Църквата за хомосексуализма

Въпросът е деликатен, защото се отнася за поведение, което исторически е отхвърлено от обществото, както и от Библията. Но все пак специалисти твърдят, че поне 10% от населението практикува хомосексуализма под някаква форма, или желае да го практикува, и че 3-4% от населението имат изключително хомосексуално поведение. Въпросът, от друга страна, е труден, защото е твърде противоречив. През последните години наблюдаваме поляризация на мненията на онези, които отъждествяват хомосексуалната ориентация с някои определени форми на поведение, като остро осъждат личността, и онези, които поддържат схващането, че хомосексуализмът е нравствено неутрален и поради това е „друг начин на живот”. Свързаните с организациите на гейовете и лесбийките, са в постоянен сблъсък със защитниците на традиционните ценности (изключително хетеросексуални брачни съюзи). Сблъсъкът излезе на обществената сцена, където твърде дейните гейове и лесбийки настояват за приемането на законодателство, което да позволи създаването на хомосексуални „бракове”, осиновяване на деца от хомосексуални „двойки” и неограничен достъп до получаването на жилища и работни места. В отделните църкви главният спор е за допускането на хомосексуалисти до свещеническо служение. Целият сблъсък се изостря от езика, който „хомофобите” и „хомофилите” използват: първите употребяват епитети, които унижават хомосексуалистите и осъждат хомоеротичното поведение; вторите отправят безогледни обвинения в хомофобия и патриархална хетеросексуалност към всички, несъгласни с тях.

Според обичайното определение за хомосексуализма, той е „силно и постоянно привличане към индивида от същия пол”.^[1] Терминът като цяло означава сексуално желание към човек от същия пол и поведението, изразяващо това желание. Последните клинични изследвания показват, че хомосексуалността се обуславя от няколко фактора: психологически, генетични, физиологични и социални. Все още обаче не са окончателно ясни отношенията между генетичните и социалните влияния, които определят хомосексуалната склонност на хората. Войнствените гейове подчертават генетичната обусловеност в опита си да защитят теорията, че хомосексуалността е вродена и необратима и така полагат усилия да се обособят като законно защитена малцинствена група. Други, например като православната психотерапевтка Елизабет Моубърли, подчертават ролята на социалния фактор и още повече относителната липса на данни за родовия произход на хомосексуализма.

През 1991 г. невробиологът Симон Льовей открива, че размерът на един от нервните центрове на хипоталамуса в мозъка на мъжете хомосексуалисти е от една трета до половината от този на хетеросексуалните мъже и приблизително със същия размер, какъвто наблюдаваме при хетеросексуалните жени. Понеже мъжете се привличат еротично както от мъжете хомосексуалисти, така и от хетеросексуалните жени, горният факт наведе на мисълта, че размерът на този хипоталамусен нервен център има отношение към сексуалната ориентация.^[2] Но все пак въпросът остава: дали намаленият размер на този център е причина или резултат от хомосексуалните обстоятелства. През 1992 г. психологът Дж. Бейли и психиатърът Р. Пилар приведоха други доказателства, че някои генетични фактори играят определена роля в оформянето на сексуалната ориентация.^[3] Някои по-нататъшни изследвания подкрепят, но не доказват окончателно твърдението, че гените играят определена роля в сексуалния „избор”. На практика обаче всички специалисти заявяват, че социалните и психологическите фактори също трябва да се отчитат. Както сочи Джон Харви, обстоятелството, че почти половината от еднояйчните близнаци нямат една и съща сексуална ориентация, подсилва аргумента, че психосексуалното развитие се оформя поне частично от заобикалящата детето среда.^[4]

Различието между хомосексуалното действие и хомосексуалната ориентация се прави едва напоследък и се основава върху изследванията на Фройд и други изследователи в областта на сексуалността при хората. Това различие не е било познато по времето на библейските събития, когато се приемало, че хомосексуалното поведение е напълно съзнателно и греховно извращаване на дадената от Бога полова способност. Въпросът е доколко това съждение трябва да бъде преразгледано в смисъл, че половата ориентация вече е твърдо установена даденост. И дали съществуването на такава „ориентация” означава, че хомосексуалните действия като последица от нея може да се приемат за нравствено добри или правилни?

Позицията на Православната църква в това отношение гласи, че всички хомосексуални действия са нравствено греховни: те нарушават естественото предназначение и действие на телесните органи, нямат възпроизводна стойност и са пародия на съюза, на „едната плът” между мъжа и жената. Необузданият и безразборен характер на хомосексуалните връзки подсилва усещането, че хомосексуализмът в своята същност е греховен, а такива определени действия като аналните сношения и оралния, както и анално-оралния секс предизвикват сред мнозина чувството на отвращение и погнуса. Това усещане е изразено в редица библейски и светоотечески откъси, осъждащи хомосексуалните действия.

Най-важните библейски откъси са: в Бит. 19:4-11, където мъжете в Содом правят опит да изнасилят гостите на Лот; в Лев. 18:22, където се казва – „Не лягай с мъж като с жена: това е мръсотия.”; в Лев. 20:13, където се предписва смъртно наказание за такова поведение; в Рим. 1:26-27, където се казва, че мъжете изоставили естествените полови отношения с жените, като вършели срамни работи с мъже; в 1 Кор. 6:9-11, сред онези, които няма да наследят Царството Божие, са идолопоклонниците, прелюбодейците и „сексуалните развратници” (както в RSV е преведен терминът άρσενο-κοίται, отнасящ се точно до хомосексуализма на мъжете); в 1 Тим. 1:8-11, където се казва, че законът е установен за беззаконници и грешници, за πορνοίς, άρσενο-κοίταιϛ и за άνδραποδίσταίϛ (блудници, хомосексуалисти и разбойници); и в Иуда 7 стих, където се говори за половата безнравственост и противоестественото блудстване (έκπορνεύσασαι … σαρκόϛ έτέρας) на Содом и Гомор. Към тях трябва да се добави Втор. 23:17 – забраната да няма блудник от Израилевите синове и блудница от Израилевите дъщери, както 3 Царств. 14:24 и 22:46, където се казва, че блудството на мъжете е „погнуса” в очите на Бога.

