От простонародна гледна точка, съвременната картина на света би могла да се изобрази по много обикновен начин: като някакъв страшен дракон. Сякаш триглав змей варди невинната царкиня, пленена от него. И трите глави на дракона дебнат всяко нейно движение и не откъсват очи от нея. Мощта и силата на дракона е безмерна: с едно движение може да унищожи царкинята, да я омагьоса с поглед, да я задуши с прешлените на тялото си, да я нарани с отровните си жила. А царкинята е невинна и безсилна. Тя няма спасители. Тя е във властта на змея. Змеят трябва да предизвиква ужас и ненавист, царкинята – съчувствие и любов. Но никаква ненавист не може да обезсили змея и никаква любов не може да спаси царкинята. Освен ако тя малко се превъзпита по драконовите начини на възпитание, тъй да се каже, самата тя да се „одраконѝ“. Или пък ако главите на дракона започнат да се изпояждат една друга и така да изнемогнат във вражда сами със себе си, в пристъп на самоизтребление.
Несъмнено тази картина прилича на онова, което ни заобикаля, така че всеки лесно ще познае какви са имената на тези три глави и коя е царкинята. Обществените симпатии се поделят между дракона и царкинята. Едни се прекланят пред могъществото на дракона и са убедени, че единствено той може да властва в света, другите съчувстват на царкинята и вярват, че тя рано или късно ще се освободи от дракона. А на мен ми се струва, че трябва някак безпристрастно да се ориентираме в истинската същина и на дракона, и на царкинята, и може би да произнесем нравствена присъда и над двамата.
В насилието и кръвопролитията на Голямата война (има се предвид Първата световна война – бел. ред.) се роди непознато дотогава чудовище. Идеята за класовата борба и класовата ненавист се въплъти в Русия в страховития облик на съветската власт.
Нейната характеристика е отчетлива, ясна и не предизвиква никакви съмнения. Отрицание на човешката личност, задушаване на свободата, култ към силата, преклонение пред вожда, еднакво задължителен за всички мироглед, борба с всякакви отклонения от генералната линия на партията или, което е едно и също, на вожда – било то отклонение в някакъв дребен, икономически, битов въпрос, или по най-съществените въпроси и възгледи за света, за човешката съдба и т. н. Постепенно комунизмът стана не просто определена философско-икономическа система, а своеобразна вулгарна религия, опитваща се да има свое мнение буквално за всичко съществуващо в живота. Без особена трудност би могло да се състави точна догматика на комунизма, макар и да се изразява в безброй катехизиси. Тя обхваща в себе си всичко – отношение към икономиката, към историята, към въпросите на изкуството, към принципите на битието. Наистина, за утвърждаването на догматите на тази религия не трябват никакви събори, сам вождът ги прокламира и с това ги прави задължителни, а всяко отстъпление от тях обезателно се възприема като недопустима ерес. Най-забележителното е, че и авторите на тези отстъпления, бидейки осъдени от авторитетното изказване на вожда, сами признават своята еретичност, разкайват се за нея и молят за присъединяване отново към непогрешимата партия. На почвата на тази своеобразна религиозна психология естествено израства най-крайна нетърпимост към всички инакомислещи и инаковярващи.
Процъфтяват системни религиозни гонения, обхващащи не едно, което и да е, религиозно изповедание, а буквално всички. Лагерите са претъпкани с представители на всички църкви, на всички изповедания, секти, направления, мирогледи. „Новата вяра“ реализира себе си с кръв, разпити с изтезаване, мъчения. Тоталитарната истина е една, а останалото трябва да бъде подложено на пълно изтребление.
Моралната оценка на това положение на нещата не изисква никакви сложни изследвания; картината е ясна и отвратителна. Много по-сложен е въпросът за това, откъде руският комунизъм набира силата си, от какво се подхранва вътрешно, върху какво продължава да расте?
