прави разграничение между детектиране на нещо, т.е. да имаш възприятие за нещо, и съзнание за него. В един от експериментите Либет и неговият екип подават слаб електрошок в пръста на изследвания човек, а мозъкът приема сетивното усещане след едва 25 милисекунди. Във втората фаза, включваща оперативен прорез в черепа, Либе постоянно стимулира чрез слаби електрични импулси областта от мозъка, която съответства на пръста, и човекът усеща шок в пръста след петстотин милисекунди (половин секунда), макар че самият пръст не е бил докоснат. При съчетаване на двете процедури (електрошок върху пръста и стимулиране на мозъка) резултатът е, че когато мозъкът бива стимулиран в продължение на петстотин милисекунди, първият шок в пръста изобщо не е усетен. Изглежда той е просто заличен, а е усетен само слабият шок в резултат на мозъчната стимулация. Около половин секунда е била необходима на мозъка, за да стигне до съзнание за шока, докато той регистрира или получава възприятие за него почти веднага, за двадесет и пет милисекунди. (Впрочем, това е принципът, който стои зад рекламирането на подсъзнателно ниво.) Критиците на Либет настояват, че вторият шок (в мозъчната кора) някак си е заличил усещането на първия (в пръста). Те твърдят, че първият шок всъщност е бил регистриран – човекът е имал възприятие за него – само че несъзнателно. За да отговори на това възражение, Либет прави следващ експеримент. Пръстът получава шок както и преди, но този път на мозъка се подават импулси в продължение на едва четиристотин милисекунди – и човекът не усетил абсолютно нищо. За да усети шока, се оказва необходимо мозъкът да бъде стимулиран в продължение на всичките петстотин милисекунди. Но в такъв случай, човекът усещал шока веднага, след едва двадесет и пет милисекунди. Ясно е, че стимулирането на мозъка не би могло да заличи първия шок в пръста, тъй като е спряло преждевременно, преди да може да постигне ефект. Това означава, че съзнателният ум е пред-регистрирал усещането посредством това, което Либет нарича „субективно предварително регистриране“ чрез връщане назад във времето. Той се е върнал четиристотин седемдесет и пет милисекунди назад, така че сигналът от пръста да може да се почувства на двадесет и петата милисекунда, след като е бил изпратен. Тоест, съзнанието на човека всъщност се е върнало назад в миналото, за да може усещането на шока да съвпадне с действителния момент на сигнала след двадесет и пет, а не след петстотин милисекунди. Експериментите на Либет, докладвани в списание Nature[3], показват, че разумът действа независимо от „стрелата на времето“, тъй като мозъкът отпраща назад във времето стимулацията на кората му, която е осъзната на петстотната милисекунда (след половин секунда), но е детектирана на двадесет и петата милисекунда, в момента на действителния допир до пръста.
Така тези експерименти показват, че докато възприятието е обвързано с „потока на времето“, съзнанието в известна степен не зависи от времето. Откритията на Либе предполагат, че съзнанието е нелокален феномен, който действа независимо от мозъчните функции и, всъщност, от какъвто и да е физиологичен механизъм.
