При откриването на първото българско взаимно училище в Габрово през 1835 г., на стената в класната стая е написана и поставена в рамка следната история: eдин баща изпратил сина си да учи гръцки език в престижно гръцко училище. Синът се върнал през първата ваканция и казал на баща си, че няма да продължава повече учението си, понеже много тежка му се вижда гръцката граматика. Бащата нищо не казал, но на другия ден събудил сина си рано и го завел на полето. „Ето, до довечера трябва да пренесеш тези камъни от този край до другия край на полето. И си отишъл. Малко след пладне синът се прибрал вкъщи и казал: „Е, тате, гръцката граматика не е чак толкова трудна…
Тази история и днес стои написана и поставена в рамка на стената в Габровското училище – за назидание на всеки, който пристъпи прага на училището. Тя препраща към българската поговорка „Учи, мама, да не работиш”, която мнозина считат за типичен социалистически патент, продукт на начина на мислене от това време. Явно обаче поговорката има по-стари корени в българското общество и с течение на времето започва да носи различни смислови нюанси, за да прозвучи в нашето съвремие почти зловещо, имайки предвид статистиките за реализацията (или по-скоро НЕреализацията) на хората с интелектуални професии и огромния брой дипломирани студенти, чиито дипломи в много случаи им служат само за регистрация в бюрата по труда за безработни.
В разказаната история, както и в поговорката, която е на вниманието ни тук, от пръв поглед прозира противопоставянето между физическия и умствения труд. Учението и работата са поставени на двата полюса, като под „работа” се разбира „преместването на камъни, “копането” в частната или обществената градина, извършването на едни и същи рутинни действия – както героя на Чарли Чаплин пред поточната линия във фабриката. Интелектуалният труд не е „работа” в контекста на „мотиката”, а „гръцката граматика”, професиите, свързани с изкуства – музиката, изобразителното изкуство, театъра, учителската, юридическата професия, дори участието в политиката – са все професии, пред които селският труженик изпитва винаги респект, но често съпровожда изказванията си с репликата: „Абе я да му дам аз една мотика…”
През 19 век българското население в рамките на Османската империя и по-късно след Освобождението е предимно селско. Статистиката сочи, че през 1887 г. едва 18,8% от българите живеят в градовете. Тенденцията се запазва до 1946 г., когато градското население съставлява 24,7% от българите. През 1985 г. делът на българите, живеещи в градовете, вече е 64,8 %, а през 2011 г. – 72,5%. Цифрите показват засилена миграция на българското население от селото към града, която започва след Втората световна война, паралелно с характерната за Европа и света урбанизация. Заедно с това надделяват и европейските тенденции за по-малко деца в семейството, поради което спада и раждаемостта. Ако до този момент населението на България е предимно селско и многото деца означават повече работна ръка на полето, в следващия период мисленето на обществото се променя относно грижата за децата и по-специално – за тяхното образование. През Възраждането само отделни заможни семейства са имали възможност и са осигурявали добро образование на децата си, но с течение на времето постепенно това става един от основните приоритети в българското семейство.
По времето, когато в Габрово откриват първото българско класно училище, и през периода на Възраждането селското стопанство в Османската империя се намира на изключително ниско техническо равнище. „Ако турчинът и да се занимава със земеделие – отбелязва в. „Свобода”, – то той и до днес още работи с ония оръдия, които светът употребяваше във времената на еврейските патриарси. Върви поколение след поколение, умират цели народи и раждат се други, а българите си орат нивите с допотопните рала.“ Тези факти служат само да докажат тежкия труд на българите, който определя и тяхното мислене – децата са необходимата работна ръка – колкото повече, толкова по-добре, и само по-заможните българи изпращат децата си в училища далеч от родното място с идеята да изучат „гръцката граматика”, понеже е по-престижно и по-добре ще живее ако стане писар, търговец, служител в някоя кантора, отколкото да върви по цял ден в жегата след „допотопните рала”. Поетът Яворов може би най-добре изразява тежкия труд на нивата, поради което родителите желаят по-добра съдба за децата си:
До гроба слънце те гори
вес ден ори, ори, ори…
Като няма прокопсия,
плюл съм в тази орисия!
