И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе (Иоан 1:5)
По това време на годината обикновено се разказват истории за доброто, в които едни хора оказват помощ на други хора в беда. Тези дни обръщаме поглед през рамо към изминалата година и забързваме крачка към новата. Винаги се надяваме тя да е по-добра и пътьом се стараем да се приведем в ред – като че ли за едно по-благоприятно първо впечатление. По това време на годината отделяме известно време и средства, за да станем „малко по-добри“, според популярното празнично пожелание. Все се намира някой да попита защо така концентрираме добротворството в края на декември, докато бедите са през цялата година, но въпросът увисва във въздуха като недостатъчно празничен.
В последните две години обаче всичко това се промени, защото в последните две години всички сме в беда. И ето че коледната благотворителност увехна, сви се и мина на заден план, а на предния се изправи личната беда, личният страх, личната нужда от помощ и защита. И се оказа трудно да бъдем „малко по-добри“, защото се оказа трудно изобщо да сме добри.
Хората се изравниха пред лицето на бедствието, но това изравняване не доведе до единомислие и единодушие, а напротив – изостри страстите, увеличи дистанциите, шумовете, чувството за разединение и безпътица. Изравниха се амплитудите на емоциите – притъпиха се чувствата, страданието и смъртта се нормализираха „в името на човека“, изравниха се истина и лъжа, знание и незнание; на път сме да изравним доброто и злото. А после?
Аз нямам отговор. Но един детски текст, публикуван по-нататък в списанието, може би има. В него, заедно с другите мисли, четем и това: „… Земята е уморена. От войните, от бедствията… Страда за хилядите малки телца, които не могат да достигнат брега ѝ, плаче за утихналите стъпки, които няма повече да я прекосяват. Иска да закърпи раните си, откъснатите парчета земя. И тя има нужда от чудо! А сърцата… Заключени са, чужди, далечни, обезверени, ранени или празни… Но дълбоко навътре, в най-далечното и уплашено ъгълче, всяко сърце пази надеждата, че ще намери обич, разбиране, приемане, че има кой да го утеши, подкрепи, изслуша… Всяко очаква своето чудо!… Мислите ми приличат на зимна виелица. Завихрят се, разпиляват се, после се успокояват и подреждат… Ще се случи чудо!!!…“
Нека тези думи бъдат пролог към останалите текстове в броя. Въпреки умората, да посрещнем празника с надеждата на това момиче и с вярата, че светлината, която влезе в света с чудото на Христовото Рождество, винаги ще сияе и в най-дълбокия мрак; че най-дълбокият мрак е безсилен пред нея.
Христос се роди!