Като имаме предвид всичко това, можем да се насочим към т.нар. „спектър на съзнанието“. В една книга под същото заглавие, Кен Уилбър описва съзнанието като обвивка на цялата личност: „битието и съзнанието, твърди той, съществуват като спектър, простиращ се от материята през тялото, през ума и душата до Духа“. А Духът е описан от него с понятия, доста подобни на тези, които използвах по-рано, когато говорех за присъствието и действието на третото Лице на Светата Троица. „Макар че Духът е, в известен смисъл, най-висшето измерение или ниво в спектъра на съществуването, казва Уилбър, той е също и основа или условие за наличието на целия спектър… Духът е напълно и изцяло иманентен и същевременно напълно и изцяло трансцендентен… Духът е както Основа, така и Цел.“[4] Този спектър, смята Уилбър, включва множество нива. Четирите, които според него са особено важни, са „Умът“, „Екзистенциалното“ ниво, нивото на „Егото“ и нивото, наречено от него „Сянката“. Възгледът му за Ума е холистичен; до такава степен, че той изобщо отхвърля представата за дуализъм на реалността. Идеите за разделяне и разграничаване, изтъква той, са резултат от maya или „илюзия“, концепция с централно значение в будисткия или хиндуисткия мистицизъм. Разграниченията на maya биват „наложени“ на Реалността по такъв начин, че да породят явления в макрокосмоса, в царството на класическата физика. И това, заявява той, е „по простата причина, че всяко измерване е резултат от мисъл, а не реалност…“[5]. Тук Уилбър следва А. К. Кумарасвами, специалист по будизъм и хиндуизъм. Подобно на Дейвид Бом, интуицията на тези автори ги води назад към едно в основата си холистично виждане за Реалното, царство, в което няма „разграничения“ или „разделяния“, а само Единство, Единност. Всички неща са създадени от или представляват еманации от тази първична Цялост – тема, развита първоначално в традициите на източната философия. Темата обаче е универсална и е представена в западната мисъл от размишлението за „Единия и Многото“.
Друг интересен опит да се анализира „структурата на съзнанието“ беше предприет напоследък от Жан-Франсоа Хусе. Като лекар и изследовател в областта на молекулярната и клетъчната биология във френския Национален център за научни изследвания (CNRS), Хусе е тласнат към изучаването на съзнанието чрез дълбинна „опитност извън тялото“ (ОИТ) по време на военната му служба в Алжир[6]. Той започва размишленията си от основния въпрос: „Как, при еволюционно развитие от близо 10 милиона години, възприятието на външната среда се преобразува в съзнание за самия себе си, тоест, в съзнание относно факта, че сме съзнателни същества?
Хусе разграничава три отчетливи нива на съзнателност. Първото от тях той наименува „първично съзнание“. Това ниво контролира физическите аспекти на живота ни, включително несъзнателните автономни функции, поддържащи телесното равновесие. Второто е наречено „рефлексивно съзнание“; то определя разнообразни когнитивни способности, включително паметта и интелекта. Третият тип съзнание е висше „ниво на просветление“, което се проявява особено при критични ситуации като собствената му ОИТ, както и при добре известните и документирани „опитности, близки до смъртта“ (ОБС). Това трето ниво може да се нарече „духовно“, в смисъл, че на него човек може да премине отвъд материята и енергията, да „познае“ страни от трансцендентната реалност. Хусе обаче отрича, че тази „душа“ трябва да се разбира от гледната точка на някаква „религиозна духовност“. Според него „душата“ представлява по-скоро „еволюционен потенциал“, скрит в индивида, който води – чрез причинна „интенционална“ сила – от несъществуване към съществуване.
Нидерландският кардиолог Пим ван Ломел, който е изучил подробно феномена ОБС, предлага определена „религиозна“ гледна точка в книгата си „Съзнание отвъд живота“[7]. Обект на изследването му са били най-вече пациенти, преживели спиране на сърцето. Тези хора са били обявени за „клинично мъртви“. Те обаче често свидетелстват, че при своите ОБС са преживели висше ниво на съзнание, включващо наблюдаване на своето тяло от положение извън него, често от тавана на болничната им стая. Много от тях са били в състояние да „пътуват“ духовно из болницата или да се озоват на някакво съвсем друго географско място. След събуждането си, те са можели да опишат в подробности какво се е случило и какво са казали членове на медицинския екип по време на състоянието им на кома и дори на „смърт“ (установена чрез електроенцефалограма), а също да опишат събития, случили се наоколо или на друго място, което не биха могли да видят от своето легло. Много от тези разкази са били потвърдени от независими свидетели. Изпадайки в състояние на физическа смърт, тези хора често разказват, че са преминали през тунел и че към тях се е приближавала една много ярка, но не ослепителна светлина; как са чули прекрасна музика, видели са поразителни цветове и са били посрещнати от свои починали приятели или роднини. Тази опитност често включва панорамен преглед на живота им и усещане за достъп до всяко знание (някои от преминалите през ОБС говорят за „момент на вечно всезнание“, изпълнен с безгранична информация). Много пациенти със спряло сърце твърдят, че са срещнали Христос или ангелско същество, който или ги е приветствал с „добре дошли“, или ги е уведомил, че трябва да се върнат в телесното им състояние, защото тяхното „време още не е дошло“. А когато са се доближавали до светлината, те са изпитвали неизразимо чувство за мир, благополучие и безусловна любов – до такава степен, че мнозина от тях са се връщали с неохота, даже с раздразнение, към физическия живот.
