Отново чашата на гнева, чашата на скръбта, чашата на човешкото страдание стигна догоре, препълни се и прелива по нашата угнетена, страдалческа земя. И ние не можем да останем безучастни към мъката, която днес терзае хиляди и милиони хора.
Пред християнската ни съвест отново се възправя страшно, взискателно и настойчиво Божието слово, или – по-вярно – Самият Христос, Който прие образ на човек, Който влезе в нашия свят, Който ни стана съобщник не заради слава, почести и блага, а стана свой и на угнетени, и на грешници.
Солидарността на Бога с човека не наруши Неговата солидарност с Отца. И сега пред нас стои образ, който ни е тъй трудно да възприемем, а още по-трудно – да го оделотворим в живота си. Образът на Този, Който поиска за бъде едно и с правите, и с виновните, и Който обгърна всички с една любов – любовта на кръстната скръб за едните, и любовта на радостта и на кръстната саможертва за другите.
Сега в мислите на много хора се надига вълната на гнева; и в тази картина едни ще бъдат предпочетени, а други отхвърлени. В това преживяване на справедливостта, съчувствието и състраданието човешките сърца ще изберат едни, а други ще проклинат. Но този път не е Христовият, не е и наш път. Нашият път е в това – с една любов, при осъзнаването и преживяването на ужаса, да обхванем и едните, и другите, да ги прегърнем не просто от съчувствие, а със състрадаване, не в съглашенство, а с пълно съзнание за ужаса, пред който стои неправдата, и пред кръста, пред който стои правдата.
И аз призовавам всички ви, пред лицето на всичко, което сега се случва в света, отново да погледнем и осмислим каква е нашата християнска позиция, къде е мястото ни в тази разкъсана тъкан, в този процеп на разрухата, където се пролива кръв, сълзи, владее ужас. И да разберем, че нашето място е на кръста, а не само около него.
Често си мислим: какво можем ние? Можем ли да направим нещо? Сърцето ни се къса от любов към едни и съчувствие към други; какво можем да сторим, тъй като сме безсилни, нямаме думата, не зависи от нас?
Можем да застанем пред Господа с молитва, с онази молитва, за която преподобният старец Силуан пише, че да се молиш за света – това е кръвта си да проливаш [ „Да се молиш за хората е като да проливаш кръвта си.“ : Архимандрит Софроний (Сахаров), Свети Силуан Атонски, с. 270. Омофор. – Б.пр.].
Не с лековатата, повърхностна молитва, която отправяме от душевното си спокойствие, а с молитва, която се изтръгва от безсънните ни нощи и се устремява към небето, молитва, която не дава покой, молитва, която се ражда от трагизма на състраданието; молитва, която повече не ни позволява да живеем с дребнавостта и нищетата в нашия живот; молитва, която изисква от нас най-сетне да разберем, че животът е дълбинен и необхватен, а ние постоянно се лутаме през него и бързаме – недостойно за себе си, недостойно за Бога, недостойно за онази скръб и за онази радост, за онова кръстно страдание и за онази възкресна радост, които извечно се редуват и преплитат на нашата земя.
Не е достатъчно само да покажем малко съчувствие, не е достатъчно да казваме, че „ние нищо не можем да сторим“, че от нас не зависи. Но ако се молим с молитвата на състраданието, и ако тази молитва очисти живота ни от всичко дребнаво, така че да се озовем лице в лице с ужаса по земята – тогава бихме станали достойни за Христос. И може би тогава молитвата ни също ще се възнесе като прогарящ и просвещаващ пламък. Тогава може би нямаше да цари такава инертност, такова безразличие, такава ненавист, които процъфтяват сред нас, понеже, независимо къде се намираме, ние не сме препятствие за никое зло.
Пред лицето на това, което се върши, пред Кръста, пред смъртта, пред душевните страдания на хората, нека осъдим дребнавостта и малодушието на нашия живот. Тогава някак ще успеем да направим от молитвата си начин на живот, и може би дори нещо още по-смело и съзидателно.
Но нека да помним, че Христос не е избирал: Христос се е пожертвал, защото са гонени и преследвани праведници, и защото са гинели грешници. Ето в това двуединство с хората край нас, в това двуединство и с праведния, и с грешния – да се молим за спасението и на единия, и на другия, за милостта Божия към слепите – да прогледнат, правдата да възтържествува, но не за съд и осъждане, а правда, която отвежда към любовта, към тържество на единството, към Божията победа. Амин!
Слово на митрополит Антоний
Август 1968 година
Превод от руски: Венета Дякова
Източник: Правмир