Някои библеисти и други учени полагат забележителни усилия да покажат, че като цяло тези откъси не може да се тълкуват като осъждащи хомосексуализма. Част от тези усилия са полезни, но голяма част от тях са мотивирани от злободневната „политическа коректност”, което породи голямо количество от повърхностни тълкувания. Според тези тълкувания: мъжете в Содом са виновни не за „содомията”, а за нарушаването на ориенталското гостоприемство^[5]; предписанията в Левит се отнасяли само до култовата чистота; в Римляни св. апостол Павел бичувал идолопоклонството и похотта като следствие от нея; а посочките в 1 Коринтяни и Тимотей се схващат като насочени само срещу гръко-римската педерастия, а не към хомосексуалността като такава. Доколкото ми е известно, никой все още няма рационален аргумент срещу първичното значение в Иуда 7 стих. Когато посочените откъси се четат в цялост, особено ако се виждат в светлината на Христовото учение за брака и в библейското разбиране на брачния съюз, тогава едва ли би имало съмнение, че те осъждат хомосексуалните действия.

Подобно отношение на осъждане намираме в цялата светоотеческа литература. В Дидахи 2:2 четем: „Не извършвай убийство, прелюбодейство, педерастия (παιδοφθρεσείς)^[6], разврат…” Теофил Антиохийски, Климент Александрийски, Атанасий Александрийски, Йоан Дамаскин и много други св. отци осъждат παιδοφθορίᾶ, като това значение може да се ограничи до популярните термини педофилия или сексуално насилие над деца.^[7]

Още по-точни са съчиненията на св. Василий Велики и особено на св. Йоан Златоуст. Правило 7-мо от Първото каноническо послание на св. Василий заявява: „Онези, които са извършили содомия с мъже или скотове, убийците, магьосниците, прелюбодейците и идолопоклонниците заслужават същото наказание… Не трябва да се съмняваме, че ще приемем [в общение – бел. прев.] тези, които са се разкайвали в продължение на тридесет години за нечистотата, която са извършили поради невежество…”^[8] Правило 62-ро от неговото трето каноническо послание обявява: „Който злоупотребява със себе си чрез сношение с други мъже, трябва да се кае както и прелюбодееца (т.е. изключване от общение за петнадесет години, Правило 58-мо). А Правило 63-то добавя: „А така също и онзи, който злоупотребява със себе си чрез сношение с животно…”^[9] Апостолско Правило 61-во забранява на развратниците, прелюбодейците и хомосексуалистите да приемат сана на клирик: „Ако има обвинение срещу някой от вярващите за разврат, прелюбодеяние или друго забранено деяние [има се предвид хомосексуализмът], и той бъде намерен за виновен, да не се приема в клира”.^[10]

Най-непреклонен от всички е св. Йоан Златоуст, особено в своята омилия върху Римляни 1 и 4 глава. Хомосексуалното поведение се обявява за „чудовищно безумство”, за неестествена страст, разпалена в онези, които са „напуснали Бога”. „Тази лудост, която е много по-лоша от разврата и не може да бъде изразена” свежда човека до положение, по-ниско от това на животните.^[11] Емоционалната изразност на Златоуст може да се обясни поне отчасти с факта, че той смята хомосексуалните действия за напълно съзнателни, за съзнателна перверзия на хетеросексуалността, която е дадена на всички хора. Това гледище вече не е толкова актуално, тъй като днес съществува определена психологически и генетически обусловена полова „ориентация”, която в много случаи, ако не във всички, е необратима. Тъкмо това клинически установено обстоятелство кара богословите, занимаващи се с нравствеността, да преоценят отношенията между ориентацията и поведението, както и нравственото значение на хомосексуалните действия сами по себе си.

Римокатолическият Магистериум изразява чрез Светата конгрегация в „Доктрината на вярата”, че са необходими пастирски грижи и разбиране и към онези, които са с хомосексуална склонност, макар същевременно да я счита за пълно „разстройство”, за дефектна или най-малкото „непълна”.^[12] Някои римокатолически богослови, занимаващи се с въпросите на нравствеността (Маккормик, Кърън, както и Кахил) поставят под въпрос уместността на израза „обективно разстройство” при описване на хомосексуалната склонност, твърдейки, че той отразява в отрицателна светлина личността, а не само поведението. Защитниците на израза отговарят, че той не означава, „че хомосексуалистът сам по себе си е зъл или лош”.^[13] Макар твърдо да осъждат като нравствено греховни всички хомосексуални полови действия, те призовават да се признае, че хомосексуалната склонност сама по себе си, макар да е разстройство (може да се добави – дисфункционално разстройство), то не е греховно само по себе си. Това различие, както и терминологията, се защитава от позициите на римокатолическото „естествено” богословие.

