Ксения Смирнова
Наталия Скуратовска се занимава с нещо необичайно – провежда психологически консултации за православни хора, включително свещеници. Освен това е автор на новаторски психологически тренинги за бъдещи свещеници. Тези тренинги се провеждат успешно в Хабаровската семинария. Наскоро изнесе лекция на тема: „Психологическите манипулации в Църквата“, която предизвика сериозен отзвук сред православните вярващи.
Разговаряме с Наталия Скуратовска за психологическите проблеми, които възникват във взаимоотношенията между свещеника и енориашите. Кой е „метафизическият баща“; какво означава да „се ламинират греховете“ и как да се предпази свещеникът едновременно от прегаряне и запрещение— четете в интервюто.
Къде се крие неврозата
Темата за „Психологическите манипулации в Църквата“ Ви ангажира във връзка с хората, обърнали се към Вас с подобни проблеми, с които са се сблъскали в Църквата. Вие самата била ли сте обект на манипулации?
Имам сходен опит, но по начало аз не съм подходящ обект за манипулации. Всичко започна от детството ми; родителите ми не бяха авторитарни и от 2-3-годишна се отнасяха с мен като с възрастен, без да се налагат и като обосновават своите изисквания. Тази моя нагласа се съхрани в последствие при общуването с всякакви авторитетни хора. Удава ми се с лекота да не се съглася, да задам уточняващ въпрос, не се страхувам да бъда черната овца, „маргинал“, не се измъчвам, когато не ме приемат. От детството си нося усещането за себеприемане, затова и личната ми самооценка не се понижава, когато ми казват, че не правя нещата „правилно“, че „не съм достатъчно православна“. Старая се, да отделям конструктивната критика, подпомагаща работата ми над себе си, от манипулативното приемане и обезценяване.
В Църквата съм от 18 години, първо поколение православна; това беше мой личен порив. В неофитския ми период се сблъсквах с различни неща. В края на 80-те години, когато тъкмо се възраждаше църковния живот, имаше много неясноти, изкривявания. Още тогава реагирах на манипулациите като се отдръпвах, или с младежки максимализъм се съпротивлявах. Постоянно се застъпвах за приятелите си, оказали се жертва на манипулация, и които, както ми се струваше тогава, не можеха да се защитят.
Сега разбирам, че не винаги е тактично да се намесваш, например в отношенията със свещеника, настоятеля на храма. Например, настоятелят не заплаща на клиросните певци, казвайки че трябва да служат за слава Божия: „Как не ви е срам да сте така меркантилни, та нали на Бог служите, не на мамона“, – а хората живеят с тези средства. И аз се втурвах да засрамя настоятеля и да изисквам от него пари за клиросните певци – това е реален случай. В последствие разбрах, че такива ситуации могат да се решат по-меко, тактично и без конфликти. А в своята неопитност постигах само това да поставя хората, които се опитвах да защитя, в категорията на неудобните, заедно с мен самата.
Така научих много.
Как се възприема свещеникът от съвременните хора, миряните? Кого виждат преди всичко в негово лице – извършител на треби, психотерапевт, Божи човек?
В реалния живот присъстват всички изброени варианти, но за щастие свещениците са освен всичко това и пастири, и душелечители.
Действително, някой вижда в свещеника жрец-извършител на треби. Това са преди всичко хора, които търсят в религията средство за постигане на собствените си прагматични цели. Ще запаля свещ за здраве или, за да постъпи синът ми в университет. Тоест ще дам на Бога нещичко, за да се погрижи Бог, от Своя страна, за моите насъщни потребности и светски дела.
Но и тук отношението може да бъде различно. Като към специалист в сферата на услугите – ако свещеникът откаже да освещава нещо или да кръщава, защото се изисква от него, тогава върху него се излива поток от негативизъм. Има и отношение отдолу нагоре, когато на него се гледа като на висше същество. Някъде из фейсбук срещнах определение за „силния свещеник“.
Да, това е друг тип изкривяване, когато свещеникът се възприема като носител на свръхестествени способности и това не е полезно нито на свещеника, нито на тези, които се отнасят към него по този начин. Не е полезно преди всичко защото създава завишени очаквания по отношение на свещеническия сан. Сякаш свещеникът е длъжен да знае отговорите на всички въпроси, да бъде едва ли не чудотворец, забравяйки напълно за себе си, да служи 24 часа в денонощието, за да може във всеки момент да се обърнеш към него и да получиш внимание. Та нали е свят човек, длъжен е винаги да откликва.
Това изкушение е трудно за преодоляване, особено при младите свещеници. Иска ти се да отговориш на очакванията. В резултат се появява или прелестта, или младостарчеството, или емоционалната и духовна опустошеност – поради безполезността на опитите да се отговори на тези високи очаквания, заради усещането на собствената двойственост, несъответствието между външния образ и вътрешното самосъзнание.
За вярващите, които търсят в свещеника човек не от този свят, който ще реши всичко вместо тях, това е много вредно. Така състоянието на духовна инфантилност и безотговорност у тях се затвърждава – те виждат в свещеника метафизически баща, на който могат да прехвърлят всички проблеми и да останат младенци в духовен план до края на живота си.
Понякога се получава така, че създалите се деструктивни отношения удовлетворяват и двете страни. Инфантилните вярващи намират свещеник, чието самолюбие го тласка към подобни отношения и той започва да си вярва, че „не е като обикновените хора“, и всяка мисъл, дошла му наум, е изпратена от Бога.
Когато питаш такъв свещеник за неща, които не разбира, той говори това, което му идва отвътре и смята, че това е волята Божия, която чрез него се проявява.
