Църквата като Тяло Христово е божествено-човешки организъм, т.е. невидима и видима реалност. Невидимото измерение на Църквата се отнася до общението между Бога и човека, а образец за него е общението между трите лица на Светата Троица. Небесната Църква била основана, когато били сътворени ангелите; човекът бил допълнение към тази Църква: „Вие обаче пристъпихте към планина Сион и към града на живия Бог, небесния Иерусалим, и към десетки хиляди Ангели, към тържествения събор и църквата на първородните, които са написани на небесата, и към Бога, Съдия на всички, и към духовете на праведниците, които са достигнали съвършенство“ (Евр. 12: 22-23).
Грехопадението на човека прекъснало това общение с небесната Църква. Но Бог не изоставил Своето творение, защото още преди всички векове Той планирал спасението на човека. За да подготви завръщането на човека към общение с Бога, Той се спрял на „избрания народ на Израил“, които били предшествениците на новия Израил, т.е. на Църквата (Рим. 9:7-8; Гал. 3:29).
Свети апостол Павел говори за извечната Божия тайна, която е била разкрита на човека и на ангелите при въплъщението на Сина и Словото Божие. „Да открия на всички, в що се състои разпоредбата на тайната, скривана от векове в Бога, Който създаде всичко чрез Иисуса Христа, та многоразличната премъдрост Божия да стане сега чрез църквата известна на началствата и властите небесни, по предвечното определение, което Той е изпълнил в Христа Иисуса, Господа нашего“ (Еф. 3:9-11; Кол. 1:26).
Църквата била възстановена в Иисус Христос; ангели и човеци отново се обединили, за да образуват Църквата:
Чрез Твоя Кръст, Христе,
се създаде едното лоно на ангели и човеци
и едната Църква.
Небе и земя тържествуват.
Господи, слава на Тебе.
Единството на тялото на Църквата е възможно, защото Христос е глава на Църквата: „мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата, и Той е спасител на тялото“ (Еф. 5:23). Това общение между Бога и човека има абсолютен характер; затова в Стария Завет Бог е наречен ревнител (Изх. 20:5; Втор. 5:9). Всяко отклонение от страна на Божия народ се характеризира като идолопоклонство и блудство (Съд. 2:17; Йез. 6:9).
В Църквата събирането отново, т.е. събирането наедно на разпилените чеда Божии (Йоан 11:52) се получава, организирайки едно тяло под една глава, Христос: „Той е спасител на тялото“. Той, Христос „обикна църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я очисти с водната баня чрез словото; за да я представи на Себе Си славна църква, която няма петно, или порок, или нещо подобно, но да бъде света и непорочна“ (Еф. 5:23-27).
„Като я очисти с водната баня чрез словото“ („в името на Отца и Сина и Светаго Духа“, Мат. 28:19) – така и ние се освещаваме и ставаме част от тялото под главата, Христос; ние ставаме „едно в Христос“ (Гал. 3:26-28). Затова, когато говорим за Църквата, нямаме предвид само народа Божи без Христос, нито само Господ, главата, без тялото. Имаме предвид двете заедно, главата на Църквата и всички останали членове – християните. Светият Дух, Който слязъл върху Църквата на Петдесетница, пребъдва в нея, обновява вярващите и ги прави част от тялото Христово. Христос е „първороден между многото братя“ (Рим. 8:29); в Себе Си Той примири всички ни с Бога (2 Кор. 5:18; Кол. 1:18-20).
Така ние разбираме, че Църквата като тяло Христово е еднозначна на спасението. В нея връзката на Христос с Отец се прехвърля и към всеки един от нас: „Аз съм в тях, и Ти в Мене, за да бъдат в пълно единство“ (Йоан 17:23). Църквата не е работилницата на човешкото спасение, а е самото спасение. „Събирането наедно“ на разпилените чеда Божии и тяхното вливане в тялото, в „единството“ Христово не е факт от второстепенно значение, а самото същинско събитие на спасението (Йоан 11:52). Човек не може да бъде християнин, нито да се нарича християнин, ако не е част от тялото Христово, което в същото време е и общение с братята (1 Кор. 12:12-28). Спасението на отделния човек не е отделна грижа на всеки човек, независимо от неговото участие и живот в Църквата. Този, който насочва любовта към себе си, отдръпва се и се вглъбява в себе си, надявайки се така да открие спасението в себе си без личността на Иисус Христос и без участие в тялото Му, не може да бъде смятан за християнин.
