Всички бяхме вече готови, облечени в ново от глава до пети, и мене ми беше чудно, че баща ми продължаваше да седи спокойно на миндера. Тъкмо бях помислил, че вече тръгваме, той започна да си свива нова цигара. 
Все пак, тая вечер той не се скара никому, макар че Петруш на няколко пъти ощипа Ленчето заради новата й рокличка, а пък аз никак не можех да се задържа на едно място и скърцането на новите ми обуща се чуваше по всички стаи из къщата.
Най-сетне и мама се показа вече пременена. Лицето й беше бледо от умора, но беше весела и на всекиго от нас даде по едно червено яйце.
– Да ги пазите – каза тя. – Щом се върнем от църква, едно от тези яйца ще сложим пред иконостаса – за Бога ще бъде то, да бъдем здрави и весели през цялата година.
Аз побързах:
– Моето, нели, мамо, моето!
– Добре, твоето ще бъде. А сега почакайте още малко: щом започнат да бият камбаните – тръгваме.
Тая нощ аз никак не се страхувах от тъмнината. Излязох сам на чардака и се облегнах на преградата, да чакам камбаните. Толкова късно беше вече и ние всички бяхме все още будни. Месечината не беше изгряла и по-добре беше тъй, в тихата и топла тъмнина на тая чудна нощ. Не виждах цъфналите зюмбюлчета и лалета в нашата градина, не виждах цъфналите дървеса по всички градини и дворища наоколо, ала невидими кадилници се люлееха в тъмнината, нежен мирис полъхваше лицето ми, аз притворих очи и се вслушах в бързите радостни удари на моето сърце.
Над тази будна и тъй кротка пролетна нощ едвам се светлееше тъмномодро небе, озарено от блясъка на хиляди звезди. Още рано през деня бързокрили ангели са умили грижливо кристалните им чашки, сипали са в тях ново масло и сега тия хиляди небесни кандила блестяха под тъмния свод на небето, ярки и чисти. Какво ли ставаше в този час там горе, над звездите? – Блажени ангели и Дядо Господ седи между тях на златен трон и се усмихва и чака да чуе златните небесни камбани.
– Бим– бим-бам! – екнаха изведнъж мощни тържествени звуци, залюляха се трептящи над покрива на нашата къща и отлетяха нататък.
– Бим-бим-бам!
Спуснах се да обадя, че камбаните вече бият. Мама ме посрещна на прага:
– Хайде, тръгваме.
Затропотиха порти, започнаха от всички страни да излизат люде и всички вървим към църквата. С мъка се задържах да не изтичам напред – толкова буйна беше моята радост, но тъй смирени и мълчаливи бяха всички тия люде, които вървяха пред нас и зад нас в тъмнината.
До църковната порта отвън стояха заптиета с пушки, както римските войници при кръста на Иисуса. Църковните прозорци бяха ярко осветени, а камбаните сега биеха съвсем близо, почти над главите ни. Влязохме в притвора на църквата. Баща ми и Петруш се запътиха долу, при мъжете, а ние с мама и Ленчето се изкачихме горе, при жените. Защо пък Петруш при мъжете? Той е само две години по-голям от мене!
– Той при баща ти, а ти при нас – каза мама.
Тя разви шарена кърпа и ни подаде на мене бяла свещ, извита и сплетена като кръст, а на сестричето ми – восъчна стомничка. Запалихме ги веднага и побързахме да си заемем място до преградата, откъдето се виждаше долу, при мъжете. Ленчето едвам стигаше до решетката на преградата, но аз виждах всичко – цялата църква.
Стотици, стотици запалени свещи трептяха навред из църквата – и долу, дето се виждаха един до друг, едно до друго гологлави мъже и деца, и по високата преграда на женското отделение, която се извиваше в полукръг, и пред иконостаса отсреща, по стъклените полиелеи. Стотици други светлинки искряха по златните и сребърни украси на иконите, по кристалните висулки на полиелеите. Сякаш слънце бе изгряло под високия черковен свод и се бе пръснало в безброй пламъчета и искри.