Пациенти, преживели спиране на сърцето или доказано изпаднали в „дълбока кома“, обикновено се смятат за неспособни да възприемат събития около тях или да запазват спомени. Ала някакво фундаментално свойство на съзнанието им дава тъкмо тази способност, независимо от факта, че функционирането на мозъка им е било радикално снижено или дори спряло. Всъщност тяхното състояние може да бъде обявено за „мозъчна смърт“, по силата на правата линия на електро-енцефалограмата, липсата на активност в мозъчния ствол и липсата на кръвен поток през мозъка. Все пак известните ни ОБС са се случили при такива условия и на такова ниво на съзнание, че преминалите през тях често ги описват като изключително ярки и силно извисяващи спрямо това, което са знаели преди спирането на сърцето или инцидента, довел до изпадане в кома.
Пациенти с диагноза „вегетативно състояние“ често страдат от т.нар. „синдром на заключване“. Това е ужасно и ужасяващо състояние на видимо безсъзнание, при което пациентите не са способни на контакт с другите, нито реагират на външни дразнения. В някои случаи те могат да движат очите си и да откликват чрез някакъв сигнал на въпроси или заповеди. В други случаи те са в пълна кома, като дишат, но са неспособни да реагират по какъвто и да е начин на окръжаващата ги среда. И в двата случая съзнанието може да остане активно, което се потвърждава от пациенти след възстановяване на нормалните им жизнени функции. Те могат да чуват и да разбират разговорите около тях, макар че физически са неспособни да покажат това. Технически погледнато, това не са „близки до смъртта“ състояния. Но даже ако мозъчният ствол е бил сериозно увреден от удар или друга травма и пациентът изглежда клинично мъртъв по всички критерии, съзнанието все пак може да се окаже запазено. Тези медицински състояния показват, заедно с ОБС и ОИТ, че съзнанието не се ограничава до мозъка или до която и да е друга част от физическото тяло.
Ван Ломел обобщава всичко това по следния начин: „Съзнание, придружено от спомени и частична сетивност, може да бъде налице по време на безсъзнание – тоест, в период, когато мозъкът не показва никаква измерима активност, а всички мозъчни функции, телесните рефлекси и дишането са престанали[8]. Повтарям, изследването на ван Ломел и други подобни в областта на ОБС ясно показват, че съзнанието е напълно независимо от функционирането на мозъка. И все пак повечето физици, биолози и невролози продължават да се придържат към редукционистичния, механистичен възглед, че съзнанието „изниква“ по някакъв начин от мозъка и по същество е неотделимо от него.
Също така, опитностите, близки до смъртта, показват ясно, че „смъртта“ е процес, чието завършване може да отнеме часове, дни или повече. При този продължителен процес клетъчната дейност не е спряла (например, ноктите и косата продължават да растат), като това може да се каже и за различни нива на съзнанието. Все повече научни факти сочат, че съзнанието никога не умира, а отива отвъд физическата смърт на тялото. Нека не забравяме, че около петдесет милиарда клетки на нашето тяло умират всеки ден. То е преходно, краткотрайно, постоянно се обновява и изглежда правдоподобно да се каже, че служи просто като съд или вместилище на това, което наричаме „съзнание“.“
Райнс направи едноминутна пауза, като си спомни колко се измъчи в опитите си да измисли как да представи проблема за човешкото съзнание (всичко му се виждаше много трудно) и отношението му към квантовата теория. Той сякаш почувства ръцете на Каръл на раменете си и благодареше мислено на тази жена, която беше стояла до него в най-тежките му мигове, когато се беше съмнявал дали наистина притежава нужните качества за избраната от него професия. Израженията на лицата на мнозина от слушателите издаваха сериозен интерес към беседата му, докато други изглеждаха или озадачени, или просто безразлични. След миг на размисъл дали отново трябва да планира подобна лекционна поредица за широка публика, той отпи глътка вода, прочисти гърлото си и продължи.