Църквата като тяло Христово е една (Еф. 4:4) и Христос не се е „разделил“ (1 Кор. 1:13). Човек не може да е Христов, ако не е в същото време с братята в Христос. Затова разделението или схизмата е престъпление.
Християнският събор (гр. синаксис, бел. ред.) не е просто събиране на християнския народ, а събиране, което изразява единството на тялото Христово – единството на тялото и главата. Затова там, където двама или трима са събрани, там е и Христос, цялата съборна Църква. Но те трябва да се съберат в името Христово (Мат. 18:20).
Това означава, че съборът/събранието трябва да се състои в Христов дух, за да може да се осъществи делото Христово, а не да се служи на човешки цели под името на Христос. Делото Христово е събирането на разпилените чеда Божии „в едно“; то е постигнато там, където има света Евхаристия като акт на единство, а не на разделение. Говорейки за тези събирания „в името Христово“, св. ап. Павел заявява: „Аз приех от Господа това, що ви и предадох, а именно, че Господ Иисус през нощта, когато бе предаден, взе хляб… и каза: вземете, яжте…“ (1 Кор. 11:23).
„Защото един хляб, едно тяло сме ние многото“, казва светият апостол другаде (1 Кор. 10:17), като така отъждествява светата Евхаристия със завръщането на хората към единството в „една природа“, към „едно в Христос“.
Следователно съборът или събирането „в името Христово“, дори и да е събиране на „двама или трима“, трябва да осъществява и изразява единството на съборната Църква, а не нейното разделение на малки групи и части, които нямат общение помежду си. Това единство в апостолската Църква се е простирало до степен всичко притежавано да е общо: „А множеството повярвали имаха едно сърце и една душа; и никой нищо от имота си не наричаше свое, но всичко им беше общо… и голяма благодат беше върху тях всички“ (Деян. 4:32-33; 2:42). При такова събиране „в името Христово“ разколите и разделенията нямат място. Затова и апостолът хока коринтяни, защото на техните събрания, на които Църквата се събирала заедно, имало разделение: „чувам, че, кога се събирате в църква, се явявали разцепления помежду ви“ (1 Кор. 11:18). Събиране на „двама или трима“ не може да е „в името Христово“, когато представлява схизма или тайно събрание – дори когато събраните твърдят, че събирането им е „в името Христово“.
Освен това Църквата има и своето видимо измерение. Сам Иисус Христос е избрал дванадесетте Си ученици и ги е нарекъл апостоли. Преди славното Си Възнесение Той им обещал „сила отгоре“ (Лука 24:49; Деян. 1:8) и ги изпратил да разгласяват царството Божие и да събират ученици сред онези, които повярват, като ги включват в Църквата чрез светото Кръщение (Мат. 28:19). Това обещание било изпълнено в деня на Петдесетница, когато около три хиляди души се присъединили към Църквата (Деян. 2:41).
Тази първа Църква била конкретна общност и общество. Тя включвала усвояването на светите добродетели на Христос (1 Кор. 11:1). Централно място заемала светата Евхаристия в деня Господен (т.е. неделя – бел. ред.), това включвало обща изповед, според апостолското учение, обща молитва и общение на любовта (т.е. причастие – бел. ред.), така че достигнали до степента общо да притежават всичко (Деян. 2:42; 4:42). Всеки, който участвал в тези събирания, бил включен сред християните. Който не участвал, не бил считан за християнин. В апостолската Църква съществувала специфична структура: апостолите, презвитерите, дяконите и други служители като Тимотей, Тит и пр. Когато възникнели сериозни проблеми относно вярата, те били решавани на по-широки съвети под ръководството на Светия Дух, какъвто бил случаят с Апостолския събор – „устата“ или гласът на Църквата (Деян. 15:22-29; 1 Тим. 3:15). Църквата, за която говори Свещеното Писание, била видима и конкретна. Сред членовете º имало и хора, които били много слаби и дори сериозно духовно болни; те били призовани към покаяние, за да не бъдат отлъчени (Мат. 13:30, 47; 1 Кор. 5:1, 11; Юда 12-23).
Православната църква осъжда всяка идея, свързана с „Църква на чистите“ (катарство), и заявява, че „разделението на чисти от нечисти“ ще стане „по жетва“, по време на Второто Христово пришествие и със сигурност няма да е дело на човек. Затова никой не трябва и да опитва да прави подобно разделение преди идването на Господ, защото в такъв случай критериите и нормите на отсъждане ще са човешки, а преценката – погрешна (Мат. 13:29-30).