Фундаменталистките протестантски църкви „отдясно” и Нюйоркската „Метрополитън чърч” „отляво” – всички дават своя християнски отговор за явлението хомосексуализъм, изразявайки отношението си по следния начин: 1) „отричащо-наказателно”, с безусловно осъждане на хомосексуалните действия и на хомосексуалната склонност като „гнусни”, „превратни”, „перверзни” и т. н.; 2) „отричащо-ненаказателно”, което гледа на хомосексуализма като разстройство и недостатък, но се осъжда повече грехът, отколкото грешника; 3) „умерено-приемащо”, което признава, че хомосексуалността и такива действия са „злото само по себе си” и все пак при „необратимите” случаи на хомосексуализъм може да се приеме, че са възможни отношения на стабилност и любов, при които хомосексуалните действия могат да се оценят като позволени и дори отговорни; 4) „изцяло-приемащо”, което гледа на хомосексуалната склонност като дадена от Бога, а на хомосексуалното поведение – като нравствено приемливо и дори желателно.^[14]

Някои изтъкнати римокатолически етици, с помощта на различни тълкувания, поддържат третото „разбиране”, макар че са наричани „ревизионисти” от по-консервативните римокатолици, които от своя страна подкрепят второто, „отричащо-ненаказателното” отношение. Становището им е основано на едно важно съждение за природата на действията сами по себе си. Главният въпрос е, дали конкретните обстоятелства определят не само отношението на човека към дадено действие, но и нравственото качество на самото действие.

В своето изследване Sexual Morality. A Catholic Perspective^[15], публикувано през 1977 г., Филип Кийн отговаря положително на този въпрос. Той твърди, че „има приоритет, нормативност, първенствуваща черта в хетеросексуалните действия и отношения, които не могат да се пренебрегнат от което и да е богословие на хомосексуализма.” Той все пак се опира на определена методология, която вижда в дадени действия „злото само по себе си” и които са „обективно сериозни”, със сериозни последици, но са и „субективно неподсъдни”. Кийн заявява: „Има случаи, при които в хомосексуалните действия „злото” не се превръща в обективно нравствено зло, защото в обстоятелствата, определящи тези случаи, то е изцяло съразмерно на хомосексуалните действия, които приемаме като даденост”. В съответствие с това, той заключава: „личността си остава член на Църквата в пълна степен и може да приема тайнствата”.^[16]

Православните, както и другите християни, признават, че обстоятелствата могат да смекчат злото или греховността на определени задължителни действия – например убийството при война или при извънматочната бременност, изискваща да се направи аборт. Къде трябва да се тегли чертата? Дали мнението на църковния пастир оправдава установените вече хомосексуални връзки дотам, че „двойката” да се допусне до светото Причастие? Или че те могат да ползват данъчните облекчения, които държавата дава на съпрузите в едно семейство? Или че те могат да осиновяват деца и да преподават в прогимназиите? Накратко, съществуват ли обстоятелства, потвърждаващи преценката, че хомосексуалните действия са „приемливи”, макар и оставащи си „ненормативни”? Може ли разумно да се приеме, че обстоятелствата променят не само отношението на човека към действието, но и самата природа на това действие, тъй че то да се смята за „обективно сериозно”, но същевременно „субективно оневиняващо”?

Тъкмо обратното: естественият православен отговор държи на това, че действията притежават непосредствена нравствена ценност, независимо от обстоятелствата. Православието гледа на аргумента на о. Кийн като например за изключителен пропорционализъм, който лесно води до относителност на ситуацията или до „контекстуална” етика. Действията сами по себе си – а не само намеренията, мненията, целите и последствията – притежават нравствена значимост като добри или зли, като правилни или грешни.

Консервативният и доста непопулярен по този въпрос подход, възприет от православните християни, се основава, или трябва да се основава, на богословско обосновани нравствени начала, а не толкова на емоционални реакции по отношение на явлението хомосексуализъм. Тези начала, обхващащи цялата православна антропология, предпоставят, че единствената цел на човешкия живот, включително телесното му битие, е да прославя Бога. Те подчертават Христовата заповед: „Бъдете съвършени, както е съвършен Небесният ваш Отец” (Мат. 5:48); както и увещаването на св. апостол Павел – „прославете Бога в телата си!” (1 Кор. 6:20).

Хомосексуалните [полови] действия по своята природа нарушават тези начала поради изтъкнатите вече причини. Хомосексуалистите злоупотребяват с половите органи, в опита си да задоволят собствената си похот. Тези действия са лишени от възпроизводителна насоченост и способност. Те са пародия на новозаветното учение за „едната плът”, която само съпругът и съпругата могат да изградят. Поради техния заместващ характер, търсейки по болезнен начин да заместят истинското детство (в семейство с един родител, според Елизабет Моубърли^[17]), хомосексуалните действия са безразборни.

От църковно-пастирска гледна точка, по-важна е една друга страна, която рядко се споменава в разискванията по този въпрос: мнението, че хомосексуалният акт е непосредствено вреден за онези, които го осъществяват. Вместо да „поправи” или излекува повредата в междуличностните отношения, която до известна степен ги определя (като допълнение и на другите генетични дадености), това действие само подсилва болестта, повредата, нарушението. Където има сериозни опити да се запазят стабилни отношения към „обичния приятел”, трябва да отчетем, че отношенията и привличането между хомосексуалните „любовници” често са истински и дълбоки. И въпреки това те са неизбежно повредени от нарцистичен еротизъм, от продукта на онова, което Бейсил Цион нарича „оковите на нарцистичната двойка”.^[18] Мощта на тези окови се отразява в онази страна на хомосексуалността, която е вътрешно необходима и води до пристрастие. Тази страна не позволява на единия „участник” в „двойката” да се отнася към другия именно като личност, на която човек отдава себе си чрез външно изявена и безусловна любов. Сигурно има и изключения от това правило, където отношенията между хомосексуалните любовници могат да изразяват тази любов много по-истински, отколкото при немалко други „нормални” бракове. Това обаче са изключения, които само доказват правилото. Най-често е крайно безразборно и неуважително в полово отношение поведението на хомосексуалистите. А това от своя страна доведе до широкото разпространение на заразяването със СПИН.

