Любовта е компасът

За втори път посрещаме Пасха, духовно подкопани от страховете на пандемията. Изминалата година е белязана за много хора от страдание, загуба на обични близки, физическа и душевна болка. Центрофугата на тази мъчителна битка изцежда и малкото сили, с които вървим през пустинята на поста – както описва светата Четиридесетница един от забележителните проповедници на 20 век, отец Александър Шмеман.

Пандемията оголи страстите, свали духовните  дрънкулки на модерността, и светът внезапно се оказа плашещо място. „Вместо самоувереността на нашия живот и вярата в съдбата, към нас се втурна смъртта. Смъртта ни направи по-далекогледи, по-прозорливи; смъртта изтри всички шарки и причудливи рисунки на живота и ги замени с простата и единствена рисунка на Кръста. Човечеството се събуди, огледа се и с удивление видя, че се намира на Голгота. И Голгота постепенно се оказва единственото място за човешката душа, защото всичко друго е разобличено, нереално, призрачно и недостатъчно сериозно.“

Това са думи на друга изключителна личност на нашето време – света Мария (Скобцова), пожертвала живота си в газовата камера дни преди края на Втората световна война. Тя говори за онази война, но думите ѝ сякаш описват днешния ден. Така е, защото световната война никога не престава. Светът е място на сражения, в които ежедневно стотици хиляди хора губят живота си от болести, глад, въоръжени конфликти, злополуки или старост. Смъртта е катастрофа, независимо на каква възраст настъпва. Само за кратко, и само малцина успяват да поддържат чувството, че живеят сигурно; в свят под техен контрол. И днес най-вече те осъзнават, че това чувство е илюзорно. И че под контрола на човека е само свободната му воля и единственият истински избор – да бъде с Бога, или без Бога.

Но както невярващите, така и вярващите хора споделят един свят, в който  „Смъртта и Времето царуват на Земята“ (Владимир Соловьов). Вярващите хора също вървят през мрака, подвластни са на болести и смърт, изпитват страх, живеят в сенките на този свят и също са объркани: „…отваряш ръката Си, насищат се с благо; скриваш лицето Си – объркват се.“ (Пс. 103) Как обърканият човек да направи следващата стъпка в правилната посока, как да види пътя през този страх… Тук може би да продължим стиха на Соловьов, който предлага отговор:

Смерть и Время царят на земле, 

Ты владыками их не зови; 

Все, кружась, исчезает во мгле, 

Неподвижно лишь солнце любви.

Всичко се върти и изчезва в мъглата, само слънцето на любовта остава неподвижно. Любовта е компасът. Апостол Йоан Богослов казва, че в любовта няма страх, че „любовта прогонва страха, защото в страха има мъка“. Страхът диша зад рамото на всеки човек от плът, но правилният въпрос не е дали се страхуваш, а дали обичаш. Дали обичаш достатъчно, за да победиш страха от болестта, страха от близостта на „ближния“, страха от грешки, от неизвестното, дори страха да пристъпиш към Бога и да Го помолиш да ти покаже лицето Си отново.

Когато обича, човек мисли за любимия, не мисли за себе си. Но ако не стига любов, ако днес любовта е оскъдяла, ако все пак страхът надделява… Тогава какво? Тогава остава да се насилим и да погледнем към този страх. Остава да се взрем в мрака на пандемията, на страданието, да се потопим в тъгата на поста. И може би да видим в тъмнината на страстната седмица един Бог, Който не само ни показа Лицето Си, а ни показа целия Си живот – живот на Един от нас – показа ни и смъртта Си, за да повярваме в любовта и да си спомним Неговото обещание. „В света скърби ще имате, но дерзайте, Аз победих света.“

Христос воскресе!