Като цяло това е прелест. При подобни отношения и двете страни получават, в това число и психологически, изгоди. Но по отношение на духовния живот има изцяло негативно значение. Тези енориаши пребивават в илюзията за спасителност на избрания път, понякога в тези отношения се крият неврози или страх от непредсказуемостта на битието. Често тези вярващи се обкръжават със стена на враждебност към външния свят и всичко светско, и се отдават на търсене на признаци за края на света, това е есхатологичната невроза – всичко тъне в зло, само при нас е спасението, наоколо са само врагове, само при нашия отец или в нашия манастир е спасението.
Остава напълно непонятно, как такъв християнин да бъде „солта на земята“ при подобно отношение към този свят.
„С нас по друг начин не бива“
Имам чувството, че на мнозина православни вярващи сякаш им допадат свещеници манипулатори. Защо хората искат да бъдат манипулирани?
Нека започнем с това защо въобще много от хората идват в Църквата и какво търсят в нея. Когато търсят защита от своите страхове, потвърждение на това, че има един единствен спасителен път, то много бързо намират обща приказка с един определен тип свещеници. Често хората влизат в Църквата, внасяйки собствения си опит на съзависимост в отношенията, в които те са слабата страна и има един силен, авторитарен, агресивен в психологически план човек, който им налага.
…родители, мъж или началник?
Да, и всичко това се случва, защото хората, привикнали на подобни отношения, лесно встъпват именно в такива, в някакъв смисъл им е комфортно, защото не трябва да променят нищо в себе си.
На такива хора никак не им харесва, когато свещеникът им казва: „Мислете самостоятелно“.
Да, за тях това е доказателство, че този свещеник е „слаб“, не иска да ги „осинови“ –да им признае вечното младенчество и да ги манипулира, защото те не могат по друг начин.
Втори момент: хората склонни към съзависими отношения имат навика да ги оправдават: „С нас по друг начин не може“. Те имат изкривен образ за себе си. А в свещениците, които гледат на тях отгоре , те виждат потвърждение на този изкривен образ и на тяхната картина за света и това ги успокоява. „Знаех си, че за нищо не ставам и сам не мога да се справя, това ми казва и отецът, затова и трябва да го слушам.“
Тази ментална нагласа е следствие и има своите исторически причини. За този проблем пише Майка Мария Скобцова още през 1930 г.: Когато Църквата в Русия престава да бъде гонена и властта я поддържа на повърхността излизат същите тези хора, които познават линията на партията от вестник „Правда“ – кого да мразят, кого да осъждат, и кого да одобряват. Тоест хората, на които липсва саморефлексия, с некритично мислене, убедени, че на всеки въпрос съществува един-единствен отговор, неспособни да видят проблема в цялата му сложност.
В началото тези хора, влизайки в Църквата ще се учат – ще търсят наставник, който именно в тези категории може да им даде „единствено правилния отговор“, а впоследствие, когато са усвоили основната концепция, в този дух на „непогрешимост“ ще учат от името на Църквата, анатемосвайки всеки, който не е съгласен с тях. Фактът, че това ще стане доминиращият тип църковност, бе логично предсказан на базата на социално-психологическите условия в началото на ХХ век.
Вярващите наистина отъждествяват мнението на свещеника с мнението на Църквата…
Подмяната тук е в това, че авторитетът на Църквата се разпростира върху нейните отделни представители, а несъгласието с отделните представители на Църквата се представя като отхвърляне на Църквата като такава. При това се забравя, че в историята на Православието са съществували различни позиции, спорове в Църквата. Да си припомним Вселенските събори – в какви дискусии се ражда истината и това, че в Православната църква няма догмат за някаква непогрешимост. Ние осъждаме католиците за догмата за непогрешимостта на папата, а междувременно при нас много свещеници (да не говорим за епископи) претендират за такава непогрешимост на своите разсъждения, превръщайки се в „минипапи“ за поверените им енории или епархии, а всяко несъгласие с тяхното мнение се възприема като нападка към Църквата.
Най-гръмогласно е нетолерантното малцинство
От друга страна, когато свещеникът говори нещо различно от мнението на мнозинството, казаното от него се възприема като „неправилно“.
Те виждат непогрешимост само в това, което потвърждава собствената им картина за света и Църквата.
Що се отнася до мнозинството, и тук не всичко е еднозначно. Особено през последните години, когато в РПЦ ясно се откроиха различни тенденции. Веднъж, бяхме се събрали свещеници, преподаватели по богословие, и заедно успяхме да преброим поне осем различни „религии“ в РПЦ, които почти не се засичат една с друга – от крайните фундаменталисти до привържениците на Парижката богословска школа. Всяка една от фракциите твърди, че „при нас православието е най-правилно, а който не е съгласен с нас, не е православен в пълнота“.
Личното мнение изглежда като мнение на мнозинството. Макар че ние обикновено не познаваме мнението на мнозинството – най-гръмко звучи гласът на нетолерантното малцинство. Същите тези крайни фундаменталисти, които не са мнозинство, най-гръмко заявяват своята позиция. А йерахията не ги оспорва по различни причини, затова някой започва да ги възприема като позицията на цялата Църква. Например някой фундаменталист се изказва срещу определени културни явления, а външните започват да мислят, че Църквата се бърка навсякъде: в театъра, училище и т.н. със своето мнение и забрани.
Но нецърковните хора обикновено виждат това мнение в църковната преса – тези свещеници пишат, говорят по телевизията и затова ги възприемат като говорители на Църквата. А вярващите, които се присъединяват към мнението на мнозинството, започват да считат, че ако се отнасяш критично към това, не си църковен… Доколко тази ситуация е нездрава или е напълно естествена? Докъде ще доведе?
