Всички ние идваме от детството – самият живот много пъти потвърждава този израз. Моето детство съвпадна с годините на Брежневото управление в далечно горско селище с население няколко хиляди души. Много жени в селището бяха обединени от едно – икономията от себе си, любимата и единствената.
Великата Отечествена война, прегазила като страшен валяк всички семейства в страната, изтръгнала от обичайното всекидневие и унищожила повечето мъже, преобърна целия ни живот. Впрягайки се в селското стопанство вместо конете, необходими на фронта, заменяйки мъжете на машините, в гората, в сеченето на дървета, жените не успяха да излязат от тези релси дори и няколко десетилетия след края на войната.
За това до голяма степен съдействаше и работата на партийните органи, насочена към това да не се дава възможност на жената да се задържа вкъщи. Гръмките лозунги за това, че за жената са отворени всички пътища и тя е пълноправен строител на комунизма, бяха съпътствани от една съвсем еднозначна политика. Например, при раждането на дете й даваха само два месеца отпуск по майчинство, а след това – или ясли, или, ако има късмет, някоя пенсионирана роднина поемаше грижата за детето. При проектирането на жилищата се предвиждаха такива мънички кухни, че в тях беше невъзможно да се събере цялото семейство за вечеря или обяд, а мястото стигаше само колкото да изпиеш чаша чай с някакъв сандвич сутрин. И ненатрапчиво (през 50-60-те години дори и агресивно) се насаждаше идеята за това, че всички женски ръкоделия са нещо еснафско и в жилищата всичко трябва да бъде по спартански, нищо излишно.
„Аз съм за жена и мъж – и за крава, и за бик”, „Жените с лопата да ги ринеш, а мъже все не стигат”, „Да пазиш жената, значи да не уважаваш себе си”, „Мъжът в дома е истински празник” – въздухът беше пропит с тези послания, те стояха в основата на отношенията между мъжете и жените. Постъпили в градски учебни заведения след училище и устроили се в града, хората продължаваха да носят със себе си тази субкултура.
Жените, наравно с мъжете, в ранно утро отиваха в гората и там по цял ден, независимо от атмосферните условия, сечаха клоните от отсечените дървета. Цяла година в работно облекло, тежък физически труд, а вечер вкъщи – пране, често на ръка, и изплакване в реката (през зимата – в някоя дупка в леда), готвене и… алкохол за освобождаване от напрежението. Пиеха почти във всяко семейство, боят беше нещо обикновено, нерядко ставаха и убийства. На фона на всичко това четенето на книги, слушането на класическа музика и гледането на различни спектакли по телевизията (каквито, трябва да отбележим, имаше много и доста добри), бяха по-скоро изключение, отколкото правило. Този начин на живот не предразполагаше към културно прекарване на времето; при това всичко трябваше да бъде „като при другите”, тоест мъжът и децата – нахранени, облечени, обути, а жената и майката – на принципа „каквото остане”.
Разбира се, те не умираха от глад и не ходеха голи, но тежкият физически труд, храненето с картофи и третокачествени, сивкави на цвят макарони, не спомагаха за добро здраве. Мляко, извара и месо присъстваха на масата само в случай, че семейството гледаше крава или няколко кози и свине. Градини имаха всички, нали картофите, морковите, цвеклото в магазините бяха в малко количество. И се получаваше така, че обикновената жена отработваше по две смени на ден – в обществото и в семейството.
Вие ще кажете: но тя не е сама, нали има мъж и деца? Да, в някои семейства подрастващите деца помагаха на родителите в домакинството, но вече постепенно течеше процесът на превръщането на детето в малък семеен бог, на когото не даваха да падне и прашинка и не товареха с никакви задължения. В такива семейства дори не се поставяше въпросът кое е първостепенно – зъбни протези за мама или мотопед за сина; мотопедът, разбира се, беше по-важен! А много мъже се ръководеха от принципа: днес съм си отработил своето и ще почивам. Имаше и други, които помагаха на жените си с каквото могат, но никой не говореше открито за това: иначе ще го нарекат „женка” или „мъж под чехъл”.