Когато се подчертава това обаче, трябва да се каже, че е изключително важно да се прави ясна разлика между действията и склонността. Независимо от това, дали причината е генетична, от средата, или съчетание от двете (по-често срещания случай), хомосексуалната склонност не е нито греховна, нито зла сама за себе си, като изключим разбирането, че всяка немощ, болестно разстройство и т.н. може да бъде следствие от злото в грешния свят. Хората с такава склонност в най-пълния смисъл на думата са „личности”, т.е. те са носители на Божия образ и са призвани, както всички други, към духовно израстване за постигане на Божието подобие. Особено в случаите, в които те се стремят да се „пренасочат” към хетеросексуални отношения или най-малкото се борят да останат целомъдрени, те имат нуждата от подкрепата, окуражаването и любовта на Църквата, включително на епископите, църковните пастири и миряните. За тази цел участието им в групите за помощ, например упоменатата вече Sexaholics Anonimous и особено в такива организации като Exodus International и Courage, може да бъде от неоценима полза. (Римокатолическата организация Courage бе основана от о. Джон Харви и има редица действащи клонове в Съединените щати. Опитът на о. Харви го доведе до убеждението, че значителна част от лицата с хомосексуална склонност могат на практика да станат хетеросексуални, дори ако в много от случаите хомоеротичните чувства и представи останат).^[19]

Очевидно е обаче, че хомосексуалното поведение често може да бъде необратимо, т. е. склонността става постоянна. Независимо от това обстоятелство Православната църква не може да намери извинение за хомосексуалните действия, дори и в случаите на установени и изключителни взаимоотношения. Поради вътрешно присъщата греховност и личностна разруха на тези действия, православното нравствено богословие е безусловно против „браковете” на гейовете и лесбийките. Пастирската загриженост за духовното, психологическото и физическото добруване на всички нейни членове – както „нормалните”, така и хомосексуалистите – дава основание на Църквата да отхвърли подобни връзки. Тя трябва да отхвърли и възможността хомосексуалните двойки да осиновяват деца. Фактът, че хомосексуалната склонност може да бъде необратима, не оправдава нейното институционализиране и даването на социална санкция, което да я приравни до истинския брак като даден от Бога (Мат. 10:6-9) и благословен от Иисус Христос (Йоан 2:1-11). Не е оправдано отглеждането на деца в „хомосексуален стил на живот” под претенцията, че при равни други условия детето може успешно да се развива при две майки („имам две мами!”) или двама бащи („имам двама татковци!”) така, както и при биологичните си родители. Въпросът дори не е в това, дали детето ще се чувства „по-супер”, когато се отглежда от хомосексуална двойка, отколкото от един родител или в детски дом. Истинският проблем засяга природата на хомосексуалните действия сами по себе си и тяхното въздействие върху онези, които са свързани с тях по един или друг начин. Ако е вярно, а ние вярваме, че е така, че тези действия са вътрешно греховни и вредни за хората, извършващи ги или за имащите връзка с тях, тогава единственият начин за една хомосексуална двойка да отгледа дете в здравословна и отговорна среда е те да останат целибатни.

Да „прославим Бога в телата си” означава половите действия да се ограничат само в рамките на благословения хетеросексуален съюз. Църквата не може да благослови хомосексуалистите, които искат да живеят и да изразяват сексуалността си заедно, така както не може да благославя прелюбодейството и разврата. Дори и когато безразборните полови връзки не са проблем и отношенията се градят на основата на истинска грижовност и любов, хомосексуалният начин на живот остава противоположен на призива на Евангелието към хората. Хомосексуалистите трябва да направят избор: или и двамата да се въздържат от полови сношения; или по силата на техния отказ да прекъснат пълното си общение с Тялото Христово.

Това означава, че лицата с хомосексуална склонност, които приемат кръста на половото въздържание, могат да приемат светото причастие, както всички вярващи в Църквата. Това означава също, че няма пречка над тях да бъде извършвано тайнството Свещенство. Говорейки от нравствена гледна точка, мъж или жена с хомосексуална склонност, които приемат да живеят целибатно, не са по-различни от хетеросексуалния мъж или жена, които са целибатни, или които ограничават сексуалните си връзки само в рамките на брака. Ако обаче хомосексуалистите изберат да продължат да „действат” като такива, съзнателно и по собствена воля, те сами приемат нравствената си поквара, така както биха упорствали в разврата и прелюбодейството.