Ситуацията е обяснима, макар и да не е нормална. Сходно нещо наблюдавахме в съветското време по отношение на различни явления: всичко водеше до кастрация на смисъла.
В църквата хората се събират не за изясняване на отношението към социалните въпроси, но именно в резултат на тези дискусии се подменя самото понятие за християнски църковен живот. Фокусът на вниманието се бърка със спасението, обожението – с опита да се наложат някакви външни морални норми от света. Макар че, ако се върнем към Евангелието, Свещеното Предание, това никога не е било задача на Църквата.
Днешните семинаристи, бъдещите пастири – към какви образи се ориентират? Наясно ли са, какво очакват от тях вярващите и какво самите те искат от себе си?
Според моите наблюдения, разбират, но съвсем не винаги. Идват, водени от различни мотиви: от желание да служиш на Бога и хората до възприемането на семинарията като социален трамплин: живея на село, няма пари, няма перспективи, а тук в продължение на пет години всичко е безплатно и всъщност в Църквата най-важното е да се устроиш и от там нататък все ще можеш да печелиш и да живееш от това…
По отношение на духовните ориентири всичко зависи от това, доколко на човека му е провървяло с духовния наставник и имал ли е такъв въобще. Русия е огромна и не всеки има възможност да бъде духовно обгрижван, да не говорим, че е разумно да бъде обгрижван от духовен наставник, с когото наистина има какво да сподели. Известен факт е, че днес в Църквата се чувства остра нужда от духовници, които реално да са такива, а не само на думи. В края на 1980 г. бе отбелязано началото на рязък количествен прираст в Църквата за сметка на качествения. Нямаше кой да служи и се ръкополагаха неподходящи за това хора. Последствията от това се виждат и до днес.
Семинарията в голяма степен задава атмосферата, в която се формират бъдещите пастири. Различните семинарии се отличават по отношение на целите и методите на възпитание. Според мен има и много деструктивни духовни училища, в които се възпитават отношения на крайна съзависимост, където основната цел е създаването на система на йерархични взаимоотношения.
Свещениците не познават основите на кризисната психология
Общувам с много свещеници и по начина, по който общуват, лесно мога да определя, дали са завършили семинария или първо светско училище и после задочно семинария. Стилът на публичната реч на младите свещеници, които са завършили семинария, е пълен с църковнославянски думи, клиширани обръщения, не съумяват да превключват и да говорят живо. А на завършилите университет лесно се отдава да превключват от един стил на говорене в друг.
Усвоява се определен маниер на говорене и поведение – това е един от проблемите в съвременното духовно образование и като цяло на вътрецърковното общуване. Повечето свещеници не владеят изкуството на диалога, те са монологични: той обяснява – те внимават над казаното. Всеки въпрос (да не говорим за несъгласие) предизвиква паническа реакция, която се изразява в опита да „се затвори“ устата на несъгласния.
Това често се наблюдава при преподавателите в семинарията…
Да, оттук започва и неумението да водиш диалог, манипулативните методи – използването на формалния статут като възможност да заставиш опонента си да замълчи. Този подход в последствие се пренася и в свещеническото служение.
Докато работех с деца в Хабаровската семинария, се занимавахме с развитието на комуникационни умения, умение да организираш дискусия, да слушаш събеседника си, да говориш на езика на аудиторията. А след това в семинарията се осъществи проект (който се надявам да продължи и впоследствие) „Пастирска практика“: семинаристите изпълняваха реални църковни задачи, взаимоотношения не само с вярващите, но и с различна нецърковна аудитория: ученици, студенти, възпитаници на домове за болни деца, войници на временна служба. Организиран бе отряд „десант“ от старшите семинаристи в селските енории в помощ на тамошните настоятели: катехизация, беседи с енориашите, организация на мероприятия за местните ученици. Със семинаристите работехме върху създаването на навици за общуване на езика на аудиторията, за да могат да разберат мотивите, интересите на хората и адекватно да реагират на възраженията.
Имахме и подобни упражнения: разделях групата на „свещеници“ и „антиклерикали“. Втората група съставяше списъци с типичните претенции към Църквата, като се започне от прословутите „попове на мерцедеси“, а тези, които бяха в ролята на „свещеници“, трябваше да дадат обоснован отговор – не формални уговорки, а да отговорят в съответствие със собствените си убеждения, без лукавство. После групата се сменяше, така че всеки да има възможност да се научи да реагира адекватно на „спорните въпроси“. Кротко в тренировъчен формат, те имаха възможност да работят и върху собствените си убеждения. Когато се дава формален отговор, в който и свещеникът не вярва, такъв отговор не убеждава никого и се възприема като лицемерие. А когато си успял да разнищиш собствените си съмнения, да им дадеш глас, да ги осмислиш, отговорите вече се на друго ниво и няма страх да се сблъскаш с въпроси.
Претенциите към Църквата – това е нелека задача. По-сложното ниво, обаче, на работа с учениците от горните класове са претенциите към Бога: защо допуска страданията на невинните, за което трябва се говори с родителите на деца инвалиди или родители, изгубили децата си.
В живота на свещеника това изплува постоянно: мнозина идват в Църквата, водени от страданията. При това свещениците не познават основните принципи на кризисната психология: какво е скръбта, как се преживява, какви са стадиите, как се работи с тях в плана на душегрижието – какво можеш да кажеш и какво не бива в никакъв случай, за да не погубиш човека.