Външният вид е отделна тема. В магазина докарваха дрехи и обувки, но представете си следната картина: летни рокли, от 38-ми до 60-ти размер, един модел и една разцветка. И цяло лято в селото, ту тук, ту там, срещате своя „сестра”, с различни габарити и на различна възраст. „Като излезли от инкубатор” – шепнехме си помежду си. И така беше за всичко. Добре бяха тези, които умееха да шият и имаха шевна машина; о, колко се радваха младоженците, когато я получаваха като зестра! Те можеха да си шият сами, платове в магазина имаше редовно, но нямаше кройки, книги по шев, и само две женски списания – „Работница” и „Крестьянка” – горе-долу опитваха да задоволят нуждите на жените.
Самият начин на живот отказваше на жената правото да бъде нежна, женствена и ласкава. Каква ти тук усмивка и лъчезарен поглед, ако жената и майката се връща от работа цялата изморена, с прегракнал глас от опитите да надвика бучащия трактор, а цялото й обкръжение използва руския език само за ругатни. Как да не си спомниш „Руските жени” на Н. Некрасов!
„Жената трябва да оре, да няма слабости и никога да не се оплаква – наставляваше моята приятелка майка й, едра, пълна жена – и изобщо, момичета, запомнете, че докато угаждате на мъжа, той ще бъде с вас. Започнете ли да угаждате на себе си: всякакви там чорапки, роклички, гримове – направо го отпиши, той ще избяга при тази, която ще го носи на ръце, а финтифлюшките не са необходими на никого”. Закръглената красавица се превръщаше в гренадир в пола, и само черно-бялата сватбена снимка показваше каква хубава двойка са били някога с мъжа, който към момента на този разговор вече се е превърнал в непоправим пияница. Но ние все още бяхме твърде млади, за да разбираме, че това е анти-пример за отношение към себе си.
А майка ми, забелязала в един момент влечението ми към красивите парцалки, отсече рязко: „Ти какво, женствена ли ще бъдеш? Ах, още една кокетка се е родила! Главното е мозъкът и доброто образование, а колкото до останалото: чиста, спретната, изгладена – това е достатъчно”.
Така майка ми изрази своята ненавист към свекърва си, която беше модистка и никога не излизаше от къщи, даже и в двора, в пеньоар – а само в рокля или костюм, копринени чорапи, тъй като страдаше от разширени вени и смяташе за неприлично да показва краката си с изпъкнали сини вени. Баба много се грижеше за здравето си, редовно си правеше изследвания и прегледи, ходеше на санаториум. Но двете жени взаимно не се долюбваха, за което имаше основателни причини, и аз, мине не мине, много дразнех мама поради външната й прилика с баба.
Всички добри навици, които трябваше да взема от баба, бяха обявени извън закона. А на мен ми беше казано, че главното е да се уча добре, да бъда послушно, примерно момиче, което след това ще трябва да постъпи в техникум, а след завършването му ще се омъжи за някое свястно момче от типа „да не пие и да не бие”. Жената не трябва да „се разсейва” с някакви украшения, дрехи и още по-малко – колкото се може по-малко – да проявява внимание към собствената си персона, всичко трябва да бъде насочено към семейството, без което ти нямаш никаква стойност. Но какво да кажа: първото дете винаги е експеримент, само какви чудни теории не се изпитват върху първите деца, а след това пламъкът угасва, родителите стават по-възрастни, по-мъдри и на следващите деца им е по-леко. Обичах майка си и предчувствах, че заедно не ни е отпуснато много на този свят, затова приемах всичките й наставления като ръководство в живота.
Първата лампичка, че нещо не е наред в тези правила, ми светна, когато бях на тринайсет години. Баща ми беше изпратен на курсове за повишаване на квалификацията за две седмици, и за този срок мама беше решила да направи козметичен ремонт вкъщи: да боядиса таваните, да налепи нови тапети, всичко да изпере и измие. Ние с брат ми се стараехме да й помагаме, но естествено, по-голямата част от натоварването легна върху нея, и то все след работния ден. За две седмици замисленото беше изпълнено, но последния ден, когато слагахме щорите, на мама внезапно и прилоша. Уплашени, извикахме „Бърза помощ”, и мама се озова на болничното легло. Лекарят каза, че не бива така да издевателстваме над себе си и че всичко можеше да завърши много по-трагично. Но лампичката, както светна, така и угасна, младостта е безгрижна.