Фактът, че Църквата има и членове, които показват слабост, не означава, че цялата Църква е отстъпила от вярата. Когато Моисей бил на планината и говорел с Бога, почти целият „избран народ“ се отклонил от вярата и все пак за Бога те останали Неговият народ; Той не ги отхвърлил (Изх. 32:1-8).
Новозаветната Църква, новият Божи народ, не е само епизод в историята, който се е случил в апостолски времена, а нещо, което продължава и ще се разпростира във времето до Второто Христово пришествие. Светият Дух остава завинаги в Църквата и води към истината (Йоан 14:16-17). Иисус Христос е глава на Църквата и като такъв Той е и остава завинаги единен с тялото. Той води тялото и е воден от него. Точно затова Църквата, тялото Христово, никога не може да отстъпи от вярата – само отделни нейни членове могат да се отделят от тялото, да загубят вярата си и да бъдат поведени към духовна смърт. Дори и пастирите на Църквата, и „звездите небесни“ могат да се отклонят от вярата, но Църквата никога (Деян. 20:30; 2 Сол. 2:3; Откр. 9:1; 1 Тим. 3:15). Винаги ще има малък „остатък“, някаква част верни, обединени с Главата, и това ще е Църквата, защото според Христовото обещание дори „портите адови“ няма да надделеят над нея (Мат. 16:18).
Църквата следователно е уникална и невидима (Мат. 16:18). Тя съществува през вековете и е „стълб и крепило на истината“; основите на истината са в Църквата, а не обратното – основите на Църквата да са в истината. Църквата е Истината, защото Христос е глава на Църквата, т.е. Истината (1 Тим. 3:15; Йоан 14:6). Без Христос няма Църква (Мат. 16:18) и без Църквата няма истина (1 Тим. 3:15).
Тъй като Църквата е и видима реалност, тя съществува през вековете и може да бъде отличена по видими белези и знаци. Тези външни знаци допълват и определят идентичността на Христовата Църква и я отличават от самозваните „църкви“ и ереси.
Тези белези са непрекъснатата и ненарушима приемственост на Църквата във вярата, организацията и живота в съответствие с волята Христова и апостолските практики. Най-ярката следа на приемственост в Църквата е апостолската приемственост. Тук не говорим за произволно дело, решено и наложено от хората. Апостолската приемственост се корени в божествената воля, както е изразена в Свещеното Писание. Още преди Петдесетница апостолското служение не е било свързано с единична, конкретна личност. Апостолите избират Матия да поеме „епископията“ на Юда и това в съответствие със старозаветното пророчество (Деян. 1:26; Пс. 108:8). Това доказва, че в Църквата съществува „епископско“ служение, за което апостолите избират подходящи вярващи, предават им чрез ръкоположение дара на свещенството (1 Тим. 4:14; 2 Тим. 1:6) и им нареждат да поемат пастирска грижа за поместната Църква, да ръкоположат във всеки град презвитери и дякони по начина, показан върху тях (Деян. 14:23; 2 Тим. 2:2; 1 Тим. 3:8-12).
Всички тези пастири на Църквата имали непрекъсната апостолска приемственост, която била гаранция и уверение за запазването на чистотата на апостолското учение и единодушие: „направете пълна радостта ми: имайте едни мисли, като имате една и съща любов, и бъдете единодушни и единомислени“ (Фил. 2:2). Православната църква носи всички тези белези и характеристики на апостолската Църква: апостолското учение и цялата йерархична структура на първата Църква, апостолското учение и апостолския разум.
Православната църква познава две различни форми на вселенската Църква на дадено място: монашеското общежитие и църковната община (енория). В православното монашеско съжителство първичната форма на Църквата е запазена ненарушена, както е описана в Деяния апостолски, и включва общата собственост върху всичко (Деян. 2:42-47).
Светата Евхаристия в енорията преобразява енорийската общност в съборна Църква (1 Кор. 10:16-17) и придава на думата „енория“ по-дълбоко значение, което се простира отвъд чисто географското. Защото съборът „в Църквата“ (1 Кор. 10:16-17) е Христос, в Него и чрез Него човек намира съборната Църква. Това означава вътрешна – а не външна или пространствена – всеобхватност и правота; свети апостол Павел загатва това, което вече споменахме, когато пише в 1 Кор. 11:18-23: „Защото, първо, чувам, че, кога се събирате в църква, се явявали разцепления помежду ви… или презирате църквата Божия… Аз приех от Господа това, що ви и предадох, а именно, че Господ Иисус през нощта, когато бе предаден, взе хляб и поблагодари, преломи и каза: вземете, яжте…“.