„Има немалко учени като ван Ломел, Шефър и Хенри Стап, бивш професор в Калифорнийския университет (Бъркли), които изследват връзките между съзнанието и квантовата теория. Това, което изпъква в трудовете им, както и в тези на други автори, заели се с „трудния проблем“, е: (1) ролята на съзнанието за редуцирането или колапса на вероятностната вълнова функция чрез въздействие върху наблюдението или измерването, изискващо съзнателно намерение; (2) нелокалният характер на ОБС и ОИТ, което означава, че те – подобно на квантовите явления – излизат извън времето и извън пространството; (3) моменталният обмен на информация, който е налице при ОБС и между сплетените частици; и (4) потвърждаването на холистичното естество на Вселената, отговорно за квантово сплитане и суперпозиция и засвидетелствано по забележителен начин при ОБС чрез „пътувания“ извън тялото и неограничено знание или всезнание. Всичко това подсказва, че съзнанието е универсално и нелокално, като съществува в целия космос под формата на вероятностни вълни. По някакъв, все още неизяснен начин, ние „получаваме достъп“ до това универсално съзнание. Ставаме част от него, когато то става част от нас. Според много физици и биолози този процес протича чрез дейността на нашето ДНК, молекулата-носител на генетична информация. Донякъде това би могло да е вярно. Смятам обаче, че той зависи в еднаква степен от една друга страна на нашето физическо и духовно битие, на която ще се спра след малко.
В началото на XX в. Макс Планк заявява, че смята съзнанието за нещо фундаментално, а материята – за негова производна. Неотдавна професорът в Принстън Юджин Уигнър изказа твърдението, че не е възможно да се формулират законите на квантовата механика без връзка със съзнанието. А Хенри Стап изтъква, че има пълна съвместимост между съвременната физична теория и запазването на „личността“, в смисъл на съзнание или „душа“. Под „душа“ Стап разбира съществуването на измерение на човешката личност (т.е. съзнание), което не зависи от тялото и може да се запази при и отвъд смъртта.
Бидейки нелокален феномен, съзнанието също обхваща цялото време: минало, настояще и бъдеще. Така целият личен опит, всъщност всеки човек, който е съществувал някога или ще съществува в бъдещето, е обединен в едно универсално Съзнание, обхващащо всички неща на всяко място и във всеки исторически момент. Именно това универсално съзнание обединява живите и мъртвите в безвремевото, „нелокално“ пространство. Ако говорим с християнски понятия, можем да кажем, че общението на светиите, заедно с някакъв вид връзка между „живите“ и тези, които са отминали от земния живот, е възможно поради универсалния характер на съзнанието като реалност, която е както иманентна, така и трансцендентна.
Без да навлизам в подробности, ще спомена, че в богослужебната традиция на Православната църква събраната църковна общност отправя специални молитви за починалите непосредствено преди смъртта (perimortem), в момента на смъртта, а после три дни, девет дни и четиридесет дни след смъртта. Макар че починалите хора са преминали „отвъд времето“ и са влезли в нелокално измерение на реалността, връзката с тях и застъпничеството за тях е отличителна черта – и благодат – на християнския духовен живот. Във всеки миг около смъртта и след нея, близки на починалия често се радват на пряка връзка с тях под някаква форма. В изключителни случаи това се случва чрез видения и „усещане“ за тяхното продължаващо присъствие. Във всеки случай, тази връзка може да се поддържа чрез молитва, в чието средоточие е поверяването на починалите в Божиите ръце, с прошения за прощаване на греховете им и с молба те да споделят мира, любовта и славата на възкръсналия Христос.“
Nous-ът и съзнанието на Бога
„Навярно най-важното заключение, до което можем да стигнем въз основа на тази дискусия за връзката между квантовата механика и съзнанието, е мисълта на Макс Планк от началото на квантовата ера: съзнанието е нещо фундаментално, а материята е негова производна. Както настоява Лотар Шефър, основата на материалния свят е нематериална. И тази нематериална основа не е нищо друго, освен съзнание. От християнска гледна точка, тук става дума за нещо, което можем да наречем единствено „Божие съзнание“. Това върховно, универсално Съзнание е началото на всичко съществуващо, видимо и невидимо, иманентно и трансцендентно. То изпълва Вселената до такава степен, че няма как да не стигнем до твърдението, че самата Вселена е съзнателна. Източните мистични традиции като будизмът, хиндуизмът и таоизмът вкупом признават факта, че върховната Реалност е по-скоро „подобна на ума“, отколкото материална. Изворът и завършекът на тази Реалност, нейното начало и смисъл, се намират тъкмо в Ума или Съзнанието на Бога.