От църковно-пастирска гледна точка, отдаването им на това изкушение трябва да се лекува както и всеки друг грях: с твърдо призоваване към покаяние, придружено от прошка с обич, когато покаянието обхване личността. Ако свещеник разбере, че енориаш е активен хомосексуалист, и ако последният откаже да се покае – т. е. да спре „действията” си и да потърси лек, – той трябва чрез съвета и подкрепата на епископа да се обърне към древната епитимия на (временно) отлъчване от църковно общение. Това звучи особено жестоко в наши дни. Но то е от съществено значение за личността, която трябва да разбере сериозността и потенциалната заплаха от действията си. Отлъчването от общение винаги трябва да се прави с истинска пастирска загриженост: това е временна мярка, насочена да доведе личността към покаяние. Ако това стане, тогава съгрешилият незабавно се приема отново към пълно общение „за очистване на душата и тялото”. Случайните нови „отклонения”, както и при всеки друг грях, трябва да се изповядват и прощават, ако трябва и „до седемдесет пъти по седем”. Най-главната загриженост на свещеника трябва да бъде духовното здраве на каещия се. Той трябва да го придружава в молитвите си и да го подкрепя с обич, като същевременно съзнава и обръща внимание и на нуждите на предишния „любовник”, близък приятел или член на семейството, чийто живот съответно е повлиян от „обръщането” на каещия се. Това е особено необходимо в онези многобройни случаи, при които имаме налице СПИН.

Що се отнася до упоменатите по-горе критерии на о. Маккормик, можем да кажем само едно нещо: от гледна точка на Православието всеки човек, който не е призван към брачен съюз, е призван към целомъдрие заради Царството Божие. Това е трудно постижим идеал, но хилядите светци в историята на Църквата са доказателство, че не е невъзможен. Мнозина от тях, тайно или пред Божиите очи, са придобивали светост тъкмо чрез трудната борба с половите изкушения. Техният движещ мотив на практика трябва да се споделя от всички вярващи християни без изключение. Това е простата и основна истина: всяка мисъл и всеки жест и действие (сексуално или друго) отразяват степента ни на вяра и задължение към Бога и показва степента, в която ние зачитаме жертвения Му дар на любовта, даден на всички хора.

Като заставяме някого да приеме кръста на целомъдрието, трябва да не пропускаме факта, че брачният живот често налага собствени граници на полово изразяване, понякога дори до пълно въздържание. Този кръст също трябва да се носи, ако личността и съпружеската двойка искат да изпълнят вярно призванието си. Тъй като целта на „двете призвания” – съпружеското и целибатното – е да обгърне живота ни и конкретните условия с благодарност и да ги отдаде като „хвалебна жертва” за славата Божия.

Действеният хомосексуализъм и СПИН

Като се има предвид днешната неяснота за причината на хомосексуалността – дали тя е генетична, „ситуационна” или съчетание от двете – е необходимо да се запитаме, какво трябва да бъде отношението на Църквата към онези, които продължават да извършват хомосексуални действия, особено в светлината на съвременната СПИН-криза? За СПИН се казва, че той е „епидемия без смисъл”. Наред с днешните стремежи за „политическа лоялност” се проведоха доста гръмки кампании както в църквите, така и извън тях, в защита на хомосексуализма и правата на гейовете и лесбийките. Дали е морално православните християни да заявяват открито и категорично, че ако не съществуваше хомосексуализъм между мъже (а също и безразборните хетеросексуални връзки), нямаше да има СПИН-епидемия? СПИН щеше да има, но не в епидемични размери. Вътрешновенозните наркотични инжекции с една и съща игла, използвана от няколко души, засягат относително малка част от населението и този фактор е по-овладяем от хомосексуалното предаване на HIV-вируса, причиняващ имунна недостатъчност, ако приемем, че ретровирусът на HIV на практика е причината за СПИН.^[20]

Вярно е, че в Африка болестта се разпространи преимуществено сред хетеросексуалните. Някои войнствено настроени гейове изразиха „страхотен” възторг от факта, че в САЩ и в Европа HIV-заразата все повече преобладава сред хетеросексуалните двойки. Реакциите срещу подобни твърдения доведоха до преследване на хомосексуалистите от крайни групи като „бръснатите глави” и неонацистите. И все пак средният американец е изправен пред дилемите: дали да защитава гражданските права на онези, чието поведение смята за греховно и отвратително и така да се съгласи с „оправдаването” на хомосексуалната дейност; или да изрази високо мнението си против хомосексуалистите, като рискува да бъде подложен на репресия от активисти на гейовете; или пък да изрази подкрепата си за акцията „бой на гейовете” – т. нар. „хомофобия”.

Как Православната църква по най-добър и верен начин да изрази традиционното си виждане за сексуалността, като има предвид политическия климат, при който се развива днес движението на гейовете и допълнителните проблеми със СПИН-кризата? За православните и другите християнски медици-професионалисти частичен отговор (а може би има само такъв) би могъл да бъде този: да се съберат и публикуват научни свидетелства, потвърждаващи, че здравето се основава на традиционното християнско виждане. Някъде това се прави, но често консервативни евангелистки групи внасят в разискванията тон на фундаментализъм или остро осъждане. Това просто поляризира становищата на разискващите. По-действено би било навярно оповестяването на данни от трезви медицински свидетелства от страна на църквите и другите властимащи органи в обществото. Във всеки случай, учителите и катехизаторите в православните училища и свещениците трябва да са осведомени по тези въпроси и да говорят открито и високо за тях – както на децата, така и на възрастните. Ясно е, че повече не може да се осланяме на светското училище да дава пълна и истинска информация по такъв парлив въпрос.

