Какво е самооценката? Защо у някои хора тя е здрава, а у други не е? Как се формира адекватната самооценка? За това си поговорихме с Наталия Владимировна Инина, практикуващ психолог, сътрудник на факултета по психология в МГУ „М. В. Ломоносов”, преподавател в психологическия факултет на Руския православен университет „Св. Йоан Богослов”.
Въпросите задава Анастасия Храмутичева
Какво е самооценката и защо при някои хора тя е завишена, а при други – занижена?
Самата дума говори за своето значение – самооценката е способността на човека да оценява себе си. Това е много важно свойство на човешката психика. Ние непрестанно съотнасяме своите възможности със задачите, които поставяме пред себе си. Става дума не само за значими, сложни, изискващи внимание неща. Елементарни действия като това да прескочим локва или да си отрежем филия хляб, изискват способност да оценим физическото си състояние, прецизността на погледа си и т.н. С други думи – самооценката ни съпровожда винаги. Това е начин сами да установим контрол, критерии, еталон за поведение.
Основните проблеми на самооценката се състоят в съотнасянето на себе си, на онзи Аз, който сме построили в главата си, с реалността, която ни заобикаля. Можем да наречем самооценката камертон на взаимодействието между „Аз” и реалния свят. Самооценката може да бъде адекватна – тоест, моето „Аз” не стои в центъра на вселената, светът не е длъжен да обслужва нуждите ми. Аз съм част от този свят и се уча да говоря на един език с него. Аз съм жив съучастник на реалното битие, а това означава, че ми се случват същите неща, които могат да се случват на други хора. Мога да греша като другите, да не зная нещо и това не ме прави глупав, може да не умея нещо, но това не означава, че не мога да се науча. Това адекватно отношение към себе си, този здрав поглед върху личността аз проектирам и върху другите. Техният живот, постъпките им, поведението им се случват около мен, а не заради мен. Те, както и аз, имат право на цялото житейско разнообразие със своите падения, постижения и грешки.
Неадекватната самооценка винаги ще съпровожда вътрешното неблагополучие на човека, вътрешния му конфликт. На свой ред такава самооценка ще стане повод и източник на външни проблеми като трудно общуване, проблемна самореализация и т.н. Неадекватната самооценка може да бъде завишена или занижена. Човек със завишена самооценка строи свой идеален образ, без да го съотнася с реалния си опит, с реалните обстоятелства и реакции на хората. Такъв човек винаги идеализира себе си, възприема се като подарък за човечеството, чувства, че е по-добър, по-умен, по-талантлив от другите. Такава оценка му позволява да се държи самоуверено, безапелационно, често просто нагло и безцеремонно. Това отблъсква другите хора, възпрепятства построяването на открити, доброжелателни отношения. В резултат на това човек с висока самооценка често става подозрителен, мнителен, агресивен, обидчив и вече сам започва да отблъсква ситуации и хора, които не съвпадат със собствените му представи за себе си.
Човекът с ниска самооценка е свенлив, неуверен, комплексиран. Той не поставя пред себе си ярки цели, задоволява се със злободневни задачи. Склонен е към самообвинения и повишена тревожност. Най-често е крайно притеснителен, скромен, страхува се да взема решения, предпочита да се намира в сянка. Тъжно е когато такъв човек е надарен с таланти – неувереността и комплексите могат да се окажат непреодолимо препятствие на пътя към реализацията на тези таланти. В крайна сметка цялото му душевно богатство може да остане неосъществено.
Самооценката се формира още в детството, поражда се от отношението на родителите. Много е важно как родителите се държат с детето си – дали го хвалят или не, подкрепят ли го или не особено, възхищават ли се от постъпките му или ги коментират по-овладяно и спокойно. Родителското отношение поставя основата в самооценката на детето. По-късно този спектър се разраства, и други значими възрастни, детската градина, училището се включват към формирането й. И вече в относително зряла възраст, около завършването на училище, започва процесът на „само-оценка”, тоест на самостоятелното себеоценяване.