Това ме отвежда към едно последно съображение относно естеството на човешкото съзнание. През последните години неголяма, но влиятелна група от физици и физиолози открито отхвърлят материализма и научния редукционизъм. Като черпят проникновения от източния мистицизъм, те подчертават непълнотата на „материалистичния дневен ред“ и приемат сериозно традиционното религиозно вярване, че човешката личност е по същество „духовно“ създание. Виден застъпник на този възглед е австралийският неврофизиолог Джон Екълс (поч. 1997 г.), Нобелов лауреат и откровен теист. Ван Ломел цитира твърдението на Екълс, че „ние сме духовни същества с души, които съществуват в духовен свят, както и материални същества с тела и мозъци, съществуващи в материален свят“. Този дуализъм между дух и материя съхранява именно това равновесие, за което говорихме през последните минути. Но той не бива да се преувеличава. Няма два „свята“, един материален и един духовен. Духът и материята са дълбинно преплетени, като образуват суперпозиция, присъща на живота на всекиго от нас. Следователно, когато говорим за духовно измерение на човешкия живот, трябва да помним, че нямаме душа, а че всъщност сме душа.
Следва да добавим, че библейските екзегети все още не са постигнали яснота по въпроса за отношението между psyche („душа“), pneuma („дух“) и dianoia (обикновено превеждано като „ум“ или „разсъдък“), отразено в апостолските Послания. Същото може да се каже и за съзнанието: изобщо не е очевидно разграничението, което трябва да се прокара между него и psyche. И все пак, ако двете неща не са тъждествени, те са интимно взаимосвързани. Бих предположил, че универсалното Съзнание, което има своето начало в Бога, намира израз чрез една страна на душата, позната като nous (по нещастно съвпадение, омоним на noose[9]!) Nous е гръцко понятие, играещо главна роля в съчиненията на съставителите на Philokalia[10], сборник от духовни съчинения от първото хилядолетие сл. Хр. То има основополагащо значение в християнската антропология.
Древногръцките философи са били склонни да използват думата nous, за да изразят идеята за „ум“ или „интелект“, способен да различи правилно от грешно, добро от зло, истина от лъжа. Понятието добива и космично измерение още при предсократиците. Nous е трансцендентен принцип на ред и хармония в цялото творение. Като „духа на истината“ в 1 Йоан. 4:6, той се противопоставя на „духа на заблудата“ (plane), като просветлява ума в неговото търсене на истината (aletheia). Още в епохата преди Сократ, понятието обозначава реалност, която съществува във и отвъд човешката душа. То води началото си от един „космичен nous“, който Платон ще свърже с Демиурга, създателя на материалната вселена. Аристотел смята, че nous-ът, който е безсмъртен и има божествен произход, е главната страна на душата. Плотин и неоплатониците са вярвали, че nous-ът е еманация на Единното, нематериалният, трансцендентен източник на Красотата и на Доброто. Той е в основата на всяко съществуващо нещо и действа в човешката душа като ум, разсъдък, интелект. Християнските философи, които са възприели идеи от различни гръцки източници, разбират nous-а като трансцендентна реалност, която е безсмъртна. Гностическият учител Василид (II в. сл. Хр.) стига дотам да отъждестви божествения nous с Иисус, когото описва като еманация на вечния, нероден Отец.