Много отдавна икономисти и политици, едва ли не от първите дни на съществуването на комунизма, предричаха неговата скорошна и безславна гибел. Нито икономическите му предприятия, нито историческите условия на съществуването му, нито историческата обстановка – нищо не даваше основание да се мисли, че комунизмът здраво ще пусне корени в Русия. Обаче, ето вече двадесет години звучат предсказанията за неговата гибел, а в действителност той продължава да съществува и няма намерение да загива. Как да се обясни това? Струва ми се, че в противовес на мненията на различни видове специалисти, правилно ще бъде мнението само на този, който пристъпи към въпроса от религиозна гледна точка!
Комунизмът се държи единствено от това, че (макар да е странно) подхранва жаждата на човека да има цялостно, религиозно световъзприятие. Именно със своя религиозен патос е жив комунизмът, защото този патос съвършено видоизменя естествените човешки сили, естественото напрежение на човешките мускули и човешката воля и разум. Той ги удесеторява, придава им творчески подтик, което винаги, като някакво чудо преобразява естествените закони.
Комунизмът е жив тъкмо с това свое странно черно чудо, със своята страшна черна религия, с цялостното обсебване, с тоталната ненавист, с тоталното разтваряне и заличаване на човешката личност в колектива, с тоталната вяра в истината, предричана от устата на вожда – свръхчовека, пророка на пророците, черния и страшен месия, черен и страшен със своята „църква“. И наистина, в съзнанието на редовия комунист Русия сега се управлява от свръхчовек, в чиято власт е възможността да променя и отменя и законите на историята, и законите на природата. В Русия се е явил истински човекобог, какъвто не толкова отдавна Достоевски ни бе предсказал. И естествено, този човекобог е влязъл в борба с Богочовека и неговото Богочовечество – с Христос и с Христовата Църква. Какво е това?
Може би моите думи звучат за някого твърде мистично, да кажем ненаучно, не отговарят икономически на съвременните дадености на историческата наука? На това ще отговоря, че всяка научна хипотеза е ценна само тогава, когато животът потвърждава направените от нея предположения. Така че всички най-научни хипотези на най-отличните специалисти в областта на икономиката, политиката, историята и т. н., всички те коренно са опровергани от живота. Не пада комунизмът, и това е! Макар че всички срокове минаха; и нови срокове ще отминат. Следователно, ясно е, че за тези бивши научни теории и хипотези сега не трябва да се говори. А ето че мистичната и мъглява теория, която вижда в комунизма новата страховита вяра, и намира в това обяснение за неговата свръхестествена творческа сила, – тази теория досега не е опровергана от живота. И затова заслужава не както другите теории, а много по-голямо внимание от тях.
Християнските мъченици на съвременна Русия навярно всичко разбират и сега водят борба „не против кръв и не против плът, а против поднебесните духове на злобата“. Църквата се озова не пред лицето на някаква кабинетна доктрина на марксизма, да кажем, а пред лицето на анти-църква, пред лицето на някакъв организъм от духовна природа, и заради това с извънредно могъща способност да отменя и изменя законите на материалния свят. Такава е първата глава на съвременната триглава ламя.
Втори в хронологичен ред възниква тоталитаризмът на фашизма. Струва ми се, че идейно и материално това е най-слабият от всички тоталитаризми. За тази относителна слабост има доста много причини. На първо място, фашизмът възниква не вън от традициите, не извън историческите култове и очарования. Мусолини се влачи подир етатизма на древния Рим, той е толкова новатор, колкото и реставратор. А това вече не влиза в работа, не струва, за да е истинска сила. Възможното да се реставрира навремето е било унищожено; с други думи съществуват сили, по-силни от Римската империя. Тя няма защо да се пропагандира като нещо открай време несъкрушимо. След като е била веднъж разрушена, втори път не можеш да я разрушиш. И ние знаем какво я е победило. На първо място, разбира се, е християнството, което е разяло и разложило сърцевината, религиозната същност на Римската империя.