(В момента подготвям статията: „Свещеникът и скръбта“.) Смятам, че всеки свещеник трябва да е запознат с тези проблеми, макар че засега не се изучават в нито една семинария.
За съжаление при нас, в църквата, има вкоренени мнения относно това за „какви грехове Бог наказва“, макар категорично да не съм съгласна с това, а и светите отци ни предпазват от подобни предразсъдъци. Хората подменят Божия съд със своя собствен.
По този начин се травмират и без това травмирани хора…
Да и понякога ги тласкат към такова отчаяние, че ги отблъскват от Бога завинаги. Именно като психолог съм се сблъсквала с подобни случаи. Хора, които са се опитали да получат утешение в Църквата след смъртта на дете или по време на тежка бременност, с опасност от аборт. Или православна жена, но не особено църковна, идва на изповед и й казват: „А, не си венчана – ще умре детето ти или ще се роди болно! Твоето дете е прокълнато от Бога заради твоите грехове и начин на живот!“ И подобна позиция, широко разпространена през 90-те г. и до днес съществува.
Доколко духовен е свещеник, който се превъзнася?
Какъв според вярващия е „добрият“ свещеник? Доколко е важен външният образ, маниерът, поведението и как това влияе на отношението към него? Според мен, колкото по-естествено се държи свещеникът, толкова по-малко е възприеман като свещеник. А колкото повече се превъзнася и е важен, колкото по-дълга е брадата му, по-шокиращо и по-манипулативно е поведението му, толкова повече уважение предизвиква и се възприема за по-духовен от хората.
Има такава категория енориаши. Разбира се, човешкото общуване се влияе много от външния образ и поведение, не само със свещеника.
Представата за духовност при различните хора е различна. Духовността обикновено е потвърждение на собствената ни представа за това, какво е добро и какво е лошо. Тоест, колкото повече свещеникът потвърждава нашите собствени представи, толкова е по-духовен. При това представите могат да бъдат агресивни, съвсем не християнски.
Що се отнася до външния вид, маниер на поведение, подчертаването на статута – да, има категория енориаши, за които това е свидетелство, че отецът е особен човек, с особени дарове. А ако той се държи естествено, им се струва, че подронва достойнството на свещеническия сан и не е на висотата на авторитета си.
В същото време мислещите хора (не търсещите готови отговори на всички въпроси) търсят тъкмо обратното: те не биха общували с „надути и важни“, а ще търсят да говорят с този, който умее да разговаря на нормален човешки език. От тук произтича и разделението на „църковни субкултури“.
Хората се отделят по енории и ако в енорията има различни отци могат да се появят вътрешни конфликти, включително между самите свещеници: появява се един вид конкуренция.
Не е тайна, че голяма част от свещениците се отнасят ревниво към това, колко енориаши се изповядват при тях и колко духовни чеда имат. Това може да се превърне в повод за подмолни войни, често манипулативни, а понякога и за интриги.
Но в дългосрочен план да се залага на благообразния външен вид и превъзнесеността не е оправдано. Освен външното има и вътрешно и ако свещеникът довежда вярващите до вътрешно опустошение и озлобление, неговото служение не носи нищо, освен вреда.
Малцина са тези, които са се занимавали с този проблем от позицията на светоотеческата аскетика. Например известният на мнозина отец Гавриил (Бунге), патролог, католически монах приел православието и присъединил се към РПЦ. Той изследва въпроса за духовната опустошеност на свещенослужителя (заинтересувах се във връзка с моите проучвания върху пастирския бърнаут) и пише, че опитът да се компенсира вътрешната опустошеност с външна активност е разрушителен и за пастира, и за паството. В резултат на това свещеникът избягва своите духовни проблеми и води своите енориаши от духовното към външното.
Външната активност може да намери израз в много добри форми – социално служение, например, но може и да бъде и прословутия „православен активизъм“, громящ неблагочестивите проявления и т.н. Подходящо е всичко, само да отдалечава от духовния живот. И при това се чувстваш като човек, зает с църковна мисия. Но зад всичко това стои опустошително самооправдание.
Ламинирайте своите грехове
Основното място, където се срещат свещеникът и мирянинът е изповедта. Има ли разминаване между разбирането за тайнството на изповедта от страна на свещеника и на мирянина? Могат ли тук да се намесят манипулации?
Разбира се, и проблеми има и манипулации също. Като проблемът е отчасти системен. Покаянието в масовото църковно съзнание се подменя с книги от типа „Хиляда и един гряха“. И подготовката към изповедта често е формална, понякога манипулативна, с желанието да изповядаш грехове, които вътрешно не считаш за такива. Покаянието се подменя с формално ритуално действие, което не води до вътрешни изменения в човека.
Втората подмяна: за някои миряни изповедта е заместител на психотерапията. При изповедта те се стараят да разкажат на свещеника за трудностите в своя живот и вместо изповед се получава самооправдание: как всички са лоши и как страдам от тях. „Грешно е, че се разгневих, но те всеки биха довели до това състояние!“ Или искат съвети, за това какво да правят в тази ситуация, а на свещеника не му достига смелост да каже, че не знае и им дава стандартния отговор, който няма никакво отношение към вътрешното състояние на питащия.
Според мен добрият, „силният“ свещеник е този, който не се бои да признае, че не знае всичко. Който може да каже на изповядващия се: не знам какво да ти отговоря, нека да се помолим заедно. Този, който не се опитва да подменя Бога за своите пасоми.