Струва си да обърнем внимание на един много интересен парадокс. По навик използваме понятията „завишена” й „занижена” самооценка. Хората отиват при психолог и казват: „Имам занижена самооценка, не съм уверен в себе си, не мога да говоря пред хора, обърквам се, срамувам се. Какво да правя?”. Но ако се вгледаме по-внимателно, ще ни стане ясно, че в тези хора се крие завишена самооценка: струва им се, че ако се представят пред хора, те трябва да говорят много умни неща; ако правят нещо, трябва да го направят много добре. Хората със занижена самооценка често са перфекционисти.
И обратното – хората със завишена самооценка са крайно уязвими и неуверени на подсъзнателно ниво. Може да се каже, че тяхната външна претенция не съответства на дълбокото им вътрешно себеусещане. След по-внимателно общуване с такъв самоуверен човек изведнъж установяваме, че той е чувствителен, раним, сантиментален, в дълбините на душата си понякога се чувства изгубен, ненужен, самотен.
Получава се нещо интересно: в хората с неадекватна самооценка присъстват едновременно двете крайности. Наистина, ако на съзнателно ниво тя е завишена, тогава занижената самооценка е скрита не само от чуждите погледи, но и от самия човек. И обратното, ако някой не е уверен в себе си, ако за него е присъща занижена самооценка, тогава в дълбините на подсъзнанието си той ще се смята за нещо повече от другите – само че няма да може да осъзнае и изрази това. Например, за хората с тревожно-мнителен характер е присъща занижената самооценка, макар че всъщност те често изискват много от себе си и считат, че са длъжни да вършат нещата за отличен. Противоположната крайност са самоуверените, самодоволните, нагли хора, на които им се струва, че правят всичко прекрасно и по-добре от другите. Но отново – ако се вгледаме по-дълбоко, ще видим голяма зона неувереност, която тези хора просто потискат. По този начин и едните, и другите потискат противоположната крайност на самооценката си: неуверените изолират високата, а самоуверените – ниската.
Този парадоксален механизъм е присъщ за нашата психика. Без да навлизам в подробности, ще кажа, че наличието на неадекватна самооценка винаги е свързано със ситуация на невротичен личностен разпад. Не става дума за клинични диагнози – само за типично състояние на съвременния човек, който не умее да комуникира добре сам със себе си. Ако си спомним Ерих Фром и неговата блестяща книга „Да имаш или да бъдеш?”, ще осъзнаем, че хората все повече се впускат в това да „имат” и са все по-неспособни да „бъдат”. С други думи, съвременният човек се превръща в колекция от най-добри свои презентации, все повече губи връзка с истинското си „Аз”. И колкото по-голямо става това личностно разкъсване между реалността на човека и неговата самопрезентация, толкова по-неадекватна ще е самооценката му.
Много забележителни книги са посветени на това невротично състояние. Вече дадох пример с Фром, но можем да си спомним и класическата за психологията книга „Невротичната личност на нашето време” на Карен Хорни. Авторката описва това невротично състояние и неговите причини, и свързва тези проблеми с неадекватната самооценка. Това е доста мъчително състояние, защото човек остава зациклен в себе си. Ако прави нещо, за него е много важно как изглежда в този момент, как го оценяват другите, какво място заема той сред тях – дали е първи, втори или петнадесети. Или съвсем последен. Тоест в собствените си очи той е по-важен от всичко останало. Светът и другите хора се превръщат във фон. Именно такова състояние се нарича невротично.
Неврозата в детството ли се формира или може да се появи и в зряла възраст?
Възрастните също се влияят от невротични механизми, но все пак основните причини се пораждат в детството. Да си представим пухкаво момченце с лошо зрение, което закачат и тормозят в училище. Ако това умно момченце е възпитано в здраво семейство, то ще избере здравословна стратегия за поведение. В началото ще поиска да отстои себе си по някакъв начин. Това може да представлява опит за договаряне или съвсем разбираем за тази възраст опит за отмъщение. Ако това не се получи, момчето ще потърси други опори за себе си в група връстници. Във всеки случай поведението му ще е открито и честно по отношение на другите и на себе си.