В същото време българинът е закърмен с любовта към земята, ако му я отнемат, нищо няма да остане от него. Колкото и да му е тежка работата, той е изключително привързан към парчето земя, към животните, които споделят с него жегата, градушката, умората, „краставата съдба”·, както казва Елин Пелин. В българската литература има много примери за пословичната привързаност на българина към парчето земя и това е една от основните черти на българската народопсихология. Откъсването от земята е твърде болезнено, понеже тази връзка лежи в основата на българската нравственост. Отношението му към земята е сакрален дълг – да я оплодява с труда и потта си. С такова изконно чувство старият Герак обича и работи земята си, но идва новото време, идва синът му Божан, който възприема земята като богатство, като капитал и неговото изключително трудолюбие всъщност е проява на алчност. Новият свят, свързан с все по-уголемяващите се градове, които поглъщат много хора, привлича младите с устрема на духа и свободата, с възможностите за интелектуализиране на труда и безкрайно отдалечава младото поколение от земята, към която то все повече става безразлично.
През 60-те години на 20 век увеличаването на градското население, освен на миграционните процеси, се дължи и на масовото обявяване на големите села за градове. Това изобщо не означава, че мисленето на хората се променя автоматично.
Там дори тези, които имат интелектуални професии, продължават да си имат собствено малко стопанство, което е връзката им със земята. „Труд, труд и пак труд” – така мисли цяло поколение българи през социалистическия период, като под „труд” се има предвид по-скоро пак „мотиката”, физическият труд, свързан със земята, така, както са се научили от техните предци. Сякаш в гените на българина лежи желанието му да бъде по-близо до земята, като в същото време сетивата му са отворени за новите тенденции, които теглят неудържимо децата им в един непознат за тях все повече урбанизиран и глобален свят. „Учи, мама, да не работиш!” – интелектуалците хем предизвикват респект сред обикновените шлосери, трактористи, работници във фабриките, с една дума – хора с „непрестижни” професии, и от друга страна хем „не работят”… Затова е и естествен стремежът на родителите да видят децата си с дипломи за завършено висше образование.
По времето на социализма, когато производството и търговията, културата и образованието са планови, на дипломираните висшисти се осигурява работа, от която младите хора имат възможност да тръгнат по стълбицата на кариерата си нагоре. Разбира се, ако досието на рода е политически и идеологически чисто, в противен случай никой няма шанс. Социализмът е времето на номенклатурата. Влезеш ли веднъж в номенклатурния списък, животът става лесен. Както се казва в една песен: „Аз, братче съм номенклатура, все ще намерят де да ме турят”… Ако добре си знаеш партийния урок, можеш да станеш и директор, за гордост на родителите. Ако се провалиш като директор, ще те направят началник другаде, а може и да те изпратят посланик някъде по света примерно. Има Партия, която мисли и решава какво ще работи младият специалист като завърши висшето си образование, всичко е сигурно и точно. Животът му е подреден, но не от него самия.
Социалистическата държава и Партията имат най-голяма нужда от послушни поданици, такива, които не разсъждават много, които са дребни и изпълняват волята на висшестоящите. Защото по-лесно могат да бъдат управлявани и по-лесно се превръщат в маши, в инструменти за изпълнение волята на някой друг. Социалистическата идеология има интерес да създаде армия от мишкуващи, ограничени душици, на които им стига дребната постоянна службица и заплата, където „те ме лъжат, че ми плащат, а аз ги лъжа, че работя”.
Лозунгите за равенство и братство създават лъже-егалитарност, която е по вкуса на всички – всички са еднакво бедни, еднакво правещи се, че работят, еднакво интелигентни, а ако има някой извън нормата, обществото го изолира. Най-важното за социалистическия човек е да няма сътресения, животът да върви спокойно и сигурно, макар с по малко от всичко. Може би затова социалистическата идеология е толкова вкоренена в мисленето на българина, тя и днес прозира в пълните автобуси с провинциални пенсионери, дошли специално в столицата да защитават социалистическата идея. Мислене на дребно и наблизо – до края на дворчето и собствената къща. Кепенците на прозорците са пуснати и скриват какво е вътре. Както през май 1876 година, когато Ботев и шепата българи минават през селата във врачанско, с надеждата, че ще увлекат българите след себе си в битката срещу робството. Нищо такова – безлюдни улици, пуснати кепенци, заключени врати.
Същият този сигурен живот обаче се обръща с главата надолу през 1989 г. Или може би е по-правилно да се каже – застава най-сетне на краката си. Пазарът на труда става свободен, започват да действат законите на търсенето и предлагането във всички области на живота, включително и по отношение на завършилите бакалаври. Т. нар. „объркано поколение·, което беше научено да го “разпределят” на работа, сега трябва само да намери работното си място и да докаже качествата си на свободния пазар. Всъщност една от най-големите му обърканости е реалният факт, че това поколение не е способно само да намери мястото си в социума и да заеме социалната роля според образованието и моженето си.