„Отче, какво да правя?“ – това е, от една страна, манипулация на свещеника, прехвърляне на отговорността върху него. А голяма част от свещениците не притежават тази святост и прозорливост, та да могат правдиво да се изкажат, дали да се ожениш или не за този човек, да търсиш или да не търсиш друга работа (освен ако не става въпрос за нещо очевидно престъпно). Но веднъж зададен подобен въпрос, отецът често се чувства длъжен да отговори. И с тези отговори руши съдби. Получава се така, че свещеникът злоупотребява с доверието, манипулиран от своите скрити страхове да не загуби авторитета си, а също и гордостта, че е изключителен и Бог му е дал правото да се произнася за всичко.
Изповедта не е за изброяване на греховете, а за да се промениш, да преодолееш страстите си. Това е признание за извършените грешки и готовност да не ги повтаряш. В реалния живот се получава така, че в продължение на години хората идват със същия списък с грехове, а изповедта се превръща във формално допускане до Причастие, а Причастието става формална процедура, потвърждаваща принадлежността към Църквата. Как горчиво се шегуваше един познат свещеник: та те идват всеки път със същия списък, нека го ламинират, а ако от нещо се избавят, аз сам ще им дам маркер, да го зачеркнат.
Ето нещо, което в нашето църковно възраждане, не се е възродило напълно.
А откъде може да дойде възраждането, от кои времена?
Не е лесен този въпрос: много аспекти от църковния живот се възродиха де факто по образец на края на Синодалния период – не най-добрия, да си кажем направо, от времето на съществуването на нашата Църква. Мисля, че преди всичко трябва да се възражда смисълът, а формите да се търсят в честен открит диалог.
Не бъркайте натрапчивото чувство за вина и гласа на съвестта
С какво покаянието се отличава от чувството за вина? Струва ми се, че хората често бъркат тези чувства: ако човек не чувства в себе си прословутото „аз съм най-лош от всички“, му се струва, че не изпитва покаяние.
Ще можем да различим, ако разположим по вертикалата вложените усилия: нормалното чувство на покаяние трябва да води човека към промяна – не към самоунищожение, не към самобичуване, а към това, да изтръгнеш страстта от себе си, да поправиш извършените грешки. Не може да се каже, че нашето чувство за вина е винаги вредно, необосновано, но не трябва да бъркаме натрапчивото чувство за вина и гласа на съвестта. Извършили сме грешка, можем ли да я поправим или не? Причинили сме зло на някого: можем ли да го поправим или не?
А ако не можем да я поправим?
Така е например, когато сме убили човек или той е починал. Но не е така, когато смятаме, че отношенията са напълно разрушени и нищо не може да се промени, в крайна сметка винаги можем да поискаме прошка, да поправим нещо и да направим нещо за човека, когото сме обидили. Нашите собствени страхове и самолюбието ни пречат да се поправим.
Има обективни ситуации, които не можем да променим. Тогава възниква следният въпрос: как може да се изкупим – пред Бога и хората? Да си припомним, че в Православието концепцията за спасението не е юридическа, ние се спасяваме по Божия милост. Човекът е извършил непоправимо зло, но той може да се опита да извърши нещо добро. Например: жена извършила аборт, след което се е въцърковила, покаяла се е, но да се поправи случилото се е невъзможно, смъртта си е смърт. Не всичко може да се изкупи с любов: към своите деца, оказвайки помощ на жени в подобна тежка ситуация – и психологическа, и материална. Ако съвестта подсказва, че е нужно изкупление, то възможности винаги могат да се намерят.
Молебените за покаяние, които се отслужват за жени извършили аборт не са ли задънена улица? Смята се, че това трябва да им даде нужната подкрепа…
Тези молебени сами по себе си могат да усилят деструктивното чувство за вина, ако всичко се ограничи само до службите, без добри дела. До това довежда осъзнаването на непоправимостта на извършеното деяние едновременно с осъзнаването (илюзорно) за това, че Бог няма да прости. Не трябва да се надяваме на изкупление само посредством молебени: Бог прощава не защото човекът е извършил определено количества конкретни действия, а защото се е променил.
Духовният живот е вътрешно прераждане, а ако жената извършила аборт продължи да живее с чувството за неопростимост и непоправимост на извършеното, тя ще продължи да внася зло в света, не би могла да дава любов нито на своите деца, нито на мъжа си, не би могла да помага на други хора, а всичките й сили ще бъдат насочени към самоунищожение. Да убиеш себе си дори в психологически план не е поправяне на злото. Нашата Църква не одобрява под никакъв вид самоубийството.
Разликата е покаянието и чувството за вина е в съзидателността или разрушителността на даденото чувство.
Пастирското раздвоение на личността
Приятелството на свещеника с миряните: доколко е разпространен този тип на отношения и какви са подводните камъни в него?
Според моите наблюдения, това не е най-разпространеният тип отношения, именно защото се смята, че свещеникът трябва да е „различен“, обикновените човешки отношения могат да уронят авторитета му. Още повече че и самият свещеник смята за необходимо да играе някаква роля пред миряните, усвоена или според образеца на духовната школа, или от свещениците, които са повлияли върху неговото формиране. Затова и не считат за приемливи приятелските отношения.
Тук също има реални опасности: излишната фамилиарност на свещеника с миряните може да го направи обект на манипулации от тяхна страна. Дали приятелските отношения са полезни или не, зависи от зрелостта на свещеника. Ако е отношение между зрели хора, тогава е по-скоро полезно. Ако приятелството е да се съберем заедно, за да пием и да позлословим, то това ще усложни впоследствие отношенията между пастира и енориашите.