Една от страните на разискването е често чуваното обвинение, че СПИН е Божието наказание за греховното ни поведение. Това според мен просто е невярно и лъжливо. Наистина, Бог позволява да „изстрадваме” последствията на греховния си начин на живот и СПИН може би е днешното най-видимо следствие на това обстоятелство. Не може обаче да се твърди, както мнозина правят, че Бог праща болести на отделни хора като Божия отплата за извършването на този определен грях. Хората в Съединените щати са доста чувствителни към израза „сексуален грях”. Но колкото и безнравствена, греховна или просто противна да е хомосексуалната дейност, тя не е „по-достойна” за „отплата”, под формата на смъртоносна болест, от което и да е друго своеволно нарушение на Божиите заповеди. В действителност тя може да е далеч по-малко наказуема от другите греховни деяния – такива като аборта, насилието над деца и кражбата. Свещ. Писание заявява, че ще бъдем призовани да отговаряме за делата си при Второто Христово пришествие. Но ако е вярно, както смятаме, че „всичко добро ще бъде спасено”, то би било твърде високомерно, ако не богохулно, да правим извода, че HIV-инфекциите са предварителен „окончателен съд” и присъда, произнесена над жертвата от Бога на негодуванието. Ако това е така, тогава в светлината на казаното от св. апостол Павел (1 Кор. 6:9-20) би могло да се очаква, че не само хомосексуалистите, но и идолопоклонниците, прелюбодейците, крадците, пияниците, грабителите и дори лакомите, също да бъдат поразени от безнадеждна мъчителна болест със смъртен изход.

Причастяване с една лъжичка

Накрая, няколко думи за възможния случай на предаване на HIV-вируса чрез причастяване с една лъжичка. Този въпрос също е доста чувствителен и важен, тъй като много православни веднага отговарят, като ясно изразяват чувството си: „Бог не би допуснал това”. Все пак някои медици изразяват голяма загриженост относно нашия начин на даване на светите Дарове. Би могло да се разисква, че убеждението – „Бог не би допуснал това” – се основава на неправилно богословие на въплъщението. Кръстът е ярко свидетелство за това, че Бог наистина би „позволил това” … разбира се, не поради отмъстителност, а поради това, че Той зачита нашата свобода в греховния свят. Светата Евхаристия наистина е Тялото и Кръвта на прославения Господ. Но те ни се преподават чрез естествените вещества хляб и вино. Обстоятелството, че те са осветени означава, че те са „променени”: те са „изпълнени” и преобразени чрез присъствието и силата на Светия Дух. Това не означава, че те не присъстват в човека като вещества или че са преобразувани магически в някаква трансцендентна субстанция, която по природа не може да пренася опасни инфекциозни болести.

Трябва обаче да се чуят аргументите и на другата страна. Често се привежда свидетелството, че дори по време на чумата, опустошила средновековна Европа, няма доказателства, че свещениците и дяконите, които се причастявали със светото Причастие, след това са били заразени от болестта повече от другите хора. И сега няма нито един случай на предаване на вируса на СПИН чрез светата Чаша. Наистина, съществуват истински свидетелства за това, че „Бог не би позволил това”, като знаем истината, че обективно и онтологически,
а не само поради вярата на причастяващия се, евхаристийните хляб и вино са Тялото и Кръвта на прославения Господ. Вярата на Православната църква и опитът, основан на тази вяра, недвусмислено потвърждават този факт. Свети Йоан Дамаскин казва: „Хлябът и виното не са само образи на тялото и кръвта на Христос (Боже опази!), но самото обожествено тяло на Господа”.^[21]

Някои православни етици предлагат да се обмислят други начини за даване на светото Причастие – например чрез пластмасови лъжички. Такова нововъведение би се посрещнало с дълбоко негодувание от страна на вярващите. Независимо от това, през последните години не малко свещеници получаваха писма, или по телефона им се обаждаха родители, които отказват да се причастяват, а също и техните деца, тъй като знаят, че някои енориаши са хомосексуалисти или HIV-позитивни. Там, където наистина има такива случаи, е по-лесно да се вземат някои мерки за намаляване до минимум на опасността от предаването на вируса чрез причастието. Това може да бъде сторено просто, като причастяващият се трябва да отвори широко устата си и свещенослужителят да „излее” светите дарове направо, без да докосва устата или слюнката. Свещеникът може също така да помоли онези, за които се знае, че са хомосексуалисти или HIV-позитивни, да приемат светото Причастие след като всички останали вече са го приели.

Освен това свещеникът, чрез учителното и проповедническото си служение, трябва да напомня, че светото Причастие се дава от Бога „за очистване на душата и тялото”. То трябва да се приема с вяра и любов. Свети Игнатий го нарича „лекарство за безсмъртие”. Както посочи преди няколко години д-р Пол Майендорф^[22], последните римокатолически изследвания също потвърждават, че няма нито богословски, нито научни причини да се смята, че съществува потенциална опасност от пренасяне на СПИН-вируса чрез светата Чаша. За съжаление, тази твърде малка вероятност на някои места се разглежда по-подробно и на нея се обръща повече внимание, отколкото доказаното статистически пренасяне на вируса чрез безразборните сексуални връзки – както при хомосексуалистите, така и при хетеросексуалните. В днешната атмосфера на „сигурния секс” изглежда повече вярваме на презерватива, отколкото на причастието.