Мисля, че относителната слабост на фашисткия етатизъм се обяснява именно с тази веднъж вече в миналото на историята загуба на религиозно-творческия патос, окръжаващ идола на Римската империя. Италия не може да забрави това историческо минало, още повече, че пред очите ѝ, в самото сърце на съвременния езически Рим, се намира все същият древен Ватикан, веднъж вече победил могъществото на Рим. И той не стои безмълвен, не е мъртъв. Той е уверен в своето духовно могъщество, в своята религиозна непобедимост и непогрешимост.
Но, оставяйки настрана специфичните особености на фашизма, ще определим само тези основни свойства, които ни говорят за принадлежността му към същото това тяло на триглавия змей. Ще видим все същата борба против човешката личност, все същия култ към колективизма, ненавист към свободата, задължителност за определен стандартен мироглед, възприемане на основните принципи на фашизма строго догматически, без разсъждаване и с благоговение. Накрая, и отношението към вожда има същия характер, както и в Съветска Русия. Вождът е също така непогрешим, по същия начин диктува не само основните принципи на задължителния мироглед, но и директивите за текущите потребности на деня. По същия начин силата заменя правото, насилието започва да става всекидневие. Само ще направя уговорката (още веднъж), че благодарение на няколкото специфични условия и на типа основен идол на етатизма, а също и на мястото, където се развива неговият култ, всички общи с комунизма черти изглеждат някак по-бледи, не така ярко изразени, някак засенчени. Но всъщност между тях няма никаква принципна разлика. Може да се каже така: комунизмът се строеше на обширно празно място, затова по свое усмотрение издигаше стените на строящото се здание. За фашизма е било необходимо да се съобразява със старинните руини от стени, сред които той строеше новите, и които до известна степен са видоизменили неговия собствен замисъл.
Накрая, третият тоталитаризъм – религията на расата, проповядвана в съвременна Германия. В смисъла на лежащите в основата на тази религия идеи трябва да се каже, че религията на расата безусловно е по-бедна, по-частична, по-провинциална от идеите на комунизма. Комунизмът може да претендира за известен универсализъм, за всеобхватност на основния си принцип. Комунизми могат да се развиват сред различни раси и държави, без да си съперничат един с друг, а обратно – да се подкрепят и да се поддържат взаимно. Навсякъде има колиби, обявяващи война на дворците, пролетариите от всички страни могат да се съединяват и само да печелят от това съединяване. При расизма положението е противоположно. Пред човека, приемащ съвременния расизъм, стоят две възможности: или да приеме расизма в неговата германска редакция и заедно с Хитлер и Розенберг да повярва в особената „месианска“ избраност на германската раса, на която са длъжни да се подчиняват всички нисши раси, в това число и неговата собствена. Или пък, приемайки основния принцип на расата, той да създаде своя собствена раса-избраница, на която са длъжни да се подчиняват всички останали. Лесно е човек да си представи тези две възможности, а и те съществуват в действителността. Но първата от тях едва ли може да намери широко разпространение и да породи истински патос просто защото едва ли широките слоеве на всеки народ с възторг ще се съгласят, че трябва да бъдат предадени в робство на някакъв друг, специално „избран“ народ. Втората версия на расизма пък го обрича на разпространение в тесните предели на една раса, с вечно и с нищо неразрешимо съперничество с всяка друга раса. Тук е възможна единствено борбата на всички против всички, при това борба без перспектива за надежда за победа. Освен дето в процеса на тази борба всички противници ще бъдат поголовно унищожени. В това е основната идейна слабост на расистките концепции на тоталитаризма. И в това, разбира се, той е много по-провинциален, по-локален от комунизма. Но в расизма има и страни, които го правят в много отношения по-силен от комунизма. Той апелира не само към външните интереси на човека. Той зове към самата му природа, към неговата кръв, към глъбинните, към скритите, потиснатите инстинкти на човешката душа, към някакви полузабравени повици на природата. Той е по-органичен (колкото и да е странно), бих казала по-материалистичен от комунизма, който в сравнение с него прилича на някаква умствена измишльотина – самият той е рационалистичен, сух и безпочвен.