Професионалното раздвоение на личността – среща ли се и колко често при свещеника? Как да се избегне това раздвояване, да си един в храма, а друг с приятелите, близките?
Често се случва, защото самата система на църковните отношения диктува определена роля. Свещеникът не намира сила да отхвърли изискванията на външната среда.
Очевидна е опасността от вътрешен конфликт. Възниква въпросът: къде е той, истинският? Ако в храма не е самият той, това подрива вярата му и го води до криза, не само в психологически, но и в духовен план: към „разцърковяване“, изоставяне на свещенослужението.
Човек разбира обективните проблеми в Църквата и опитът да се самоубеждава, че те не съществуват, често води до подобно раздвоение – като свещенослужител той, но не може нищо да промени, затова по-лесно е да не ги забелязва или да ги оправдава. Така се появява „стогхолмският синдром“ – емоционалното оправдание на „своите“ насилници. Подобна раздвоеност е свързана с дълбока невроза.
Как да го избегнем? Необходима е повече искреност и по-малко страх във вътрешния живот. А с какви средства се постига – няма универсална рецепта, зависи от конкретния човек и ситуация.
Какъв изход намират свещениците в тази ситуация, освен снемането на сана?
Има няколко изхода и далеч не всички са конструктивни. Един от тях, най-разпространеният е църковният, професионалният цинизъм. Да, такава ми е работата, да кадя с кадилницата; жрец-извършител на треби, такъв ще съм, нали миряните и свещеноначалието го изискват. От една страна, така той обезценява своето служение, своята мисия, от друга – това е защита от други деструктивни постъпки: като да се пропиеш, например.
Както вече казах, един от „изходите“ е съзависимостта, идентификацията с насилника. Или в отрицанието като защитна позиция: Църквата е свята, и всичко в нея е свято, аз не съм прав в нищо, само Църквата е права. Тази невротична позиция, не е полезна нито за свещеника, нито за пастира, но е много разпространена.
Третата позиция: всичко това ще се израсте, ще се „отдели зърното от плевелите“ в мен, ще се освободя от митовете, отчасти измислени от самия мен, отчасти натрапени от църковната среда, ще достигна до по-обективно осъзнаване на църковната действителност. Да осъзнаваш, че можеш да направиш само това, което съответства на вярата и убежденията ти. И по този начин се преодолява раздвоеността.
Макар че в реалния живот, когато свещеникът се опитва да поеме по този път, да бъде нелицемерен с хората и Бога, той се сблъсква с вътрецърковните проблеми. Започват да го притискат: началството, хората, които служат с него – и е много трудно да устоиш на това.
Изгарят душевно активните
Прословутото прегаряне: според някои, това не е проблем и повод за съчувствие. Това е грях. Цитирам, нали при всички се появява, а този, който не се справя, сам си е виновен, лузър, предател в расо и т. н. И няма нужда да се повдига тази тема повече.
– Това твърдят обикновено хора, които смятат свещеника за свръхчовек, непобедим терминатор, който 24 часа в денонощието седем дни в седмицата трябва да бъде свят чудотворец, аскет, да дава всичко, което му поискат. Тази манипулация е с цел да се откаже правото на човешки чувства на свещеника, правото да сгреши, да прояви слабост. Очевидно тук има нещо погрешно в основата си: свещеникът си остава човек, който също има тежки моменти и у когото също има съмнения.
Емоционалното прегаряне е професионален риск, свързан с постоянното общуване с много хора. Особено силно се проявява в „помагащите“ професии, към които се отнася и тази на свещеника, лекаря, психолога, всички тези, от които очакваме емоционална подкрепа. Естествено, добросъвестният в своето служение човек е емоционално включен в това, което прави. Не е добре, ако нямаш възможност да се възстановяваш – било поради обективни обстоятелства или поради неразбиране на това, какво е емоционалният ресурс и как трябва да се възстановява. Има изискване – длъжен си да служиш, давай, имаш благодат. А ако човекът чувства умора, опустошеност, значи не се моли достатъчно и е лош свещеник.
Това е, от една страна, манипулация, любов, от друга, гордост от трета – поради страха от обезценяване. Това е тежка ситуация за свещеника. Мнозина, вярвайки си и докато още имат сили, се насилват да служат, да общуват с хората, вместо да направят пауза, да се възстановят и да се върнат с нови сили към своето служение, така измъчват себе си и стигат до крайната степен на опустошение.
В последния стадий на прегарянето е налице физиологична потребност от отдалечаване от всички хора. Свещеникът се чувства сякаш „са го изяли“, и заема крайна защитна позиция, да съхрани нещичко от своята личност. Силите свършват, трудно е събуждането и ставането сутрин, да не говорим за останалото.
Това не е грях, това е професионален риск. Затова е важно най-напред да се познава проблема и второ – да се спре навреме и възстанови. Но е необходимо това да се разбира не само от свещениците, но и от йерахията. А миряните трябва да разберат, че на свещеника е дадена сила да извършва тайнствата, а не свръхестествени заложби. Те не трябва да използват свещеника като постоянен „донор“.
В тренингите за свещеници се занимаваме с този проблем, защото желание има, но откъде да се вземат сили за всичко? Към консултацията често се пристъпва от позицията „повече не мога“: „Пренатоварен съм, нищо не мога и не искам, личният ми живот е в разруха, децата не виждам, жена ми е в депресия, все по лошо става“. А проблемът се корени в това, че е нарушен балансът между служението и личния живот, между отдаването и възстановяването. Има завишени очаквания, на които човек се старае да отговори. И тук той трябва да се спре и да започне да възстановява баланса.
