Преди години един приятел, протестант, реши да празнува Великден в православната църква с нас. Не помня как точно се беше мотивирал; мисля, че всъщност имаше сърдечна потребност празникът му да бъде по-празничен.
Та дойде той, застана в храма с всички, поздравяваше радостно и гръмко за Възкресението, нареди се да целуне Кръста и Евангелието, като се ръкува горещо със свещениците, които поздравяваха народа, тупайки всекиго енергично по рамото. Те му се зарадваха. Остана на литургията, че и после, когато се събрахме да отговяваме с яйца, козунак и кой каквото e донесъл. Усмивката не слезе от лицето му; забелязах, защото бях все на тръни и му хвърлях по един поглед, като знаех някои негови прежни разсъждения за православната църква и нейната нецелесъобразност.
Мина три часът през нощта и беше време да си ходим. Чудехме се как ще стане точно, тогава нямахме коли; бяхме студенти. С него се оказахме в една посока. За щастие, имаше няколко таксита на стоянката близо до храма, та седнахме в едно. Шофьорът пушеше мрачен и полузаспал, но като чу, че сме до другия край на града, едва забележимо се оживи. Отпуснах се на седалката – вече можеше и малко тишина… И в тоя миг в колата прокънтя един бодър насочен въпрос: „Господине, вие познавате ли Иисус?” Към шофьора.
Последният се обърна бавно, измери мисионера с поглед, и реши да е по-приветлив, понеже е празник все пак. Та отговори: „Не, не го познавам.“ Нашият човек моментално вдигна от пода голямата си кожена чанта и извади от нея образователна брошура. „А искате ли да знаете нещо за него?…” Почна се. Аз този път съвсем се облегнах на седалката. Единственото, което ми се въртеше в главата, беше: „Остави човека на мира!”.
Дали сте имали ситуации, в които ви се е искало да кажете „остави ме на мира” на някой настоятелен благовестител?
Сигурно. И не е непременно такъв човек да е протестантски мисионер. Насилени душеспасителни акции предприемат и православни вярващи. Изобщо, може би всеки би се сетил за моменти, в които сам е действал по подобен начин. Разбира се, воден от добри намерения.
Ще каже някой, как така да оставим човека на мира? Каква е тази „мира”, когато става дума за благата вест, за спасението, за най-важните неща в живота. Въпросът обаче е не колко са важни тези неща, а има ли човек силата и опита да говори за тях правилно – така че да докосва другите. Или често с назидателен тон преразказва като средношколец чуто и прочетено, с което още повече отблъсква хората от вярата и църквата. Отговорът има значение.
И ако не е сигурно дали нашите приказки и обвинения ще принесат в душата на ближния ни плод или поражение, сигурно е, че молитвата винаги дава добри плодове – и в нашия живот, и в живота на този, за когото се молим. Затова и съветва архимандрит Андрей (Конанос) в беседата си по-нататък:
вместо да настояваме, да изискваме, да критикуваме, вместо да се страхуваме за себе си и за хората, които обичаме – да се молим.
Да оставим хората на мира и да се молим за тях. И тази молитва, ако е от сърце, ще доведе човека до Бога много по-бързо, отколкото плътското ни многословно мъдруване, в което най-често става въпрос за неща, които не разбираме достатъчно добре, за да ги обясним на друг човек. И не на последно място – става дума най-вече за нас.
Истинската грижа за другия е в любовта и молитвата. Те са и най-доброто свидетелство за нашата вяра.
Какво още можете да прочетете в новия брой на СВЕТ:
Религиозният тероризъм, Димитър ПОПМАРИНОВ
“Добрите писма” на Валери Петров, Маргарита ДРУМЕВА
Преподобномъченица Мария (Лелянова), Гатчинска, игумен Дамаскин (ОРЛОВСКИ)
…и още любопитни статии за пътешествия, вяра и култура.