В посланията на ап. Павел, nous може да означава „ум“ (dianoia) в смисъла на „интелект“ или рационална мисъл. Този nous е податлив на развала, когато се поддаде на изкушенията на злото (Рим. 1:28, срв. 1 Тим. 6:5, 2 Тим. 3:8 и Тит 1:15), но той е измерението на човешката личност, което може да бъде „обновено“ (Рим. 12:2; Еф. 4:23), като прави вярващия способен да „има ум [nous] Христов“ (1 Кор. 2:16). Като висшата (или най-дълбоката) страна на душата, nous-ът може да се опише, с понятията на Андрю Лаут, като „орган на мистичното единение“ с Бога, в който протича „вътрешната мисъл“ или съзерцанието. В този смисъл, nous се приближава в по-голяма степен до идеята за сърце, отколкото до тази за мозък. Като функцията му на „интелект“ се свързва по-скоро със съучастие в истината, която той търси, отколкото с аналитично разсъждаване.
Прилагателното, използвано за действията на nous-а, е „ноетично“. Съгласно светоотеческото учение, човешката личност, създадена по „Божия образ“, е призвана да се впусне в нещо, което може да се нарече ноетично, доживотно пътуване към „подобието на Бога“. Това поклонническо пътуване изисква възприемането на аскетична дисциплина, състояща се от покаяние, молитва и дела на милосърдие, за да бъде възстановен nous-ът в неговото „първоначално“ състояние на чистота, в което и за което е бил създаден. Целият този процес зависи от „синергията“ между отделния вярващ и Светия Дух. Без водителството и участието на Духа, човешките усилия – дори и най-суровите аскетични практики – не могат да постигнат нищо. „По благодат сте спасени, чрез вярата“, е заявено в Посланието към ефесяни, „и това не е от вас – Божий дар е“. Личността е надарена със свободна воля. Злоупотребата с тази свобода, водеща до грях и развала, е затъмнила nous-а, „вътрешния човек“ по думите на ап. Павел, до такава степен, че той е неспособен да упражнява тази воля за постигане на доброто. Това е красноречиво изказано от апостола в Посланието към римляните, 7 глава. Ние сме поробени от греха на равнището на плътта, казва ап. Павел. Но целта на живота ни, чрез благодатта и силата на Духа, е да се осъществи преход от слугуването ни на плътта към духа, преход, случващ се чрез обновяване на нашата ноетична способност.
Както са подчертавали редица православни автори по темата за nous-а, ноетичната способност може да се насочи твърде често към нещо различно от Бога. Болестното състояние, породено от това отклонение, се отразява не само на отделния човек. То води до развала на социално и даже на екологично равнище. Грехът на един човек се отразява на цялото човечество и оттук влиянието му се усеща от цялото творение.
Един дълбокоуважаван и вече покоен гръцки богослов, отец Йоан Романидис, описва „обновената“ ноетична функция на душата с понятия, които са твърде подобни на използваните по отношение на сплитането. В глава от неговото „Светоотеческо богословие“, посветена на nous-а, той казва следното: „Тези, които имат ноетична молитва в сърцата си, осъществяват връзка помежду си. С други думи, те са способни да седнат заедно и да комуникират помежду си ноетично, без да говорят“. Тоест, те са способни на духовна комуникация. Разбира се, това се случва и когато такива хора са много далеч един от друг. Те имат също дарбите на ясновидство и предзнание. Чрез ясновидството си те могат да усетят както греховете, така и помислите (logismoi) на другите хора, докато предзнанието ги прави способни да виждат и да говорят за хора, дела и дори събития в бъдещето. Такива хора с особена харизма действително съществуват. Ако отидете при тях за изповед, те знаят всичко, което сте извършили в живота си, още преди да си отворите устата.
Комуникацията без използване на думи, духовният обмен от разстояние, психичните дарби на предвиждане и ясновидство – всичко това представлява нагледно доказателство за определено „сплитане“ между хора. Такива опитности са добре известни и добре документирани. Те явно се случват чрез действието на nous-а, чрез ноетичната способност, тясно свързана със съзнанието и вероятно пряко произхождаща от него. През цялата история на Църквата има безбройни свидетелства за такива явления. Ако „науката и религията“ изглеждат в конфликт помежду си, то е най-вече поради отказа на мнозина учени да признаят реалността на определени психични феномени и независимостта на главните страни на съзнанието от невронните функции на мозъка.
