Веднага ще се намери някой, който да възнегодува: „Нима това е християнска гледна точка! Добре знаем, че след смъртта следва възкресението, няма нищо страшно, трагедиите са за театъра и са недостойни за християните“.
Обаче опитът на човечеството, в това число и на човечеството, просветено от светлината на Евангелието показва, че смъртта е нещо сериозно и страшно. Смъртните мъки са съвсем истински, това е болка, която не можеш да преживееш. На душата е трудно да се раздели с тялото. Страшно е да попаднеш в ръцете на живия Бог (Евр. 10:31). Християнинът, лишен от твърда вяра и упование (уви, често се случва), умира по-трудно от атеиста, придържащ се към своите възгледи. А какво знаем ние за последните минути и даже секунди на човешкия живот?
Тези, които са присъствали при напускането на душата от тялото, знаят, че самият момент на прехода крие някаква тайна и не е редно да разсъждаваме неподготвени за това.
Неслучайно се молим за християнска кончина – безболезнена, непосрамена, мирна, и неслучайно отбелязваме, че това е дар за праведниците. Ако по-често се замисляхме за последния час, то по-усърдно бихме се молили.
Неслучайно смятаме, че трагедията е само в театъра. Ние гледаме трагедии, съпереживяваме, плачем единствено, за да се утешим, да смекчим чувството за трагичността на битието. Някога Аристотел създаде понятието катарзис, очистване, което изпитват хората, гледали правилно написана трагедия. А правилна е тази, която предизвиква катарзис. В този смисъл съвременните екшъни с морета от кръв и планини от трупове не са нищо друго, освен профанация на темата за смъртта, способна само да притъпи, заглуши, изкриви нейното човешко преживяване. Да, на нас ни е дарувано да се утешаваме с молитва, но е сигурно, че тази утеха ни е необходима. Даже когато знаем, че за починалия смъртта означава нов, по-добър живот, за близките му това е невъзвратима загуба. А за работата, която е вършил покойникът, неговата смърт може да се окаже гибелна.
…Темата за трагичността на битието с особена сила звучи в Евангелието от Лука. Нека разгледаме глава 12 и 13. След редица от притчи, завършващи с притчата, че комуто много е дадено, от него повече ще се иска (Лук. 12:48), в съвкупност можем да ги определим като притчи за отговорността – Господ възкликва (ст. 49–50): Огън дойдох да туря на земята, и колко бих желал да беше вече пламнал! С кръщение трябва да се кръстя; и колко Ми е мъка, докато се свърши това! Огънят тук е очистителната благодат на Новия Завет, но огънят плаши и това намира отклик на друго място: Страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог! (Евр 10:31). Самият глагол „попадне“ носи в себе си представа за опасност: попадат в грях, в изкушение, в погибел и в ръцете на Господа.
А Христос, казвайки, че желае да се разгори огън, че Той страда, докато не се извърши Неговото кръщение, а то ще се извърши на Кръста, проявява истинско мъжество. Обаче страшната сила на смъртните мъки е такава, че и Самият Господ, съвършеният Бог, но и съвършен Човек се моли, за да го подмине чашата, по възможност да не Му бъде поднесена. Той се моли в смъртен ужас, до кървава пот, три пъти пристъпвайки към тази молитва. Така че, опасявам се, „оптимистичното“ отношение към смъртта е опит да се принизи този подвиг, който извършва Взелият върху Себе Си греховете на света заради нашето спасение.
В началото на 13 глава на Спасителя разказват за галилейците, на които кръвта Пилат смесил с жертвите им. В отговор Той напомня за онези хора, загинали при падането на Силоамската кула и твърди, че те в никакъв случай не са били по-грешни от другите в Йерусалим, но такава внезапна смърт (прието е да я наричаме трагична кончина) може да постигне всекиго, който не се е разкаял.
Обещава ли Христос на покаялите се земно безсмъртие? Той по-скоро предпазва от смърт без покаяние, доколкото тя може по най-трагичен начин да повлияе на тяхната посмъртна участ, от това, което във възвишената поезия на православната молитва се нарича да заспиш в смъртта.
В християнската култура е прието да различаваме дали човекът се е покаял преди смъртта (именно това се нарича християнска кончина) или не е успял; за тях трябва да се молим още повече. В „Божествена комедия“, кръговете на ада са паралелни на кръговете в чистилището и даже в рая се противопоставят двама наемници – кондотиери. И двамата, меко казано, са водили неправеден живот и двамата са срещнали смъртта в бой, но единият от тях е в ада, а другият, възкликнал в минутата на смъртта си „Господи, помилуй“ е в чистилището. Пример за благотворността на предсмъртното покаяние е и благоразумният разбойник (Лук. 23:40-43). Понеже покаянието му било искрено, то той попаднал в рая. Една от най-страшните древни клетви била: „Да умреш без покаяние!“. А днес? Днес ценим внезапната, на църковнославянски нагла смърт именно защото дава възможност да избегнем мисълта за покаяние.
Да, даже когато не е внезапна… Зная за страшен случай, когато от неизлечима болест умирал стар лекар и помолил да повикат свещеник. Дъщеря му, вече жена на възраст, също лекар, категорично отказала, мотивирайки отказа си с това, че болният ще изгуби стимул да се бори за живота си и ще умре по-бързо.
Какво ли не измислят хората само и само да не погледнат истината в очите! А истината не е само, че Господ е създал света и го управлява, но и че всеки човек по пътя към Него е длъжен да погледне смъртта в очите. И да го направи мъжествено. А мъжеството го дава Бог, с Когото трябва да се срещнем в последния си път.
Тайнството на земята е надежда да се срещнем с Него на Небето. Той няма да отмени страшния преход, но ще ни укрепи във вярата и надеждата.
Точно така, както Ангелът подкрепя Него Самия в Гетсиманската градина. (Лук. 22:43).
Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска
Източник: foma.ru
