Във връзка с реакциите в публичното пространство към огласеното на 16 юни тази година становище на Светия Синод на БПЦ, поискано от Конституционния съд при тълкуване на понятието „пол“, публикуваме този коментар. Той е част от разговор по повод промените в Закона за социалните услуги, които бяха спрени през миналата година, и касае принципния въпрос за намесата на държавата в темата за пола, семейството, децата и социалните роли.
Истанбулската конвенция, която непрекъснато визираме, когато намесваме Светия Синод в решаването на някакъв обществен проблем, беше замаскирана от грижата за жените и децата, върху които се оказва домашно насилие. Тоест, предпазването на жените и децата от домашно насилие бе „флагът“ на тази Истанбулска конвенция. И когато Светият Синод излезе с категоричното си становище против Истанбулската конвенция, започнаха да викат: „Ето, поповете искат да бият жените си“.
В Църквата повече от всички светии е почитана света Богородица, която е жена. И цялата химнография на Църквата към света Богородица говори за почитанието към женския пол, към жената, към жената-майка, съпътстваща живота на всеки човек. А за света Богородица – повече от всички човеци, по-горе от тях. Ние не сме загубили разума си – да възпяваме, да проповядваме, да се покланяме и да почитаме света Богородица, и в същото време да сме против жените в каквото и да е качество. Разбира се, че Православната църква почита женския пол така, както почита и мъжкия. И много почита разликата между двата – държим на тази чувствителна и важна разлика, защото Господ така ни е сътворил.
Стигаме до Закона за социалните услуги: когато Светият Синод изрази своето недоумение как може думи като „услуга“ и „грижа“ да бъдат облечени във финансово изражение, и как може майчината грижа да бъде обект на оценка и заплащане; и как може нещо, което е услуга, да претърпи такава промяна, че също да може да бъде заплащано и оценявано по някакъв начин. Всъщност архиереите начело с Българския патриарх изразяват първо своето опасение, че зад скрити за нас юридически текстове – тъй като ние не сме специалисти юристи – може да бъде въведено законодателство, което с лекота да отнема деца от семейства, и да разрушава семейства, изграждайки други. Или да бъде отнемана грижата на майката за детето ѝ, давайки детето на приемно семейство… Архиереите застанаха и заявиха ясно, каквато е стародавната им грижа, две много важни неща. Първо – свещената връзка между дете и родител не може да бъде пипана. Тя е свещена, и никой не може да си позволи да я нарушава, независимо под формата на каква грижа. И второ – няма нищо по-добро за едно дете от майка му. И бащата, разбира се, но говоря за майката.
Около тези две твърдения се изгражда становището на Светия Синод, подготвено в огромната си част от юристи и специалисти; и архиереите имаха за грижа да проверят с архиерейската си съвест дали тези текстове отговарят на тяхната съвест. Оказа се, че всички единодушно застанаха зад предложените текстове в становището. Така че Светият Синод, или тази съобщност от архиереи, застана зад семейството като традиционна ценност на българското православие, зад децата като плод на любовта между мъжа и жената в семейството или извън него – те са родени, съществуват, имат своята душа. Родени са от майка, която има своя биологичен съпруг или партньор в живота, и тази свещена връзка не може да бъде нарушавана от някаква хипотетична грижа. Защото някои деца, които действително попадат в трудни и тежки ситуации, имат нужда да бъдат спасени.
Тук ще спомена древен юридически римски принцип, който съм заучил, без да съм юрист: злоупотребата не отменя употребата. Или ако някой каже, че с кухненски нож може да бъде извършено убийство, това не означава, че държавата може да разпрати полицаи във всички домове да вземат ножовете от кухните на хората, защото с тях може да бъде извършено убийство. Така грижите за децата са обект на майката и на бащата, който живее с нея. Тази връзка между дете и родител е свещена, и няма нищо по-добро за едно дете от майката и бащата. Това е грижата на българските архиереи.
…
Когато не е имало държава, е имало църква – в дългите векове на робството. Оттогава грижата за народа е останала върху духовенството и архиереите. Имало е българска църква, български митрополит, български свещеници навсякъде. Тогава националният ни идеал е бил свободата, облечена в любима държава. За повечето тя е било царство, за някои е била чиста и свята република. Нещо наше, наша собствена власт. Успоредно с това национален идеал е било образованието – българинът е давал мило и драго да образова, да изучи децата си. Пак в основата на всичко това е била Църквата, съобществото от вярващи. Пак това съобщество от вярващи е било източник на националния идеал, на принципите и правилата в това населено място. На това какво да бъде образованието, какво ни е ценно.
След Освобождението Църквата остава да съществува. Вече имаме любимата държава – конституционната монархия. Църквата остава да говори отново по начина, по който е говорила преди това. Тогава обаче започва диалогът с държавата; и тогава хората започват да виждат по друг начин стародавната проповед на Христос „отдайте Божието Богу, кесаревото кесарю“ (срв. Мат. 22:21 – бел.ред.). Това не означава, че духовенството го е страх от държавата, или го е страх от новите закони. И тук искам да кажа нещо много важно: Църквата никога не е заставала зад върховенството на закона. Никога. Тя винаги е стояла зад върховенството на правдата, защото всеки диктатор идва и си прави закони, сгодни на него. Докато правдата е нещо, което Църквата има от Господ Иисус Христос.