Над глухия шепот на молещото се множество, което изпълваше цялата църква, плавно се носеха смирени песнопения, в които звучеше ту кротка скръб, ту едвам сдържана радост. От време на време молитвеният шепот и тази надвита вече скръб, и тази напираща радост избухваха и се разливаха в песните на многоглас хо
р. Тръпнещи в радостен копнеж, всички събрани в Божия дом чакахме великия час на възкресението.
Аз не забелязах кога се бе изгубила нанякъде Ленчето, но веднага я видях, когато се върна отново при мене: с нея дойде и Ането.
Ние бяхме връстници с Ането, тя ми беше най-любимата другарка. И сега ми се усмихна тя, но аз не знаех как да нарека туй, което виждах в нея. Между розовите пръсти на двете си ръчички тя държеше бяла восъчна чашка, из дъното на която се точеше запалена свещ. Треперливият блясък на свещта галеше румените й страни, нейното бяло и гладко чело, острата й брадичка и леко разтворени алени устни, между които проблясваха ситни зъбки. В очите й се отразяваха и пламъчето на нейната свещ, и хилядите светлинки и отблясъци наоколо, а косите й пламтяха като венец, изплетен от съвсем тънки златни нишки. Бялата пухкава подплата на кадифеното й палтенце обхващаше нейната тънка шия, после се спускаше надолу в две тънки къделки, чак до колената й. Аз все току я поглеждах и сърцето ми се топеше като восъка на свещите ни от умиление.
– Какво прави сега Христос? – тихо ме попита тя и очите й се разтвориха широко срещу мене с плахо любопитство.
Аз трябваше да отговоря и веднага отговорих:
– Седи в гроба и чака да ударят камбаните за „Христос Възкресе”.
Ането сведе очи над своята бяла восъчна чаша, доволна от моя отговор. От сърцето ми започнаха да капят още по-бързо бистри топли капки.
– Ане – прошепнах тогава аз съвсем тихо, – виждала ли си ангели?
Ането никога не бе виждала ангели.
– Аз пък съм виждал. На сън. Но то е все едно.
Ането ме погледна учудена. Нейните дълги ресници започнаха бързо-бързо да трепкат в чистия блясък на очите й.
За миг всичко потъна в някаква жива и напрегната тишина. И в тая тишина се открои звучна, радостна песен. След нея стремително се понесоха стройните гласове на църковния хор, екнаха тържествено камбаните, затрептяха стотиците пламъчета на свещите, кристалният блясък на полиелеите, сияещата позлата по иконите и по сърмените одежди на свещениците, затрептя и се залюля цялата църква от радостен възторг:
– Христос Възкресе! Христос Възкресе!
Треперех от вълнение. Исках да извикам, исках да се засмея с глас, а едвам се сдържах да не заплача. Погледнах Ането. Тя ми се усмихваше пред сиянието на своята бяла свещица. В очите й блестяха радостни сълзи. Тогава аз извадих от джоба си червеното яйце, което ми бе дала мама, и неусетно го пуснах в джобчето на кадифеното палтенце на моята другарка.
Множеството, което изпълваше църквата, се раздвижи и всички започнаха да излизат. Тръгнахме си и ние за вкъщи, със запалени свещи в ръце.
Вкъщи мама веднага ме попита:
– Де ти е червеното яйце, да го сложим пред иконата?
Аз прехапах устни:
– Дадох го. Дадох го на един беден човек още там, в църковния двор.
– Добре си сторил – рече баща ми.
Въздъхнах с облекчение. Не зная защо въздъхнах тъй – можех да си кажа истината.
Мама взе яйцето на сестричката ми, прекръсти се набожно и го сложи пред иконата. За Бога беше то – да бъдем здрави и весели през цялата година.
Из “Българска християнска проза”, Омофор, 2013
Димитър Талев
