УВОДНИ ДУМИ
Ако прочете бързо интервюто със свещеник Игор Поляков, човек може да реши, че авторът се мъчи да дискредитира идеята за църковно благочестие. Толкова често той говори за църковната злоупотреба с понятия като грях, покаяние, изповед, послушание, смирение, така директно сочи нездравата зависимост на миряните от духовниците, изопачените представи за духовната връзка свещеник – енориаш, болезнената неразрешеност на психологичните проблеми, която се маскира с църковна свръхблагочестивост… че човек неволно се пита – този свещеник остави ли място за истинското преживяване на църковната ни вяра.
Да, разговорът за подмяната на истинското благочестие с вътрешно изкривеното и безплодно, определено ни избутва от зоната на църковен комфорт, на познатите ритуализирани стереотипи, на клишетата, които така успокояват. Като се започне от църковния етикет и се стигне до високопарните и отвлечени проповеди. Но истинският проблем е не в назоваването на тези явления, които могат да се окажат пагубни за духовния живот, а в това, че примерите за тях са толкова много и така сраснали се с практиката, че изолирането им сякаш е невъзможно без да се разруши цялата тъкан на църковното тяло.
Ако четем отново и бавно интервюто, ще видим друго. Ще видим как всяко действие, всяка привична стъпка в Църквата има две страни. И те не са като гледните точки на песимиста и оптимиста към една и съща бутилка. Те са плътската и духовната компонента на падналата ни природа, които в Тайнствата на Църквата се проникват, освещават и преобразяват в нова твар. Или не се преобразяват, когато останем капана на „твърде човешкото“. Ще видим, че може да се говори сериозно за проблема на манипулациите в несполучливото духовно ръководство, което може да изопачи до степен на пародиране борбата за отсичане на волята, послушанието и смирението и други аскетически практики от областта на монашеското служение – имитирани зле и опасно в контекста на съвременната енорийска общност. За стесняването на духовния и интелектуален хоризонт на вярващия под „вещото“ ръководство на свещеника. Ще видим също така колко важно е за свещеника, когато се захваща да ръководи живота на неуверени, психично лабилни или психично болни свои чеда, да си дава сметка за пораженията, които неговата неподходяща намеса би могла да нанесе. И най-важното, което бихме могли да забележим в текста, е критерият за успешно служение на свещеника, който дава авторът – сам свещеник и психотерапевт. Свещеникът е бил на мястото си, ако е завел човека при Христос. И когато може да се зарадва, както добрия психотерапевт, че човекът няма нужда от него, защото търси помощ и я получава от общуването си с Христос.
Служението на свещеника в литургията и другите Тайнства на Църквата по волята на епископа, народа и по благодат въздига Църквата до богочовешко общество; до трапеза Господня. Но това може да сподели едно общество от свободни и съзнателни хора, които вървят по пътя на Христос от любов към Него. А не група безволеви, потиснати и уплашени същества, които търсят гуру или духовен авторитет, който да ги освободи от бремето на избора и отговорността за собствения им живот.
В този брой на „Свет“ ще прочетете още въпроси и отговори за психичните проблеми на религиозния човек, за нездравата религиозност, за религиозната невроза и за пътищата на нейното преодоляване, както и текстове за предизвикателствата пред вярващите хора в нашата съвременност – в изкуството, културата, обществените отношения и бита. Ще видите също очерк за едни от най-добрите български иконописци и анализ на състоянието на протестантските общности в България, както и представяне на новата книга на издателство „Омофор“ – „Светици на Православието.“
Приятно четене.
Илиана Александрова
Какво още можете да прочетете в новия брой на СВЕТ:
Да се помолим Бог да ни даде свестни управници – разговор с Мартин РАЛЧЕВСКИ
Религиите в България
Протестантската общност в България след 1989 г., Жасмина ДОНКОВА
Автентичната себереализация, Паскуале ЙОНАТА
…и още любопитни статии за пътешествия, вяра и култура.