Една статия, публикувана в Journal of the American Medical Association през 1988 г., прави заключение, че „рискът от заразяване след допир със слюнка в обикновени условия (например устен контакт с предмети, по които има микроскопично количество слюнка) би бил незначителен”.^[23] Това се подкрепя от най-новите клинични изследвания. На 27 май 1995 г. излезе един материал в The New York Times, озаглавен „Хостията^[24] намалява риска от бацили при причастието”. В него се описва едно изследване, в което се измерват бактериите върху хостията и в чашата за причастие. В 28%, от 45 наблюдавани случая, микроби са били пренесени от един човек на друг чрез хостията, а същевременно в изследването се прави заключението, че „микробите, които потенциално биха могли да причинят болест, изглежда оцеляват само за кратко време във виното и след това не могат да бъдат възстановени по никакъв начин от виното”. На практика единственият риск за заразяване може да бъде за носителите на HIV-вируса, както и за онези, които имат нарушена имунна система. Макар в материала да не се повдига въпросът за причастяването от обща лъжичка, проучването потвърждава поддържаното от едно десетилетие насам мнение на изследователите, че възможността за пренасяне на HIV-вируса чрез общата чаша за свето Причастие – включително използването на една лъжичка – практически не съществува.^[25]

Необходимо е да се каже и още нещо по този въпрос. Като членове на Тялото Христово, ние не можем просто да осъждаме хомосексуалиста заедно с неговото/нейното сексуално поведение. Трябва да се прави разлика между двете, като се уважава личността на грешника и същевременно се назовава грехът – духовният и физически вредоносен характер на хомосексуалните отношения. Следователно онези, които са HIV-позитивни, не трябва да бъдат презирани, какъвто и да е произходът на заразата. Независимо от това, дали СПИН-вирусът се е предал още в утробата на майката, чрез кръвопреливане или чрез неподходящо сексуално поведение, неговите жертви днес се отбягват, както в древно време са отбягвали прокажените. Нашата отговорност към тях изисква да се грижим за тях по същия начин, както Иисус Христос се е грижил за всички, които обществото по Негово време е отхвърляло и осъждало. Та нали Той дойде да прости наКгрешниците и да излекува болните – проститутките, прокажените, митарите и слепите.

Много християни, от медицински сестри до монаси, се грижат за жертвите на СПИН през последните години с внимание и състрадание в опита си да им помогнат да изкупят вината и да преобразят живота си в оставащото им време. Това е отговорност и на всеки от нас. Като оставим присъдата в Божиите ръце, ние морално сме задължени да отговорим на СПИН-кризата чрез нашата прошка, любов и непрестанна молитва в името на милионите, които вече страдат от нейното опустошително въздействие, и за множеството от жертви, които тепърва ще се появяват.^[26]

(откъс)

Джон Брек, „Свещеният дар на живота“, изд. Омофор, С., 2002

^[1] Westminster Dictionary of Christian Ethics (Philadelphia: Westminster, 1986), 271.

^[2] Във: „A Difference in Hypothalamic Structure Between Heterosexual and Homosexual Men”, Science, № 253 (1991), 1034-1037.

^[3] Science News, vol. 141 (January 4, 1992), 6.

^[4] The Truth About Homosexuality, 45. Вж. също кратката му статия „Homosexual Orientation and Genetics” in: Ethics & Medics 21/5 (May 1996), 1-2, в която прави извода: „В действителност ние не знаем как генетичните и хормоналните фактори взаимодействат с влиянията на заобикалящата човека среда и пораждат хомосексуална склонност в даден индивид. Най-многото, което може да се каже е, че генетичните и хормоналните фактори могат да предразположат към определена хомосексуална склонност, но не могат да я предопределят предварително. Предразполагащите генетични условия сами по себе си не довеждат до хомосексуална склонност.”

^[5] В това отношение често се прави препратка към Йезек. 16:49-50, където вината на Содом се вижда в гордостта, ненаситността, разкоша и пренебрежението към бедните и нуждаещите се. В по-пълния контекст обаче (16:35-63) се подразбират неестествените полови отношения.

^[6] Това е неологизъм, който замества обикновения термин παιδοφθρεσείς от гр., означаващо „обич към момчета, педерастия” – бел. прев.). Вж.: La Doctrine des Douze Apotres, Sources chretiennes, No 248 (Paris: Cerf, 1978), 148-149 и бел. 4-та, с. 149 относно други библейски и небиблейски, а също и юдейски препратки, в които се осъжда педерастията.

^[7] Вж. G. W. H. Lampe, A Patristic Greek Lexicon (Oxford: Clarendon Press, 1961), 997, ad loc.

^[8] NPNF, XIV, 604

^[9] Пълният текст може да се види в: NPNF, втора поредица, т. 8, 257.

^[10] NPNF, XIV, 598. Във връзка с това Стенли Харакас добавя Правило 19-то на св. Йоан Постник и Правило 4-то на св. Кирил Александрийски. Contemporary Moral Issues, 95

^[11] Омилия 4 върху Римляни 1:26-27; NPNF, първа поредица, т. 11, с. 355-359.

^[12] Вж. особено „Declaration on Certain Questions Concerning Sexual Ethics” (29 December, 1975), а също „Letter to the Bishops of the Catholic Church on the Pastoral Care of Homosexual Persons” (1 October, 1986).

^[13] Срв. Human Sexuality (Washington, DC: United States Catholic Conference, 1991), 54-55 and n. 49.

^[14] James B. Nelson, Embodiment (Minneapolis, MN: Augsburg, 1978), 188 и нат.

^[15] New York: Paulist Press.

^[16] Вж. особено с. 85-87. Ако не греша, надписът „разрешено” за печатане впоследствие е махнат от книгата на Кийн.

^[17] Вж. особено предишното º изследване, Psychogenesis. The Early Development of Gender Identity (London: Kegan Paul, 1982), а също Homosexuality: A New Christian Ethic (Cambridge: James Clarke, 1983).

^[18] Erõs and Transformation, 321.