Думата „Църква“ тук е използвана в динамичен смисъл и е еднозначна със събиранията на християните в Коринт, за да извършват света Евхаристия. Всеки път, когато християните от една област (енория) се събират с тази цел, събирането става Църквата – цялата Църква, а не само част от нея (вж. Рим. 16:23).
Съборният характер на църковната община става явен и от факта, че целият живот на вярващите се отразява в нея.
Свещениците са към каноничния православен епископ на областта, който пък е гаранция за присъствието на Иисус Христос в богослужебния живот и за единството на вярващите помежду им и с главата на Църквата. В енорията тържествено се извършват свето Кръщение, миропомазване и всички свети тайнства. Тук енориашите се събират заедно „в Църква“ и всеки член посредством енорията е част от съборната Църква. Енорията, както и монашеското общежитие, не е част от Църквата, а е цялата Църква, тъй като нейната всеобхватност и правота е вътрешно определена.
Енориашите са призовани да бъдат едно тяло и в ежедневните си преживявания на тялото чрез участието си в светата Евхаристия; това звучи и в призива в края на божествената Литургия: „С мир да излезем“. Дълбокото единство и мирът на едното тяло и единия Дух, на едната надежда и единия Господ, на едната вяра, едното Кръщение и единия Бог и Отец на всички (Еф. 4:4-6) трябва да бъдат приложени на практика в ежедневието на вярващите. На всеки един от тях е даден различен дар. Така всеки си има своя роля в тялото на Църквата и използва дара си за наставление на другите членове и на цялото тяло. Даровете на Духа не са дадени, за да бъдат използвани егоистично (1 Кор. 12:7-27; 14:12, 26). Те не трябва да бъдат откъсвани от събратята; човек трябва да използва дара си за полза и наставление на тялото (Мат. 24:45-51; 25:14-30; 1 Петр. 4:10-11). Тази възможност за дар става реалност, когато целият духовен живот на всеки вярващ има за свой център богослужебното събрание, в което хармонично участва.
За съжаление в по-големите градове големите енории с голям брой енориаши вече не работят в рамките на формулата „едно в Христос“ и „членове един на друг“. Това е въпрос, с който Църквата трябва да се справи и да търси други структури. Но каквито и други структури да се търсят, те трябва да пазят основните апостолски организационни елементи на Църквата и не трябва да са плод на човешко хрумване, нито на човешки методи, а най-малко пък трябва да включват критерии и модели „от този свят“ – нещо, което би означавало секуларизация на Църквата.
Цялата организационна структура на апостолската Църква има за свой център божествената Евхаристия и осигурява приемствеността и автентичността в Църквата, непрекъснатото общение и единство с главата – Христос, защото Той е Този, „Който се принася и е принасян“, както се казва в една от молитвите в св. Литургия. Това означава, че не е позволено новите структури да са откъснати от общение с епископа и трябва да имат за пастири презвитери, които са в единство с епископа. Защото епископът е този, който изобразява и стои на мястото на Христос, а презвитерите, които получават ръкоположението си от епископа, представляват апостолския съвет.
Свети Игнатий Антиохийски, епископ в древната християнска Църква, на когото принадлежат мислите, казани по-горе, подчертава единството на Църквата, като настоява, че там, където е епископът, там трябва да бъде и множеството верни; не може да има света Евхаристия без единение с епископа.
В общението с епископа се пази единството на цялата Църква. Всеки епископ трябва да е част от местния епископски синод, припознат от всички останали епископски синоди на Православната църква по света. По този начин, чрез местния синод, всеки епископ е в единство с всички други епископи по света.
Според раннохристиянската традиция местните синоди се председателствали от епископите на главния град на един народ и така с решение и признание от Православната църква били създадени самоуправляващите се православни църкви (патриаршии, архиепископии, митрополии). Патриаршията, която има „върховенство“ по чест сред самоуправляващите се православни църкви и служи на единството и сътрудничеството на всички православни църкви, е Константинополската вселенска патриаршия. Всички православни църкви са в единство на вярата и богослужението и пазят йерархичните структури на ранната християнска Църква. Ако възникнат изключително сериозни въпроси, които да заплашват вярата и живота на Църквата, с тях се заемат поместните или по-големите синоди или събори.
Цялата организационна структура на Църквата се основава на евхаристийното общение. По тази причина няма „пирамидална“ йерархична структура. Вселенският патриарх по отношение на другите ръководители на поместни църкви заедно с всички епископи е първи сред равни (primus inter pares).