Расизмът е мистика на биологията, това е религия на космически сили, дух някакъв, изтърван от бутилката на някой алхимик, и нямащ желание да се върне обратно в тази бутилка. В расизма през цялото време се чуват ехтежи и стонове на „демоните глухонеми“. Древният бог Пан възкръсва, магическата сила на кръвта подчинява на себе си обезсловесеното човечество. Неговата магия е извънредно силна, наркотичната сила отравя и възбужда. Може да се каже, че като материал за създаване на езическата религия той е много по-богат от комунизма. А освен това, в противовес на комунизма, расизмът открито признава този религиозен езически характер. Казано с други думи, като религия той е много по-реализиран, отколкото комунизма, който и досега не може да се отърве от скептицизма на просвещенската епоха, макар този скептицизъм да е чисто външен, чисто словесен и непроменящ нищо в дълбоката му същност.
Такъв е мистическият облик на расизма. А как се осъществява той в света? Тук сходството с неговите братя по религия на тоталитарността е изключително. Кръвта, заложена в основата на всичко това, разбира се, е съвършено несъвместима с духовната реалност на личността. Личността може да бъде управлявана (няма само в лицето на вожд тя да има възможност за съществуване!). Но в действителност тук нямаме личност в нашия смисъл на думата, на някакво ипостасно проявление на същата безлична, свещена германска кръв.
Личността може да се смалява – свободата също се смалява пред лицето на по-висша ценност, водеща към господство своите избраници на съдбата. Също както и при комунизма, тоталитарният светоглед унищожава възможността за съществуване на други възгледи, уклони, разногласия, разномислия… Човек е длъжен да мисли така, както е изгодно за цялото, а какво е изгодно се определя от непогрешимото мнение на вождовете. Творчеството също се отменя, защото творчеството е плод на свободата, а когато работата отива към коренните и неотменни биологични процеси, то ни свобода, ни творчество са нужни – те съществуват сами за себе си.
Води се борба с някои раси, особено с обявената за низша раса – с еврейството. Логично е, от гледна точка на расовия подбор. Води се борба с други религии, защото расизмът е обявен за единствената религиозна истина, а съществуване на две истини е невъзможно. Ако се обедини онова общо, което съществува в проявленията на тези три вида ново езичество, все пак ще трябва да се каже, че им е присъща огромна сила, истински патос, острота на вярата, жертвена готовност на всеки член на техния огромен организъм да отдаде себе си за общото благо. Властната необходимост не само разрушава, но и създава някаква биологична и органична насоченост. Всички те са без предразсъдъци, без особена склонност към изисканост; всички те, вдъхновените главорези, които желаят да разкъсат вселената.
Говорейки за техните герои, за техните свръхчовеци, вождове, човекобогове, неочаквано долавяш някакви преповтаряния на ницшеански мотиви от една страна, от друга – на Смердяковото „всичко е позволено“, и накрая – на магическия култ към природно-човешката сила, представител на който е Рудолф Щайнер. Да! Отдавна се мъчеха да изпуснат духовете от бутилката. Сега, когато това е сторено, не можеш да ги върнеш назад!
Такъв е предният план на картината, която нарисувах в началото. Триглавият дракон е наименуван, назован. Неговият облик е ясно различим и не буди съмнение.
Но на картината има и още едно същество, – това е самата невинна царкиня, страдаща под заплахата от неговия поглед. Под нейния образ аз разбирам съвременната демокрация, естествено.