В Православната църква за този проблем се заговори през последните години. В началото на 2011 г. на Рождественските четения изнесох доклад за пастирската психология, въз основа на първата школа за пастири (тогава се провеждаше на Камчатка) по психологически проблеми. Спрях се на темата за бърнаута и буквално бях предадена на анатема от възмутената православна общественост. Активистки крещяха из залата: „Как смеете! Какво кощунство! Вие клеветите, благодатта на свещенството предпазва от прегаряне! Не може да има такова нещо!“ А свещениците в залата, кимаха в съгласие, идваха при мен и благодаряха, че „някой е видял хора в тях“, взимаха контактите ми, казвайки че имат проблеми, които няма с кого да обсъдят: „Струва ми се, че Вие ще разберете.“
Така започнах да консултирам свещеници. Не мина и година и нашият Патриарх се изказа относно пастирското прегаряне и темата престана да бъде табу. Въпреки това много и до днес смятат, че пастирското прегаряне е само за ленивите свещеници. Макар че бих казала, че това се отнася не за тези, които са духовно лениви, а за тези които са душевно активни.
А Католическата църква и протестантите от десетилетия работят по този проблем. Например, практиката на „домовете за възстановяване на силите“ – има такава в Германия и в Италия. Първо започнали католиците и после обединили усилията си с протестантите. Това са своего рода санаториуми за свещеници в бърнаут, тримесечен курс на терапия. Терапията включва и време за лична молитва, (когато започват да се възстановяват) участие в богослуженията – свещеникът има нужда да служи литургия, Евхаристията изцелява.
Има такава практика, но когато разказах за това на нашите православни свещеници, тяхната реакция беше горчив смях: „Да, виждам как моят архиерей ме освобождава да се лекувам от пастирско прегаряне, ще започне да се отнася е по-внимателно към мен и ще ме освободи от епархийските послушания…“.
Проблемът при нас е комплексен. Свещеникът може отчасти да се защити, на тренингите го изяснявахме: как да организират своя живот, така че опасността от прегаряне да бъде сведена до минимум. Може да се намери възможност за възстановяване и през седмицата и през годината – в цикъла на богослужебния живот е включено това циклично възстановяване.
Един от аспектите е как да установиш взаимоотношения с архиереите, как да се защитиш в случай на отказ от епархийско послушание, така че да не попаднеш под запрещение. Това е на ниво „помогни си сам“. Както сами разбирате архиереите много рядко се обръщат за психологическа консултация.
Какво отблъсква от Църквата
Присъствието на свещеници в социалните мрежи под псевдоним – начин за лечение от прегарянето, спасява ли или е симптом на прегарянето?
Според мен нито едното, нито другото. Това, че присъствието на свещениците в социалните мрежи се следи, „всяка ваша дума, може да бъде използвана срещу вас“ – в църковната среда е много актуално. За много това е единственият начин откровено да обсъдиш личното си мнение, съмнения. Понякога придобива вид на стихийна психотерапия – психическото напрежение е толкова голямо,че то може да избие или в нещо деструктивно или под псевдоним да се изказваш по най-болезнените теми.
За съжаление, много свещеници дори не допускат мисълта за психотерапия, струва им се, че ако се обърнат към психотерапевт ще уронят авторитета си като свещеници. Но това е капан– да поддържаш своя авторитет с цената на собственото си здраве и живот.
Когато обаче се събира кръг от хора със сходни проблеми, разочарования (и понежессистемата е една и проблемите са сходни), често вместо осъзнаване и осмисляне това води до взаимно предизвикване към цинизъм и обезценяване. От психологична гледна точка това помага, но от духовна – ако не е преходен стадий, а краен – може да е вредно.
Чувала съм, че в Полша католиците имат рехабилитационен център за свещеници алкохолици. А как се отнасят у нас към свещениците с алкохолна зависимост?
Отношението е различно. По време на нашите тренинги правим следното упражнение: обясняваме какво привлича хората в Църквата и какво ги отблъсква. В голяма част от групите, с които работя, като причина номер едно се посочват греховете на пастира. Самите свещеници осъзнават какво разрушително въздействие върху енориашите могат да имат техните грехове и зависимости. Но това не означава, че като ги осъзнават в по-тесен кръг, не ги отричат пред енориашите (често срещана позиция е отрицанието на проблема). При хората със зависимост принципът на отрицанието е много разпространена позиция, а тези които посочват проблема, попадат в категорията на враговете, зложелателите и се изключват от кръга на общуване.
Отношението от страна на енориашите е предимно осъждащо. Има и категория хора, за които това е оправдание за собствените им слабости: ето и нашият свещеник не е светец, та аз ли – явно така е наредил самият Бог. Но отношение, което би помогнало на отеца да се справи със зависимостта, не се среща практически. Нужно е разбиране: да не се превръщаш за него в насилник, но да не ставаш и „спасител“, който помага да се остава в това положение.
Според мен, единственият начин да окажеш „помощ“ на отеца е да му бъде наложено за определено време запрещение…
Няколко пъти съм се сблъсквала с изключения. Реалното положение: свещеникът служи сам в селската енория, трудна семейна ситуация и от мъка започва да пие. В един момент се поддава на алкохолизма до такава степен, че енориашите се жалват до епископа. Епископът не му налага запрещение, а го изпраща в градски храм под ръководството на настоятел, който вече има опит в рехабилитацията.
