Въпросът за самоубийството се повдига и дискутира в нашето общество спорадично, най-често във връзка с проблема за големия брой самоубийства в страната. Рядко се задават въпроси, свързани с причините за това, а още по-малко за начините и средствата, чрез които този брой да се редуцира. Извън социалния аспект, почти не се дискутира върху религиозния и етичния аспект на самоубийството. Православната християнска вяра има отношение по въпроса за самоубийството. Историческото развитие на православната позиция не е разглеждано в детайли; същото важи и за нейната тясна връзка със социалните и културните фактори. Предлаганият научен анализ има за цел да покаже развитието на църковната позиция по въпроса за самоубийството и връзката на това развитие с културната и социалната среда.
В нашето съвремие темата за самоубийството е широко дискутирана – и в областта на изкуството, киното, литературата, и в етиката и биоетиката. Самоубийството, за което ще говорим, е онова свободно действие на волята, което води до целенасочено, съзнателно самоунищожение. Актуалността на темата е реална и поради големия брой самоубийства в дните, в които живеем. Посочването само на икономическите фактори като причина обаче, не отговаря на действителността. Те не са определящи, поради високия стандарт на живот в могъщите икономически страни, например скандинавските страни и Канада.
Малко се говори за самоубийството от религиозна гледна точка, а ако това се прави, то е, за да се каже накратко, че Църквата отхвърля категорично този самоволен акт на самоунищожение. Спорадично се коментират социалните и културните аспекти на проблема и неговото значение в различна културна среда, при определени цивилизационни модели на човешкото развитие. Интересен е паралелът, който ще направим по отношение на историческото развитие на Църквата. Освен това смятаме да предложим своеобразна социално-културна дисекция на проблема и религиозна интерпретация в православния контекст на нашата страна.
Историческо развитие на църковната позиция по въпроса за самоубийството
Логично е да започнем нашите разсъждения в историческа перспектива по отношение развитието на църковната гледна точка към самоубийството. Историята на Църквата протича и се развива в общество (Късната античност), което има определена филия към самоубийството. Разглеждано като деяние, присъщо само на боговете; според древните представители на античния гръко-римски свят, самоубийството е дело с божествен характер.
Самоубийството е нещо нормално за елита на древния свят, действие, присъщо за боговете, и именно в такава обстановка възниква и се развива Христовата църква. В първите векове на гонения спрямо Църквата нейното разрастване е придружено с проливането на кръвта на стотици мъченици за вярата. Днес мнозина биоетици разглеждат мъченичеството като своеобразно самоубийство. В Стария Завет се споменават пет самоволни, целенасочено самоубийствени акта, свързани с най-вече с войните на Израил (Съдии 9:54; 1 Царств. 17:23). В Новия Завет се посочва самоубийството на Юда, свързано с порицаването и личните му угризения във връзка с неговото предателство (Мат. 27: 3-5). В никой от споменатите случаи самоубийството не се осъжда само по себе си.
Първата ясна полемика срещу самоубийствата води Блажени Августин, и то срещу донатистите[1], като изобличава тяхното псевдомъченичество. След Августин западните богослови започват да обсъждат и да разбират самоубийството като непростим грях. Номоканон 178 и развитото от александрийския патриарх Тимотей († 385) правило в отговор на 14-ти въпрос ясно показват отрицателното отношение към самоубийството. Тази превантивна мярка е преди всичко за предпазване на свещеника от нарушаване на канона, ако бъде принуден да извърши опело и панихида над самоубил се, т.е. забраната се отнася до свещеника, а не до деянието на самоубиеца.
Заслужава внимание факта на мнозината самоубили се мъченици за вярата по време на османското владичество по българските земи. Насилствено убитите за вярата са провъзгласени за светци, а онези, които сами са извършили този акт, са обявени за блажени. Църковната власт има диференциран подход в тази връзка и решава за всеки случай конкретно. Тоест, в среда, в която самоубийството е божествен героичен акт, както е в Късната античност, Църквата постепенно диференцира собствената си позиция и отношението си. Едва към IV в. е записана категоричната ѝ отрицателна позиция, като отговор преди всичко на псевдомъченичеството. Отговорът на патриарх Тимотей завършва с думите: Следователно е дълг на свещеника да проучи внимателно въпроса, за да избегне осъждение, разбирано осъждение върху него.
Като обобщение на нашия исторически преглед искаме да подчертаем, че всяко решение на историческата Църква е повлияно от конкретната културна и социална ситуация и конкретен исторически момент. Както икономѝята или акривѝята по отношение на много въпроси, и проблемът за самоубийството разкрива винаги мъдрата позиция на Църквата за справедливо решаване на всеки конкретен биоетичен казус.