И веднага ми се иска открито и честно да кажа: всеки, който тъй или иначе се чувства свързан с демокрацията, всеки, който с нещо ѝ е задължен, всеки, който в някаква степен вярва в нейното бъдещо възраждане – просто е длъжен тутакси, без всякакво лицемерие, жалост, съобразяване с приятели и врагове, съвършено безпощадно да произнесе своя съд над нея. Не е добра нашата царкиня, и не струва, сама си е виновна, че се луташе без път, докато не попадна в лапите на дракона. Не можеше да не попадне. Нещо повече, няма да се измъкне от тях, ако я кара по старому, защото няма какво да противопостави на дракона. Нищетата ѝ е пълна.
Ние, руснаците, имаме в нашата литература не само предсказания, отнасящи се до облика на съвременните човекообразни религии – у Достоевски във „Великия инквизитор“ или в Шигальов, у Соловьов в повестта за Антихриста. С такава проницателна яснота ни е даден обликът на съвременната демокрация, особено силно и безпощадно от Херцен, като че ли тя и тогава е била такава, каквато е станала сега. Небезпричино западникът и демократ Херцен в ужас се отвърна от нея, ненапразно започна да говори за нея с такава горчивина.
Най-характерното, струва ми се, в съвременната демокрация това е принципният отказ от всякакъв цялостен светоглед. Отдавна вече политиката стана за нея не възможност да се прокарат някакви основни принципи в живота, а само игра на практически интереси, на конкретно съотношение на силите и избор на компромиси; отдавна вече икономиката съществува независимо от политиката и политическото равенство съжителства с чудовищно икономическо неравенство. Сега особено характерно за демокрацията е пълният разрив между думи и дела: в словото до ден днешен съществува високомерно деклариране на началата за свобода, равенство и братство, а на практика господства неприкритата власт на интересите. Общественият морал (също бурно деклариран) напълно се съвместява с индивидуалната лична аморалност. Частният живот на човека може да бъде в крещящо противоречие с неговата обществена дейност. От мирогледна пълнота просто няма нужда и такава не съществува. Все пак успешно я заменят с правилно разбиране и съобразяване, със строго пресметнати интереси.
Откъде е тази странна разпиляност, разпад на демокрацията, тази разпокъсаност на всяка отделна личност, този отказ от всякакво обединяващо начало?
Демокрацията се превърна в същество, забравило сродството и отрекло се от близостта си с началата, които са го породили, от християнската култура, от християнската нравственост, от християнското отношение към човешката личност и свобода. На тяхното място демокрацията не постави нищо друго. Демократическият мироглед днес няма никакъв корен, няма никакъв център, като че ли е създаден само от подчинените изречения, а главното изречение е изпуснато. И тази разпиляност на демократическия облик създава съответния тип човек, който, на първо място, няма никакви религиозни възгледи, второ, обществената му дейност не се базира на никаква обща и дълбока идея, а личният му живот съществува сам по себе си, без да е обединен нито с религиозно, нито с обществено призвание. И както всеки отделен човек в демокрацията представлява механично съединение от случайни и често противоположни начала, така и общото тяло на демокрацията съществува като че без гръбнак, без здрав стожер, и заедно с това без сигурно обозначени граници.
Оттук, лесно е да се разбере какво „по Смердяковскому“ означава всичко да е позволено. Наистина, по мотиви, различни от тоталитарните възгледи, там законът не е написан за мен, защото „Аз“ е самият закон, „Аз“ е висшата мяра за нещата. Тук въобще няма непоклатими закони, няма никаква мяра за нещата, всичко е относително, всичко е колебливо, условно, всичко е податливо само на единия критерий на текущите и бързо променящи се интереси. Всичко е позволено, защото всичко е относително и не особено значимо. Днес се сключва съюз – такива са интересите на днешния ден, а утре съюзникът бива предаден, защото такива са интересите на утрешния ден. Днес проповядват икономическо равенство, утре гласуват за укрепване на капитализма. Днес се увличат по комунистическия тоталитаризъм, а утре – по расисткия тоталитаризъм.