Доста години след соцвремената, максимата „Учи, мама, да не работиш!” все още присъства в масовата психология. Може би дори повече, имайки предвид многократно нарасналия брой бакалаври, който българските университети „бълват” всяка година. Поговорката придобива малко по-други нюанси. В днешно време като че ли е срамно в много по-голяма степен от когато и да било да кажеш, че си „обикновен работник” – автомонтьор, заварчик… Става ясно, че не достигат заварчици на българския пазар, затова се налага „вноса” им от чужбина, например от Япония. „По този начин стигнахме до положението висшистите у нас да са повече от работещите в производството. Те са на изчезване, а квалификацията им е под всякаква критика. Казано простичко – няма кой да работи”. Това е констатацията на български министри и шефове на работодателски организации. Нещо повече. През последните години у нас се наблюдава тенденцията завършващите гимназия не просто да искат да учат във ВУЗ, но непременно в чужбина. Никой не може да каже дали тези млади хора ще се върнат в България. Една малка разходка във форумите в интернет навежда на мисълта за разочарование относно българското образование и реализацията на хората с дипломи. Официалното становище на Българската стопанска камара (БСК) се основава на проучване, според което държавата „финансира образование, което не е нужно на обществото и икономиката. Липсата на кадри принуждава компании, занимаващи се с електротехника, машиностроене и химическа промишленост, да напуснат страната”. Статистиката е твърде тревожна по отношение на безработицата, засягаща българските специалисти с висше образование. Официално около 32 000 висшисти са записани в бюрата по труда, макар те вероятно да са повече. Несъответствието между предлагането и търсенето на специалисти в България все повече се задълбочава.
Близо половината от студентите, завършили през 2011 г., са учили специалности, които в момента са неприложими у нас. Оказва се, че докато преди 20 години най-нужните специалисти са икономистите и юристите, в днешно време измежду тях има най-много безработни. Според данни на образователното министерство около 75% от висшистите изобщо не упражняват професии, изискващи висше образование. Мнението на работодателските организации е, че мнозинството кандидатстуденти са бъдещи безработни или ще работят не по специалността си.
Никога поговорката „Учи, мама, да не работиш!” не се е проявявала толкова буквално, колкото в днешно време, и никога не е изразявала по-ясно кризата в българското образование.
През 2013 г. от училище са отпаднали 13 000 деца, които не завършват средно образование, излизат на улицата без професия, скитат, нямат препитание и поради това крадат. Става дума за всяко четвърто дете, като почти половината от тях са потомствено безработни, т.е. родителите им също са безработни. Образователната система не подготвя необходимите кадри за икономиката, тя създава безработни.
От 2001 г. насам учениците, които учат в професионалните гимназии, са намалели с около 50 000, като 60 от тях са закрити в този период. За да се запълни тази ниша, подготвя се законопроект, в който професионалните гимназии ще имат право да преминат към дуално обучение, т.е. тясно обвързване между образование и производство. Нещо като възраждане на старата традиция от времето на социализма и съществуващите тогава учебно-производствени комплекси (УПК). Идеята е учениците да учат в училище два дни, а другите три дни от седмицата да упражняват занаят, като срещу труда си ще получават парично възнаграждение. Мнозина се опитват да ревизират поговорката, а следователно и начинът на мислене, който поражда много подобни поговорки. Според някои родителите би трябвало да мислят така: „Учи мама, за да бъдеш полезен на другите; за да изкарваш парите си с честен труд; за да бъдеш професионалист; да знаеш повече”…
През последните години главоломно се развиват не само технологиите в комуникациите; сякаш никога животът не се е променял толкова бързо, както в наше време. Винаги е имало различия между поколенията, но като че ли те не са били толкова драстични, колкото днес. В носталгията на родителите се крие собствената им неудовлетвореност и чувството за нещо безвъзвратно изгубено – ако те бяха учили навремето, вероятно сега щяха да бъдат и материално, и емоционално удовлетворени. Никой не може да каже кой е по-възрастният в днешния свят – родителите или децата. Възрастните с всичките си години трупан опит не могат да вземат правилни решения в един коренно различен свят. Надстройката, която се опитват да вменят на децата си, не отговаря на съвременната база, според теорията на Маркс. Може би най-вярното решение в живота им би било да се доверят на децата си и да им дадат свобода сами да намерят мястото си, без да използват поговорките от миналото.
Маргарита Друмева