^[19] Вж. книгата му The Truth About Homosexuality, особено 4 и 5 гл., както и приложенията. Той привежда допълнителни свидетелства, основани на последните проучвания, в статията си „Developing into Heterosexuality”, Ethics & Medics, vol. 22, № 7 (July 1997), 3-4. Тук Харви поддържа становището си, че човек не променя сексуалната си наклонност: „Теорията ми е, че всеки човек по естествен начин се развива като хетеросексуален, но различни пречки могат да блокират нормалното психосексуално развитие с течение на годините, особено в периода на юношеската възраст. Чрез молитва, помощ, молитвена подкрепа от другите вярващи и определена професионална грижа немалко хора, може би около 30 % от онези, които правят опит да се освободят, могат да възвърнат естествената си хетеросексуална склонност.” По отношение на аргументите на генетиката по същия въпрос той добавя: „Емпирични свидетелства, поддържащи тезата, че хомосексуалната склонност е следствие от гените или хормоните на зародиша преди неговото раждане, просто липсват.” (с. 4). Отец Томас Хопко, от православна гледна точка и от личен пастирски опит, също изразява становището си, че хомосексуалната нагласа често може да се сменя. В една известна брошура, публикувана от Отдела за религиозно образование на Православната църква в Америка (1989), той заявява: „Както всички изкушения, страсти и грехове, включително онези, които са дълбоко и често неизлечимо, поне както изглеждат, вградени в нашата природа поради тъжното наследство от грехопадението, хомосексуалната нагласа може да се излекува и хомосексуалните действия могат да спрат. С Бога всички неща са възможни. Когато християни-хомосексуалисти желаят да се борят и когато те получават търпелива, съчувстваща и с истинска любов подкрепа от семействата и приятелите си… Господ осигурява победа по начин, известен само Нему.”

^[20] Немалко известни учени поставят въпроса за връзката между HIV-вируса и СПИН. Една статия в Reason magazine (June 1994) с автори Кари Мулис, носител на Нобелова награда, биохимикът Чарлз Томас (младши) и Филип Джонсън, професор в Калифорнийския университет, посочва значителен брой статистически случаи на СПИН без HIV-вирус и HIV-положителни случаи, при които не са се развили белезите на СПИН за период повече от десет години. Те разглеждат въпроса за вируса на имунната недостатъчност поради три причини: 1) СПИН не е болест както другите болести, а по-скоро е синдром, който се определя от наличието на около 30 болести, предварително установени, заедно с положителния HIV-вирус. С други думи, истинското определение за СПИН зависи от предпоставката (клинично неустановена), че той се съотнася с HIV-вируса.; 2) Някои условия, различни от HIV-вируса, изглежда причиняват заболявания (например саркома на Карпози – злокачествено образувание на съединителната тъкан) и предизвикват замърсяване на кръвта, което причинява смъртта на хемофилиците. Въпреки това някои правителствени фондове са така изградени, че подкрепят изследванията на предполагаемата HIV-СПИН връзка, чак до положението, че някои болести се определят като СПИН, за да се осигури финансиране от Ryan White Act. Например: „Туберкулоза с положителен [HIV] тест на антитела е СПИН; туберкулоза с отрицателен тест си е само туберкулоза”; 3) Огромното разпространение на СПИН в Африка се свързва с HIV-вируса, но без да е направено достатъчно грижливо и точно HIV-изследване. Както се посочва в Sunday Times of London (от октомври 1993), медицинските работници в Танзания заявяват, че статистиката относно разпространението на СПИН в Африка е сериозно манипулирана и преувеличена. „Няма никакъв СПИН – казват те – това е нещо, което е измислено. Няма епидемиологични основи за това. За нас той не съществува.” Авторите по такъв начин призовават да се правят контролирани от независими представители изследвания, които да потвърдят или отрекат предполагаемата връзка между HIV и СПИН. Същевременно те отправят остра критика към научната общност за това, че тя отказва да публикува свидетелствата срещу връзката с HIV. Последващите научни изследвания обаче непрекъснато говорят за връзка между HIV и СПИН.

^[21] Exposition of the Orthodox Faith, NPNF, vol. IX, ch. 13, 83.

^[22] От едно устно изказване по време на Летния институт на семинарията „Св. Владимир” през 1994 г.

^[23] Alan R. Lifson, MD, MPH, „Do Alternate Modes for Transmission of Human Immunodeficiency Virus Exist?”, JAMA (March 4, 1988), vol. 259, №9, 1353-1356, на с. 1354. (Това изследване любезно ми бе предоставено от Charles A. Haile, MD).

^[24] От hostiae, жертва. Римокатолическото съответствие на православния агнец, използван при причастие. За разлика от православната практика хостията се приготвя от неквасен хляб, напоен с вино (Тялото и Кръвта Христови) и се дава на причастниците (бел. ред.).

^[25] Вж. в това отношение писмото на Георгио Деметракопулос, д-р по богословие, което се появи в: The Orthodox Observer, 23 September, 1987, 20.

^[26] Едно популярно виждане за пастирските грижи, които трябва да се полагат за хомосексуалистите и особено за жертвите на СПИН, може да се открие във: Fr. Basil Zion, „The Orthodox Church and the AIDS Сrisis”, St. Vladimir’s Theological Quarterly 36/1-2, 152-158; вж. също така Protodeacon Cyprian Hutcheson, MD, „How our Parish Dealt with AIDS”. От: Resource Handbook of the Orthodox Church in America, vol. II, №1 (1993), която може да се намери в архива на Православната църква в Америка, на адрес: PO Box 675, Syosset, NY 11791.