Родителите ми остаряваха, а мен в един момент започна да ме обижда отношението на мама към самата себе си – умна, добра жена и изключителен професионалист, тя толкова се грижеше за мъжа си, пренебрегвайки себе си, че започна да изглежда по-възрастна от него, а в действителност беше много по-млада. А около добре гледания, представителен мъж се завъртяха самотни жени, които копнееха за семейство и лично щастие, а това, че той беше семеен, не представляваше никаква бариера за тях. Това ме обиждаше, и още как, но не си правех никакви изводи от ситуацията. След време родителите ми се преместиха в друг град, там последва повишение, нов кръг от приятели и, о, ужас! – цялата теория на мама за икономията от себе си отиде на кино. Поначало принудена да приеме новите правила на играта, тя много бързо се усети какво трябва да прави. Оказа се, че можеш да не се обвиняваш, че вместо дървените обувки, мазолите от които не заздравяваха със седмици, можеш да си купиш хубави, кожени, по-скъпи и да летиш над земята, а не с мъжествено лице да преодоляваш крачка след крачка; и роклята, ушита по поръчка, изглежда много по-добре, отколкото „калъф на бронетранспортьор” от магазин „Богатир”, за която трябваше да чакаш с месеци.
След това тя реши, че е време да обясни и на мен положителните страни на това явление, но това не стана веднага: за почти петнайсет години мисълта за това, че от себе си можеш и трябва да пестиш, така дълбоко се беше впила в мен, че аз на часа отхвърлих всичките й предложения. При редките ми гостувания у дома тя ме влачеше в магазина, предлагайки ми да премеря едно или друго: виж колко хубаво ти стои тази рокля! През сълзи пробвах ту едно, ту друго, и започвах да търся „основателни” причини да се откажа от покупката. Аз искрено не разбирах защо трябва да губя време за тези парцалки; ето, тази пола и блузка, които нося вече две години, изглеждат прилично, чистички и изгладени. Не, не искам да ползвам декоративна козметика, прощавай, мамо, но няма да ходя и на профилактични прегледи. И през ваканцията има време да го направя, и засега нищо не ме боли. Без да забелязвам, аз бях отгледала в себе си жаба, която зорко контролираше всяка копейка и просто обезумяваше от алчност, ако решавах да си купя нещо, по нейно мнение, излишно. Това не се отнасяше само за книгите, „жабата” много обичаше да чете.
А след това се появи семейство и моята свекърва просто беше във възторг от такава позиция! Впрочем, няма какво да се чудим: колкото повече пестях от себе си, толкова повече имаше за нейния син, нали по повод на разходите за близките моята „жаба” не казваше нищо. Търсех евтин зъболекар, за да може мъжът ми да има достатъчно средства за резервни части за колата и за патрони за пушката, въпреки че той настояваше на противоположното.
Лампички, че това е неправилно, че не бива да се отнасям така към себе си, светваха ту тук, ту там, но тази, за която бяха предназначени, не ги забелязваше.
Първото камъче от основата на огромната скала се откъсна в момента, в който здравето ми рязко се влоши. Всяка есен прекопавахме с права лопата голям участък земя на вилата. На моите многократни молби да купим мотофреза, неизменно ми отговаряха – скъпо е, има достатъчно безплатна работна сила, ти и мъжът ти. Че това е тежко за една жена, изобщо не се вземаше под внимание: ама, че си изнежена, къде си расла, а ние като бяхме млади… и започваха спомени за това колко тежко е било през 50-те години. Тази есен земята беше тежка като никога, лятото имаше много дъждове и тя просто беше подгизнала. В резултат на това последваха силни болки в гърба – не можех нито да седя, нито да стоя. Лежейки по корем, аз ругаех себе си за каквото се сетя: хубаво се подреди, искаш ли да останеш инвалид, какво ще стане с децата, изобщо, как ще я караш? В продължение на няколко години се наложи да преминавам курс на лечение, но повече не взех лопата в ръце на вилата!
Реших за себе си, че да възстановя здравето си е една от главните ми задачи за определен период от време. Поддържането му в добра форма – задача за целия останал живот; следователно, пренебрежителното отношение към своето здраве се изключва.
Но „жабата”, която рязко се възпротиви на опитите да харча пари за здравето си, беше строго предложено да млъкне.
Току-що се бях „договорила” с нея, и последва удар по главата – развод. Беше ми противно и болно, но благодаря на бившия си съпруг за горчивата попара, която, след като изсърбах, аз откъртих още няколко камъка от основата на скалата – уговорих „жабата” да се съгласи да сменя гардероба. А като за начало – да отрежа косата си; осем години я отглеждах, мързеше ме да ходя на фризьор на всеки два месеца, каква икономия само!