Православната гледна точка по отношение на самоубийството
Православната гледна точка по отношение на самоубийството се основава на две основни опорни точки:
Първата е дарът на живота, даден от Бога. Втората е тялото като част от психосоматичното единство на човека, което участва дейно в спасителния план на Бога чрез неговото възкресяване и живот вечен в бъдещия век.
Акцентът в православното разбиране е именно самоубийството като бунт срещу Бога – Творец и Спасител[2]. Сам св. ап. Павел казва на своите ученици в Коринт, че за него да умре е придобивка, но е длъжен да остане с тях заради самите тях, заради тяхното спасение, както и да изпълни призива на Бога, получен по пътя към Дамаск в началото на собственото му служение.
Христовата вяра е вярата в Живот вечен с Бога, т.е. ценността на живота е била и винаги е приоритет на Христовото послание като единствен начин за Спасение. Ето защо и днес мнозина мислители и философи, смятайки, че Христовото послание към вярващите е бързо да преминат в отвъдното, правят необоснован и погрешен извод. Те пропускат важния фундаментален момент, утвърден и от Христос като подател на Живота и Домостроител на Църквата. Това прави ап. Павел. Той остава със своите ученици в общността на вярващите, за да участва в домостроителството на Божието царство тук, на тази земя, макар че това Царство ще бъде завършено при Второто пришествие на Христос. По този начин се затвърждава евхаристийно-кинонийният начин да се живее по Бога и в Бога, а вярващите са призвани да обичат ближния и Бога като себе си[3]. Въпросът е дали може да се постави знак за равенство между мъченичеството и самоубийството.
Погледнато рационалистично и натурфилософски – да, но ако вникнем дълбоко в същността на мотива на това деяние на християнските мъченици, отговорът е категорично не.
Не е за подценяване фактът на твърда църковна позиция, възприета през III и IV в., в епоха на голямо влияние на езичеството спрямо самоубийството. Логично е нещата да се развият в този ред – към забрана и обявяване на самоубийството за непростим грях, от една страна, и като нарушаване на Божите заповеди и явен бунт срещу Бога като Творец на всичко, включително и на нашия живот, от друга.
Вторият важен аспект е отношението към човешкото тялото като Храм на Светия Дух, и като пряк участник в нашето Спасение. Затова е немислимо човешкото тяло да бъде унищожено или унищожавано. Христовото разбиране за тялото като част от спасителния план на Бога ярко контрастира с гностицизма в неговите древни и съвременни варианти, които явно или не толкова явно отхвърлят тялото, или го игнорират като път за псевдобогопознанието на човека и неговото ходене по Бога. Човекът, създаден като психосоматична цялост, е призван и ще се обожи, или спаси, именно като такова цяло – единство между душата и тялото. Именно затова църковната позиция през вековете е утвърждаване и непроменяне на твърдото отричане на самоволния акт на унищожаване на човека, на вярващия човек – какъвто е актът на самоубийството.
Социални и етични аспекти на самоубийството
Високият брой на сaмоубийствата, особено във развитите европейски страни, в САЩ и Канада, вкл. и в България, показва, че този биоетичен казус е особено значим, и е преди всичко социално-културен проблем, а не икономически, както го представят повечето доклади и изследвания.
Макар и да не се признава гласно, една от главните причини за високия брой самоубийства е загубата на смисъл (т.е. логоса на съществуване) на живота и неговите онтологични корени. Този екзистенциален вакуум поражда суицидните желания на съвременния човек; не поради мъченичество или за прекратяване на непреодолима болка, а поради скука и нежелание човекът да остане и да бъде социално полезен, да обича ближния и Бога – смисълът, в който е замислен и създаден.
Изгубването на логоса на живота у съвременния човек е херменевтичният ключ, който показва невъзможността за справяне с трудните задачи на нашето съвремие, а оттам – и неговите суицидни стремежи. Проблемът не е само във внезапното прекратяване на живота, а и в множеството разнообразни начини за бавно, постепенно самоунищожение чрез нездравословен начин на живот, чрез различни екстремни спортове и хобита, наркотици (стари и нови), алкохол, антидепресанти[4] и т.н. Всички тези фактори са продукт на нашето време и очертават ясно образа на изгубилия се в него човек. Откритият хедонизъм убива много повече хора днес отколкото тютюнопушенето[5], загубилият мярка човек прекалява с всичко и във всичко. Това се отнася и до духовната сфера с множеството съвременни екстремни духовни практики и движения[6].
