Наоколо се водят войни. Не говоря за войните в ума, с които ние, като модерни хора, се забавляваме. Не говоря и за дипломатическия „фронт“, нито дори за прословутата Студена война, която години наред изглеждаше най-голямото зло и потенциална фатална заплаха. Говоря за горещи, брутални, жестоки и примитивни войни, които мислехме, кой знае защо, че съвременната европейска цивилизация е изживяла окончателно. А що се отнася до не така европейските общества – виждаше ни се, че един разумен геополитически баланс е напълно възможен и предстоящ във време на глобални бизнес отношения, информационна обезпеченост и широка свобода на самоопределяне и определяне на приоритети.
Героизмът на днешните войни е развенчан; новият европеец и още повече – американец е насърчаван да се облича в розово и да мисли войната като компютърна симулация или примитивен архаизъм, несъвместим с мирогледа на съвременния човек. Истината обаче е, че съвременният човек си остава духовно примитивен. В някои отношения може би дори е станал по-примитивен от не така технологизираните си предшественици. А духовната форма на примитивизъм е действителната и дълбока предпоставка на войната, както и на всяко друго зло, което човекът произвежда.
Затова и войните всъщност никога не са спирали. И днес мирни иначе хора, съседи и приятели, които говорят един език и вярват в един Бог, се избиват като на шега, без причина, без нужда и без надежда. Дори без религия. Една война, в която няма как да победиш и дори не знаеш какво значи да си победил. И днес етнически и религиозни различия, които не застрашават никого, са причина масово и зловещо да се изтребват невинни хора от всякаква възраст и пол; и няма средство, което да спре това, освен пълното физическо изтребление на една от страните. И днес, както преди две хиляди години, християни са разсичани и разпъвани по площадите от хора, които нямат кауза, която самите да разбират. И всичко това става пред очите ни.
Злото е ирационално. Как да бъдем рационални обаче? Войната е предел, зад който нищо не е себе си. Нито доброто, нито злото, нито истината, нито лъжата. И все пак зад този предел ние се опитваме да различаваме духовете, да намерим формула, която да ни обясни този катаклизъм, за да го преодолеем. Но в това търсене на истината за една война често не просто бъркаме, а носим вода в окопите…
Папа Бенедикт XVI пише, че „що е истина“ е тежък въпрос, който един прагматичен човек е поставил по повърхностен начин. Но от отговора на този въпрос зависи съдбата на човечеството. Въпросът за истината е въпрос за това, може ли истината да бъде разпозната, може ли тя да стане критерий на нашето мислене и житейски избори. В този брой говорим за това, че човекът познава истината чрез вяра. Че истината е опит от Бога, а разумът ни е само средство, за да разбираме онова, което душите ни са получили в този опит. Защото да знаем истината означава да разбираме смисъла на всяко нещо и причината на неговото съществуване; да знаем истината означава да разбираме същината на света и явленията, които го съставляват. Колкото повече от този опит е в състояние да побере нашият ум, толкова повече знаем за истината. Но нейното действително постигане става не в ума, а в целия човек. И в това постигане човекът се учи да разбира света. Така начинът, по който се отнасяме към истината, зависи от начина по който живеем.
В един свят на различни култури, политики, интереси и противоречия, в който истина и лъжа постоянно се преплитат и смесват, без да могат да бъдат различени, истината става трудно достъпна за човешкото съзнание. Тя не ни се явява в пълнота и съвсем не може да бъде очевидна за всички. Нещо повече – тя е динамична. „Светът е истинен, доколкото отразява Бога, смисъла на творението, вечния Разум, от който той е бликнал…Човекът става истинен, става самият себе си, ако съответства на Бога. Тогава той постига своята истинска природа. Бог е реалността, която дава битие и смисъл.“*
* Йозеф Ратцингер, „Иисус от Назарет. Страстната седмица – от Входа в Иерусалим до Възкресението”
