Христос воскресе, радост моя!
(Свети Серафим Саровски)
За първи път влязох в православен храм на Великден. Без вяра, без любопитство, с една студентска компания. Първа година на университета и последна година на комунистическата власт. Може да не ви се вярва, че деветнайсетгодишно българче не е влизало в православен храм, но не бях изключение. Християнството свързвах с две неща – селска камбана, която се обажда само за умряло, и един възрастен шивач, целогодишно пременен с бели панталони, за когото се говореше, че е адвентист от седмия ден. Знаеше се, че досажда на клиентите си като им чете откъси от Библията, но властите го търпяха, имайки го за безобидно луд; и дори Библията му бяха оставили.
Едвам намерихме църквичката в един часа през нощта. Мислехме да се видим с мой познат, студент в тогавашната богословска академия. Но не го намерихме. Навън се мотаеха някакви милиционери. Вътре – почти празно. Самотен глас извиваше странни песни, а една жена, облечена малко вулгарно и дантелено, плачеше. Днес бих помислила, че такава жена на такова място и по вр
еме, в което властта не допуска хората в храмовете, е почти библейски сюжет.
Омръзна ни бързо и решихме да се върнем към купона. Нощта беше топла и тиха, миришеше на пролетни дървета, а по целия път от храма до хотел „Плиска“, повече от километър, вървяха хора със запалени свещи. Връщаха се по домовете си след църква.
Тази светла върволица в цъфналата нощна София се вряза в съзнанието ми и не ми излизаше от ума години. Беше откритие. Нещо като паралелна реалност – град в града и свят в света, който си мислех, че вече съм поопознала. Такъв беше първият ми опит от християнството: градът като безкрайна върволица осветени хора в мрака.
Защо посрещаме Възкресението през нощта? Краткият отговор е съборно то правило, че пасхалното богослужение трябва да започне в средните часове на нощта; някои устави определят възвестяването на Възкресението да стане в деветия, а повечето – в шестия час (полунощ).
Сигурно има и по-разгърнато обяснение, свързано с библейските събития. Но извън него има сякаш и едно символично, и дори мистично участие на нощта в празника. Нощта като свят, като начин на живот, като духовно незрение. Животът като мрак и мракът като път, по който човекът се препъва от люлката до гроба. И посред всичко това – Църквата, която кой знае защо говори за радост.
Хората отвън биха могли да се запитат каква е тази радост. Вярата е убеденост, която не се нуждае от доказателства, но радостта обикновено има видима причина. По парадокс – като трудно за дефиниране и много субективно състояние – вярата е сякаш по-разбираема без обяснения. Но радостта? Тя трябва да има обяснение. Затова е и така по човешки непонятна радостта, в която живее Църквата. В това число – и пасхалната радост.
Но Църквата не се и опитва да обяснява тази радост, а казва: елате и вижте. Влезте във вашата нощ през вратите на храма, а после излезте от нея, пак през същите врати. Вижте как в дълбокото си мракът има светлост. Първо ще я почувства сърцето ви, после очите ще я разпознаят в пламъците на свещите, а накрая ще се сепне умът, осъзнал, че поканата Приидите, приимите свет от невечернаго света и прославите Христа, воскресшаго из мертвих! (Елате да приемете светлина от невечерната светлина и прославете Христос, Който възкръсна от мъртвите!) се отнася за вас. Елате да приемете светлина. И ако искате – да тръгнете с нея към къщи, да бъдете нощната светеща процесия в градския мрак, да запалите домашното си кандило с тази светлина… Но най-вече я пуснете в душите си.
На нощта, на мрака в този свят Църквата казва – има друго. Има нов ден, в който повече няма да се стъмни. И човекът може да върви към утрото на този ден, защото през смъртта вече има път. Възкръсналият Христос е извървял този път завинаги и заради всички. И протяга ръка на всеки човек, за да го преведе през мрака на живота му. Радвайте се. Радостта на Църквата е събуждане за изгрева на този невечерен ден.
Христос воскресе!
Какво още можете да прочетете в новия брой на СВЕТ:
Йерусалим: една нощ с мирис на небе, Ангел ИВАНОВ
Империя и църква, Маргарита ДРУМЕВА
Той по-напред ни възлюби, Протопрезвитер Николаос ЛУДОВИКОС
Градът и душата, интервю на Дария ЗАХАРИЕВА с Иван ШИШИЕВ, автор на фотопроекта „Етюд-и-те на София”
Последното изкушение на Казандзакис, митрополит Йеротей ВЛАХОС
Черната игла на Иван Маринович, интервю на Данислава ДЕЛЧЕВА
Пъзелът на един живот, журналистът, писателят, поетът Григор Григоров на 90 години, Маргарита ДРУМЕВА