Обикновено човек се самозалъгва, че притежава абсолютната свобода[7]. Той мисли, че е свободен, че може свободно да осъществи своите желания и приумици, но тази възможност е свидетелство не за свобода, а за потребности, които в повечето случаи се превръщат в зависимости. Истинската свобода е възможна само в Христа. Тя не се изявява в избора между доброто и злото, както разбира свободата човекът в този свят. Абсолютната свобода в Бога е извор на всяко благо и се намира отвъд необходимостта от всякакъв избор. Подобно мислене кара човека да забрави своята ограниченост, която, от своя страна, води до депресивни състояния и неврози, включително и до големия брой самоубийства.
Днешното общество „възпитава“ в дух на самохвалство и дързост новите поколения, забравяйки границите на собствената си природа и ограничеността на човек като цяло. Мисленето на съвременния човек е като на абсолютен господар, който е мерилото за всичко. Човек престава да се отнася към света като към Божий дар, а го разглежда като своя собственост. Хладната логика на техническата цивилизация погубва човешкия дух и унищожава човешката личност[8]. Съвременната цивилизация се ориентира към задоволяване на материалните потребности на човек, без да се интересува от неговите екзистенциални потребности. Човек се отчуждава от себе си и от ближния, като налага мъртвите вещи, които да задоволят духовните му потребности. Това изпраща съвременната цивилизация в задънената улица на хладния материализъм, където човек е ръководен от болния си егоцентризъм, променя се етосът на човека и той започва да мисли само за себе си[9]. Това ново състояние на междуличностните взаимоотношения е лишено от безкористната любов и жертвата за другия. Човек мисли за ближния като за вещ, която ще използва определено време и ще захвърли след това. Такива са причините съвременният човек да посяга с лекота на живота си, който е престанал да му носи удовлетворение и радост. Самоубийството е своеобразният “EXIT”, който обаче никъде не води.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Съвременното общество „възпитава“ в дух на самохвалство, егоизъм и дързост новите поколения; човекът забравя границите на собствената си природа и ограниченост. Мисленото на съвременния човек е като на абсолютен господар, който е мерилото за всичко. Съвременната цивилизация се ориентира към задоволяване на материалните потребности на човека, без да се интересува от неговите екзистенциални потребности, които са преди всичко духовни. В тази враждебна на Църквата среда, в която единствен коректив е самият човек, трудно се прокламират Божиите заповеди за любов към ближния и Бога. Загубата на екзистенциална ориентация води съвременния човек до загуба на смисъл (логос) и цел (телос) на неговия живот.
Църквата е била винаги в този свят, но не е от този свят. С посланията, които отправя към хората, смятани от тях за абсурдни, за обич към ближния и Бога, Църквата остава единствената светлина в тунела и единственият изход на изгубения човек от постиндустриалното общество. Църквата е верният Ориентир, тя показва Пътя, Истината и Живота на затъналия в суицидна скука съвременен човек. Път, който води до себеотъждествяване и живот в бъдещия век.
Бележки
[1] Еngelhardt, H. Tristram. The Foundations of Christian bioethics. Lisse, 2000, p. 234.
[2] Savulescu, J. “Death and us our bodies personal reflections”/ Jurnal of medical ethics, 2003, 29, p. 127–130.
[3] Съществената разлика с други вероизповедания, според които животът в общност е само предмостие към блаженството, е, че то ще се изпълни в отвъдното. В контекста на водената терористична война от ИД именно терористи камикадзе са мотивирани от вярата си в това, че ще получат наградата си на небето и там ще бъдат блажени. Разбира се, това е само на повърхността на проблема. Винаги има и нюанси за всяко религиозно мотивирано суицидно действие при различни атентати.
[4] Депресията, повсеместна днес, се лекува масово с антидепресанти, които потискат симптомите; те имат много странични ефекти, като затлъстяване, сънливост, увреждат черния дроб и бъбреците, понижават либидото и т.н. Всичко това превръща съвременния човек от недоволен и търсещ себе си в доволен и апатичен, без ясна цел в живота.
[5] Можем да сравним образите на православните светци и снимки на съвременните „икони“. Ще видим потресаващата разлика, показваща крайния деструктивизъм в човека на постмодерността и неговата филия към самоунищожение.
[6] Тези секти, като например тази на Анастасия, водят своите последователи към неестествен и нездравословен начин на битие. Последователите на сектата на Анастасия достигат до пълна изолация от околния свят, нездравословни практики, които водят и до смърт, като например ходене без обувки дори през зимата.
[7] Мандзаридис, Г. Християнска етика том II. София, 2013, с. 241.
[8] Човек е представен в днешния технологичен свят чрез своя социален десетцифрен номер, а не със своите качества и дарби. Обезличаването и унифицирането на човешката личност водят до загуба на идентичността и самосъзнанието на човека – кой и какво е той.
[9] Brock, D. Life and Death. NY, 1993.