И всичко е неустойчиво, непостоянно, без никакви стабилни очертания. Може би даже е доста естествено, при това отсъствие на каквито и да е висши ценности, да се окаже, че висшата ценност – това е моето мъничко незначително благополучие. Моят дребнав и доста безобиден егоизъм. В края на краищата, в името на какво аз трябва да отстъпвам място под слънцето на когото и да било и за каквото и да е, след като тези претенденти за място под слънцето са извънредно относителни и ефимерни? В името на какви идеи съм длъжен да жертвам благополучието си, след като отдавна е призната относителността на всяка идея? „Ние сме калужци!“ – това въобще не е принцип на комунизма, който в своята тоталитарност поглъща всяка Калуга, – това е принцип на израждащата се болна демокрация, и той сега тържествува в европейски мащаб. Както отделният човек казва „сметката ми в банката е пълна, какъв е проблемът?“ – така и цели демократически държави не разбират „какъв е проблемът“, щом те някак са свързали двата края.
Откъдето стават естествени всички грандиозни предателства, на които сме свидетели през последните години! Оттук и съвсем старческата, физическата безпомощност и немощ. Всъщност, на какво да се учудваме? Организмът се разлага на съставните си клетки и е естествено, че той на нищо не може да противостои.
Най-страшното в съвременната демокрация – това е нейната принципна безпринципност, липсата на мъжественост, отсъствието на всякакво творческо начало. Демокрацията стана синоним на ограниченост, еснафство, бездарност!
Ако при тоталитарните мирогледи е уместно да се говори за раждането на нови религии, то в демокрациите трябва да се констатира не само пълно отсъствие на религия, но днес даже отсъствие на способност за религиозно възприятие на действителността. Ако там са вкарани в играта тъмните демонски сили, то тук царува само едната пълна таблица за умножение. Това положение на нещата се формира в невъзможност за какъвто и да било истински порив, в липсата на патос, на творческо начало.
Ако тоталитарните режими са страшни, то демокрацията е просто скучна. На реалната историческа арена сега демоните се борят с еснафството. И най-вероятно е да победят демоните, а не ограниченото еснафство. И победата им може да бъде двояка: или еснафът просто ще бъде унищожен от тях, или ще го заразят със своите демонски качества и той (бездарният еснаф) сам ще стане демон. Така да се каже второ качество демон – решил с вълците да бъде вълк.
Цялата беда е в това, че вълчият нрав е истински, вълчи, а от техните подражатели и истински вой не може да излезе, само едно маймунство, папагалство, имитация.
Следователно, всички естествени сили, налични в съвременното човечество, не дават възможност за каквито и да било оптимистични изводи. Положението действително е отвратително. Часът на борбата приближава. Резултатът ѝ е почти предрешен. Не се е случвало още, религиозното начало на всяко направление, движението на всяка религиозна същност да не е победило своя нерелигиозен противник. Не е бивало още, творчеството в името на религиозното начало да не се е осъществило. Да не се е оказало по-силно от бездарието. Не е бивало още, героят, макар и най-жесток, кръвожаден и безчовечен, да не е тържествувал над еснафството. Не е бивало още, готовността за лична саможертва да не е стривала на прах и пепел дребнавия, еснафски егоизъм. Не е бивало, няма и да бъде, защото не може да бъде.
В настоящия си вид демокрацията не е преграда на пътищата на могъщия поток на новите страшни религии, на победата на новите кръвожадни идоли. Тя може да пренарежда своите реални интереси и да преразпределя партийните мандати в парламентите. Може да подражава на вождовете и да прилага техните методи на работа. Може да не пуска в употреба своите златни запаси зад граница и да строи самолети, да измисля какви ли не задушливи газове…, въобще тя може да прави каквото ѝ е угодно; главното е, че по съвременните начини и пътища на съществуването си тя няма да победи. И най-вероятно е, че така и ще бъде, защото събитията я правят обречена. Духовната кастрация, творческото обезсилване дава своите плодове. Човечеството без религия безславно загива! Демонът, виждайки че горницата е чисто изметена и празна, идва и довежда със себе си най-силните, и се заселва в нея. Защото горницата е наистина празна. Защо да не се настани?