Сядам на фризьорския стол, фризьорката взема моите косища, претегля ги в ръка и казва: „Хубава коса… беше. Още няколко месеца, и щяхте да загубите повече от половината коса, толкова е отслабнала”. Избираме прическа, а „жабата” шепне: „Подстрижи се като момче, помниш ли, така се подстригваше на младини, така е най-евтино”. Аз отново я отпращам надалеч и се съгласявам с варианта, който ми предлага фризьорката. Вървя из града, среща ме една позната и ме гледа потресена: не можах да те позная, прическата така те е променила, изглеждаш по-млада с цели десет години! „Жабата” ахна и малко сви размерите си.
И така, морално бях готова да преобърна целия си гардероб, горчивата попара си беше свършила работата, бях отслабнала с повече от петнайсет килограма. Но не само това, но и разговорът със сина-тийнейджър, който се състоя малко преди това.
– Мамо, престани да се обличаш така, ти все доизносваш дрехи от предишния живот. Момчетата не ми вярват, че ти си такъв специалист – такива специалисти получават добри пари и се обличат по съответния начин.
Изчервявам се и разбирам защо той гледа да не се приближава към мен в двора, когато се прибирам от работа. Наистина, неспециалистът няма да забележи истинския скъпоценен, на който, за да стане украшение, му е необходима обработка и шлифоване; и ако ти изглеждаш невзрачно като мишка, то може да си много умен, но собственото ти дете в някакъв момент ще постави под съмнение твоята значимост.
Преглеждам вещите си и осъзнавам, че за последен път съм си купила нещо стойностно, още незагубило вид, в института и целия гардероб трябва не просто да се смени, а да се изхвърли на боклука. Една особена, хазартна тръпка, празни рафтове и хитрите очи на дъщерята: „Мамо, хайде да отидем да ти купим дрехи, ще ме вземеш ли със себе си?” „Жабата” онемя от този неочакван обрат на събитията и сълзливо попита: какво ще стане с мен, прогонваш ли ме?
– Как, за къде съм без тебе? Ти ще бъдеш моя трезв съветник и ограничител, за да не се простирам твърде нашироко. А сега ще отидем с дъщеря ми да си купим дрешки, пък после ще караме на хляб и вода. Но и не бъди прекалено дръзка, ако започнеш да пищиш, че това или онова е скъпо, ще намеря нещо още по-скъпо и ще си го купя. Лесно е да се каже, трудно е да се направи.
„Жабата” се съгласи, а с времето влезе в нова роля и стана една такава важна, разсъдителна. Още щом очите ми попаднеха на нова пола, тя спокойно казваше: „Какво искаш, в този стил имаш цели две, ще ги износиш и ще купим друга, нали сега си дошла за чорапогащи?” Начете се на всякакви книжки, изработи си своя философия и понякога ме уговаряше: аз не съм „против”, „за” съм, но преди да си купиш нов сервиз, погледни го, подръж го в ръце и си помисли. Ако нямаш такъв и много ти се иска – купи го. Сутрин преди работа ще пиеш вода, вече няма да имаш пари и за чай”. Все шегички, но с различен смисъл.
Каквото и да ставаше, процесът на осъзнаване на своето право да харча своите пари за себе си отне известно време. Изпитвах чак физическа болка, когато вземах портмонето, за да платя.
Всичко окончателно си дойде на мястото, когато започнах да пиша дисертацията – колко книги ми се наложи да купя, колко ежеседмични пътувания до Ленинската библиотека в Москва ми се наложи да направя за няколко години! За такъв период от време всеки навик може многократно да се промени. А като узна колко средства трябва да вложа за публикуването на двете статии в списанията на ВАК и за самата защита, моята „жаба” изохка, но като разбра, че няма кой да се смили над нея, извика: „Ех, мечка страх, мене не, на тази възраст защитават докторски дисертации, а ти – само кандидатска… Влагай пари, няма да плача”. След защитата отидох в бижутерския магазин и си подарих златен пръстен, първия в моя живот, като символ на победа.
Главната равносметка от изминатия път стана съвсем спокойното ми отношение към парите и вещите. Ако днес мама ме видеше, убедена съм, че щеше да се радва на станалите с мен промени. Пред мен вече не стои дилемата да харча, или не; искам – купувам. Искам да изглеждам добре, да бъда здрава и да прекарам дълъг, интересен живот, и децата, а впоследствие внуците и правнуците да се гордеят с мен.
Превод: Татяна Филева