Описанието на nous-а или „интелекта“, дадено от отците на Църквата, ни предоставя точна картина на съзнанието – така както се интерпретира от доста много съвременни физици, философи и специалисти по изследване на мозъка и ума. Съзнанието, подобно на nous-а, обединява минало, настояще и бъдеще във „вечно Сега“, в безвремев Момент, в който пространство-времето стига до своя смисъл и своето осъществяване в универсалното присъствие на триединия Бог. Подобно на nous-а, съзнанието произхожда от Бога и някак „изниква“ от Него, за да заеме своето място в дълбините на човешката душа. Дали съзнанието може формално да се отъждестви с nous-а или душата, е въпрос, на който не съм в състояние да отговоря. Но след като сциентизмът все повече отстъпва пред информацията, предоставена ни от древни мистични традиции и от проникновенията на учени като Пим ван Ломел, Дийн Рейдън, Хенри Стап и Лотар Шефър, със сигурност ни предстои да научим отговора.“
Райнс спря за момент, събра записките си и две статии по темата за квантовата теория и съзнанието, които беше донесъл със себе си. Той огледа слушателите си и направи заключителен коментар.
„Всичко казано по време на тези шест вечерни лекции ни води към важно заключение. Естеството на една физична система съществено се видоизменя чрез активно наблюдение, тоест чрез нашето участие в нея. Ние вече не можем да възприемаме себе се като външни, „обективни“ наблюдатели. Ние сме интимно съединени, сплетени с обекта на нашето наблюдение. Нещо повече, това единство, това взаимно участие съществува на всяко ниво на реалността. Вечното, универсално Единно на Плотин се разпознава в християнския опит като единствената върховна Реалност, която познаваме като Бог. Както заявяват Писанията, Той е Алфа и Омега, Началото и Краят, Който дава съществуване и смисъл на всеки човек и на всички други сътворени неща. Физичните науки са безценни, защото ни показват как точно това се случва на равнището на материята и в живота на отделните хора. Но науката сама по себе си не може да проникне отвъд покривалото, което закрива върховното Реално. Там физиката трябва да отстъпи на метафизиката. И за тези, които мислят и вярват като мен, това означава да отворят своя nous – своя интелект, ум и сърце – за Този, Който е „пътят, истината и животът“. Това означава да позволим на най-дълбоките си вътрешни копнежи да ни водят във взаимоотношение на любов и посвещение на Този, чиято върховна цел е да обедини всички неща в Себе Си, така че по думите на ап. Павел „да бъде Бог всичко у всички“.“
От книгата “Отвъд тези хоризонти. Квантовата теория и християнската вяра”, София, Омофор, 2022
Превод: Тодор Велчев
Бележки
[1] L. Schäfer, Infinite Potential (New York: Crown Publishing Group / Random House, 2013), p. 25f.
[2] J. Sokol, Quanta magazine, (May 13, 2017)
[3] Nature, vol. 1 (1987), 271-275
[4] K. Wilbur, The Spectrum of Consciousness, (Wheaton IL: Quest Books, 1993), стр. xvi.
[5] Пак там, стр. 95.
[6] J-F Houssais, Les trois niveaux de la conscience, (Paris: Guy Tredaniel, 2016). Относно един особено поразителен разказ за ОИТ, вж. S. Dethiollaz и C.C. Fourrier, Voyage aux confins de la conscience. Dix annees d’exploration scientifique des sorties hors du corps, (Paris: Guy Tredaniel, 2017). Авторите показват нематериалния и нелокален характер и на двете ОИТ и ОБС.
[7] P. van Lommel, Consciousness Beyond Life. The Science of the Near-Death Experience, (Harper Collins e-books, 2010)
[8] Ibid, p. 158f.
[9] Англ. примка, клуп – б. пр.
[10] Добротолюбие – б. ред.