Отчитайки и претегляйки всичко, на което ни учи историята, което знаем още от времето на Херцен, и което се случва пред очите ни, струва ми се, не можем да сгрешим в диагнозата. А, собствено, и за никакви надежди няма място в този естествен свят. В потока на взаимното предателство, в потока на дребнавите егоизми – ще се разпадне, ще се разпилее, ще се съсипе днешният свят…
Утрешният свят принадлежи на Дракона. И единствената искра надежда, която остава в сърцето, е надеждата за някакво Чудо!
Счетоводството показва, че равносметката е точна, няма съмнение. Е, навярно е възможно съществуване и без сметки и без книговодители, просто да се изгорят счетоводните книги, да се разбъркат всички приходи и разходи. Да се повярва, че в смъртния час дори на грешниците им се отваря небето, най-неразкаяните се покайват, немите започват да пророчестват и слепите да виждат видения. Само в порядък на такова чудо сега може да се очаква изход; само в него е и надеждата. На умореното човешко сърце му е трудно да се надява на нещо небивало, нещо извън сметката, особено пък на чудо. Прекалено сме свикнали даже и най-реалистичните надежди да се срутват и угасват, а тук трябва да се надяваме на нещо почти призрачно.
Надежда все пак има. И има някои загатвания, намеци, че може би надеждата не е напразна.
Ако безбожното, нерелигиозното човечество (от трите измерения) разбере, че така не може да живее нито един истински организъм, ако то действително, до самите си сетни дълбини се разкае, ако се завърне в Бащиния дом, (от който е заминало, проклинайки Отца!), ако то отново разбере, че пред него се простира религиозният път, че е призвано да стане Богочовечество, ако се отдаде на волята на Твореца, ако проумее нищожеството на своите дребнави желания, благополучия и егоизми, ако, най-сетне, каже за бъдещите изпитания, че това е бич Божи (както Атила е бил бич Божи) и че самото то е виновно, за да е нужен този бич, – с една дума, ако човечеството склони към своите християнски извори и се обнови или разцъфне с ново християнско творчество и запламти с нов християнски огън, – тогава би могло да се каже, че и до самата последна минута не всичко е загубено!
Има слаби и едва забележими знаци, че надеждата може би не е напразна. Първо, има слаби признаци на религиозно възраждане, които обхващат, наистина, едва малка част от културния елит на демокрацията. Има го, най-сетне, много силно и мъжествено звучащият глас на различните църкви, които отстояват своята истина против лъжеистините на новите религии. Съществува странното и парадоксално явление, че днес християнството не е подложено на гонения само в демократичните страни. Съществува и залогът на възраждането – мъченическата кръв, изпитанията на изповедниците на вярата…
Както по-рано, така и днес – кръвта на мъчениците е „семето на християнството“. Но всичко това са само слаби признаци. Много по-силно, например, звучи обратното; много по-убедителна е усмивката на някой политически деец, икономист, историк, демократ, или фашист – все едно – с която той ще прочете тези или подобни на тези редове. За него това е някаква мистическа мъгла, от която той с досада ще се отвърне. И няма да го смути, че извън тази мъгла въобще никакви решения не съществуват.
Въпросът стои така: или чрез покаяние и очистване безбожното човечеството ще се върне в дома на Отца и ще засияе епохата на истинското християнско възраждане, и човечеството ще се почувства Богочовечество, или пък за дълги векове сме обречени на властта на звяра, на човекобога, на новата и страшна идолопоклонска религия.
Трето не ни е дадено. По-вероятно е да се осъществи второто.
Париж, 1937 година
От сбирка ръкописи и редки книги на Колумбийския университет, Ню-Йорк.
Дар от София Борисовна Пиленко, 1955 г.. Текстът на български – по изданието „Готово е сърцето ми“, София, Омофор, 2016, превод: Димитър Спасов.
