Не знам доколко приемливо e да се говори днес за Достоевски. Напоследък всяко обсъждане на руската култура през войната звучи пошло; и това, което я защитава, и това, което я „отменя“. Все пак ще рискувам да спомена романа му „Братя Карамазови“. Нещо малко крайно твърди един от неговите герои: „Всеки е пред всички и за всичко виновен, казва, а от всички – най-много аз.“ Богоборец в безметежните си години, на прага на смъртта той прозира същината на човешката ситуация. И тази мисъл, която разстройва клетата му майка и плаши близките му, читателите на романа възприемат като нравствено кредо на Достоевски.
Такава е и формулата на покаянието, за което говори Църквата, особено в дните на Великия пост. Кога, ако не сега, е подходящо да я споменем. И да се запитаме: ами ако това не е просто ефектна, отвлечена фраза, а екзистенциална истина, тогава в какво, в какво по-конкретно, е моята вина? Този въпрос отнема време. Мисля си, че ако в моменти на криза повече хора бяха заети с него, това щеше да се почувства някак в социалните мрежи. Щеше да е по-тихо, а не е.
Какво е отношението на тези истории за съвест към войната? Всеки конфликт има причина, и нейното разбиране е път за разрешаването му, или поне за намаляване тежестта на последствията. А когато последствията са настъпили, освен въпроса за причините, става важен и въпросът за жертвите. Има нужда да бъде призната болката, има нужда да бъде разбрана всяка вина, има нужда от истина, защото без нея няма надежда. Когато нуждата от справедливост не бъде удовлетворена, тя става патологична и е готова да се посвети на всеки, който ѝ предложи изход към един по-справедлив свят, който ѝ каже това, в което има нужда да повярва, който обещае защита. Така пропагандата посява семената си на тази разорана почва и ражда отровните си плодове. Мирът, построен върху лъжа, е по-лош от библейската къща върху пясък – той е дом върху въглени, които рано или късно ще го запалят, ще запалят нова война. Затова и всяка лъжа, която волно или неволно разпространяваме и усилваме през мрежите, всяка злост, всяко човеконенавистно чувство, което попиваме в сърцето си, всяка вътрешна капитулация пред собствените бесове, всяко релативизиране на злото и убийство в мисълта – това е нашата вина за всичко, което се случва. И не само по време на война.
Войната постави съвестта на изпитание. В тези тежки дни особено силно звучи проповедта на митрополит Антоний Сурожки, който говори за молитвата, родена от състрадание.
„Пред нас стои един образ, който ни е тъй трудно да възприемем, а още по-трудно – да го оделотворим в живота си. Образът на Този, Който поиска за бъде едно и с правите, и с виновните, и Който обгърна всички с една любов – любовта на кръстната скръб за едните, и любовта на радостта и на кръстната саможертва за другите.
Сега в мислите на много хора се надига вълната на гнева; в тази картина едни ще бъдат предпочетени, а други отхвърлени. В това преживяване на справедливостта, съчувствието и състраданието човешките сърца ще изберат едни, а други ще проклинат. Но този път не е Христовият, не е и наш път. Нашият път е в това – с една любов, при осъзнаването и преживяването на ужаса, да обхванем и едните, и другите, да ги прегърнем не просто от съчувствие, а със състрадаване, не в съглашенство, а с пълно съзнание за ужаса, пред който стои неправдата, и кръста, пред който стои правдата.“
Христос воскресе!