В една епархия имаше даже шега, че при тях е „рехабилитационния храм“. Настоятелят там бил уважаван и в духовен план и помагал за справяне не само със зависимостите, но и от отчаяния извеждал – такъв психолог бил той от Бога. А архиереят адекватно оценил, какво съкровище има в епархията и може да го използва, за да помогне на свещеници в сложни ситуации. И през една– две години назначавали такъв свещеник в храма, а когато настоятелят потвърждавал, че с отеца всичко е наред, го изпращали на ново служение. Първо, такива хора са нужни в епархиите, второ само в малко епархии това е възможно, там където има лични отношения между архиереите и свещениците.
Как биха отговорили на този въпрос енориашите: какво отблъсква хората от Църквата? Според мен, не греховете на свещеника, а по-скоро лицемерието.
Според мен енориашите биха назовали две причини: първата е лицемерието, а втората – „отиваме за любов, получаваме насилие“. Отиваме за Евангелието, за външните обещания, че „Бог е любов“, а християнството – път на спасение, път на приближаване към Бога. Но, идвайки в Църквата, хората не виждат тази любов. Напротив, набързо им се обяснява, че те самите са толкова лоши, че не успяват да я видят, че трябва да работят над себе си, да се смирят, да се поправят. И когато хората откриват, че са по-нещастни от преди, че любовта сега е по-малко отколкото преди да влязат в Църквата, това става причина да напуснат, до пълно отпадане от християнството, от вярата в Бога.
И хората виждат личните грехове на свещеника, слушайки в същото време цветистите проповеди, в които свещеникът облича самите тези грехове в други.
Да, това е същинското лицемерие, с което психически здравият човек не може да се примири, и у него възниква когнитивен дисонанс. Ако греховете на свещеника са очевидни, но той не се бори с тях, разкайва (духовната битка не е само за миряните)… Тук е подходящо да си спомним историята, разказана от митрополит Антоний Сурожки, как докато бил още млад свещеник му се наложило да изповяда свещеник пияница и тази изповед преобърнала целия му живот. Свещеникът плакал така искрено заедно с него, така преживявал, осъзнавайки своето недостойнство…
Униние или депресия, свещеник или психотерапевт?
Как човек (независимо дали свещеник или мирянин) да разбере, че има именно духовен живот? Човек може понякога да бърка духовния живот с някаква автопсихотерапия, която му помага да се справи с неврозата и депресията. Например, дълго време не си се причастявал, появява се някакъв вътрешен дискомфорт – отиваш и се причастяваш и балансът се завръща, продължаваш да си живееш. А после отново. И човек може да си помисли, че това няма никакво отношение към духовния живот, само п
оследователност от ритуали, която помага на човека невротично да поддържа в себе си в относителна хармония.
– Предполагам, че може да се познае по плодовете. Както пише апостол Павел, плодовете на духа са мир, радост, дълготърпение, милосърдие, кротост, въздържание… Ако човек отдавна ходи на църква, а плодовете на духа не се прибавят, а обратно отслабват, то това е повод да се замислим, че вместо духовен живот тук има някаква илюзия.
Ако човек в Църквата вместо любов се учи на осъждане, вместо радост чувства потиснатост, вместо мир – озлобление, то тогава какво е качеството на неговия духовен живот?
С какво се различава психологическият подход от духовния? Как да разбереш в какви случаи е добре повече да постиш, да се молиш, да се смириш, а в какви – да отидеш на психотерапевт?
– Трябва не само ние да го забелязваме в себе си. Мъдрият и тактичен свещеник би трябвало да го забелязва във вярващите и да ги съветва да се обръщат към специалист.
Един от признаците: въртенето в затворен кръг – едни и същи грехове, страсти, ситуации. И макар човекът да се бори с тях, пости, моли се, подвизава се, изпълнява епитимии, но нищо не помага. Това може да е знак, че проблемът е не само духовен, но по-скоро психологически и без преодоляването му е невъзможно да се пристъпи към духовен живот.
Вторият признак – постоянонто самооправдание. Другите са виновни, само аз – не. Неспособността на човека да поеме отговорност за своите постъпки е един от признаците на неврозата.
Такъв признак може да бъдат също озлоблението, агресията, чувството, че се въртиш в затворен кръг, страхът. Целият спектър от негативни емоции, които съпровождат психологичните травми и невротичното възприемане на реалността.
Църквата често предлага друг отговор: това са твоите грехове и ти си длъжен да се бориш с тях. Но ако е невроза, по-добре първо да се справиш с нея и след това с последствията от вкоренените страсти, които помрачават и духовния живот.
И накрая, да обърнем внимание на симптомите на психологическите разстройства и психопатология. Например, ендогенните депресии, която не трябва да бъркаме с унинието, защото са свързани с нарушение на обмяната на веществата, подобно на диабета. В случая е нарушен не балансът на хормоните, които регулират теглото, а на невротрансмитерите, които влияят на съзнанието и на нервната система. И ако нивото на серотонина и допанина в човешкия организъм е понижено, то по чудо Божие е възможно изцеление, но дори и позицията на Църквата е да не изкушаваме Господ и да не се лишаваме от медицинска помощ.
Тези депресивни състояния не отшумяват, задълбочават се ако в опита да се преборим с унинието то нараства, ако категорично искаме да ограничим кръга на общуване, нищо да не правим, ако липсват сили още от сутринта да извършим дори обичайните действия, трябва да се обърнем към лекар, който да ни изпише подходящи лекарства. Дори да не е депресия, но зад това може да стои физиологично нарушение и е необходимо да се определи причината за този проблем. Подобно състояние, например се наблюдава при заболявания на щитовидната жлеза.
Психичните и соматичните състояния са свързани и това, което възприемаме като грях, страст понякога има медицинска причина.
Превод: Мария Иванова