Така че противопоставянето на църква и държава не е много изкуствено. Църквата има своята вечна задача, вечен стремеж – спасението на душите. Естествено, оцеляването на тези хора, чиито души трябва да бъдат спасени, грижата за тези хора е винаги уподобявана на майчинска грижа. И когато Светият Синод говори за това, че държавата трябва да бъде любяща и грижовна майка, акцентът не е върху „майка“, а върху „грижовна“. И не толкова „майка“, а да не е „мащеха“. Защото такова векове наред е било мисленето на духовенството, на архиереите и свещениците – че трябва да имаме пред очите си някой, който да е грижовен. Кое е най-грижовното нещо? Майката.
Тук не става въпрос за зависимост от държавата – да угодничим, за да ни даде това или онова. Не – Църквата винаги ще бъде против държавата, когато става въпрос за народа. Не само за избрания, за Божия народ, а за всички. Пример за това е спасяването на евреите.
Образът на грижовната майка е противопоставен на образа на негрижовната мащеха. Това е стремежът. Църквата е по-скоро в своята „дясност“ по отношение на държавата. Първо, защото не е за върховенството на закона, и второ – защото е за върховенството на правдата и свободата. Свободата е най-важното.
Аз за себе си мога да кажа, че понятието за свобода ме доведе до това да съм духовник, както и до това да продължавам да се грижа за лишените от свобода. Но понятието за свобода е по-силно от понятието за сигурност. И ако дефинираме ляв и десен човек според това, кое е по-важно – държавата да ни осигури пълен комфорт и полицията да е в дома ни и да ни следи разговорите, за да не дойде някой да ни направи нещо… Ние сме за свободата. Предпочитаме по-малко контрол от страна на държавата и повече свобода. Свобода, изразена в това да можем да имаме ритуалната страна на своята вяра, но и да имаме своята вяра така, както намерим за добре.
Така да имат своята вяра и инакомислещите, за да можем с богословска терминология и с диалог да покажем, че Господ Иисус Христос е Царят на царете, Господарят на господарите, Богът на боговете. А не с насилствени методи на държавата. Затова ние не сме под майчината грижа на държавата, която да ни даде бюджет, а ние да славословим… Не. По-важна е свободата, отколкото сигурността, ако това определя ляво и дясно.
„Отдайте, прочее, Божието Богу и кесаревото кесарю“ (срв. Мат. 22:21 – бел.ред.); и когато тук кажа: „оставете децата да дойдат при Мене, защото тяхно е царството небесно“ (срв. Мат. 19:14 – бел.ред.)…
Ние искаме държавата да остави децата да прихождат при Господ в енории, с родителите си. Това означава, че в момента ние сме против държавата. Ето още един пример за това, че църква и държава няма да имат пълен синхрон; може да имат симфония. Но когато става въпрос за семействата, за децата, за душите, за нашия народ, Църквата е много по-вероятно да бъде против държавата. Кое е Божие? Да бъдем почтени, морални, любящи, грижовни за онези, които нямат покрив, храна и подслон – това трябва да бъде грижа на малката съобщност.
Диалогът с Църквата е разумният изход от една заплетена ситуация. Трябва да се намери начинът, по който Църквата да покаже за какво се бори – но то е едно и също вчера, днес и вовеки, – и държавата да покаже къде иска да установи контрол. И защо е толкова важно това да стане по този начин; какво иска държавата, философията на закона: децата ни ли иска; парите за осигуряване на тези социални програми за следващите седем години ли иска; тоталния контрол върху мисленето на родителите ли; страха на всички нас да не ни вземат децата, и по този начин да се подчиним – това ли иска? Какво иска? Да е ясно, да е точно. Знаете – има два вида хора: едни вярват в световната конспирация, другите не вярват. Но така или иначе българските архиереи и духовенство ще продължават да се грижат за семействата, за майките, за децата, за родителите; за енорията, която е източник на всичко онова, за което мечтаем.
Ще си позволя един пример с образованието. Онова, което е било наш национален идеал. Никога няма да приема, че източникът на образование в една държава е министърът на образованието, защото той не е източникът на образованието. Неговата задача е да осигури равен достъп до образование на всички деца. Министърът на културата не е източник на културата в една държава – неговата задача е да осигури на всички творци равен достъп до възможност за творчество. Министърът на социалната политика и труда не е източник на социална политика – не, той трябва да осигури равен достъп до социални блага на всеки. И ако за образованието можем да кажем, че родителите и учителите трябва да са източник на образованието за тези деца, така може да кажем, че в една енория общественият, енорийският, църковният дебат може да се превърне в източник и на философията на социалната политика, и на възможности за обгрижване и отстъпване – докъде можем да отстъпим.
Така че във всичко това Църквата има своята грижа, и тя е една и съща – вчера, днес и вовеки. Сигурен съм, че докато са живи тези архиереи, и ние, няма да отстъпим. Сигурен съм и се надявам едновременно.