Но нека си представим, че вкъщи го очакват обезпокоени родители, които всеки ден се възмущават от поведението на неговите съученици, напрягат така или иначе разстроеното дете, започват да звънят на родителите или учителите, да се оплакват и възмущават – тоест, държат се не конструктивно, а емоционално и обидено. В такъв случай детето се приспособява към ситуацията по друг начин. Да си припомним, че става въпрос за умно момче, което разбира повече от съучениците си. То може да се затвори в себе си и да започне да нарича всички останали „глупаци”, да не им дава да преписват, да се държи високомерно – „вие всички сте глупаци и не ме интересува как се отнасяте към мен”. Така се ражда завишената самооценка. А може би момчето ще се потисне, ще започне да се страхува, да търси силен приятел, който да го защитава – ето го модела, който впоследствие ще се развие в занижена самооценка.
По този начин се формира невротична защита – когато човек в детството си измисля прости, а в зряла възраст – по-сложни защити от вътрешна ранимост, уязвимост, неувереност или други травми. Образува се своеобразен пашкул, броня. И, разбира се, неадекватната самооценка е мощна част от тази броня – неин инструмент.
Човек не осъзнава ли, че тези процеси се случват в него?
Не, не го осъзнава. Тези механизми работят на подсъзнателно ниво. Разбирате ли, когато говорим за „защита”, ние подразбираме, че човек се защитава от онова, което го ранява и го кара да се чувства зле. Технически това е вярно: в детството ни е било зле, страхували сме се; преживели сме самота, болка. Това не винаги е свързано с конкретна заплаха, с пряко негативно отношение към детето. Най-често то просто става свидетел на различни усложнения в живота на неговите родители: това може да е развод, скандали, загуба на близък човек, болести. Но особеното в детската психика е фактът, че детето преживява всичко само през себе си, защото съзнанието му е егоцентрично. Децата често казват: „Баща ми си тръгна заради мен”, „Мама се разболя заради мен”. Когато в детството ни се случи нещо, ние се вкопчваме в тази идея: „Това стана заради мен”. След това започваме някак да се защитаваме, оправдаваме, да си обясняваме всичко това, и възниква пласт защитни механизми, формира се невротично взаимодействие между нас и света.
Ако говорим за християнското разбиране по темата, аз бих обърнала внимание на такова болезнено преживяване (или страст) каквото е гордостта. Гордостта поначало е свързана с неадекватна самооценка. Това винаги е попадане извън целта (на гръцки грях означава да не уцелиш, да пропуснеш целта): или да „прелетиш” – да повярваш, че си забележителен, необикновен и прекрасен, или да „недолетиш” – да приемеш, че си ужасен и нещастен; че твоето нещастие е най-страшно от всички.
Наскоро чух интересно изречение: „И шовинистът, и човекът, който осъжда отечеството си, имат една и съща диагноза. Единият казва, че страната му е най-добрата от всички, другият – че е най-лошата. Но и в двата случая е „най”… Тоест личните психологични особености се проектират даже в отношението към страната.
Това е добра аналогия, на която наистина може да се опрем. Вижте какво става, когато говорим за страната си по този начин – ние я отделяме от всички останали. Тоест, страната ни не е такава като другите – в едно добра, в друго лоша; за нещо достойна, за друго – не толкова. Ами тя е особена. Правим това, за да се обособим по някакъв начин от другите страни и да подчертаем нашата отделност, необикновеност.
Същото човек прави и със себе си. Ако има неадекватна самооценка, той като че ли по някакъв начин се обособява от другите хора, опитва се да се отдели от това общо поле: аз съм или най-добрият, или най-нещастният – такъв нещастен човек, какъвто вие не сте виждали никога. И дори да се опитате да помогнете на такъв човек, той няма да приеме вашата помощ в никакъв случай. За него е важно да си остане в замъка от слонова кост.
Докъде води това? До самотата. Такъв човек остава самотен, защото му е трудно да взаимодейства с другите хора; между него и тях е този защитен пласт от невярна самооценка и гордост.
Защо за човек е важно да бъде точно изключителен? Как това помага да се облекчи животът; да се създаде защита в ситуация на травма?
Добър въпрос. Защо изобщо е необходимо това? Работата е там, че гордостта – или неадекватната самооценка – се формира в детството и се явява, както казахме, защита. Момченцето-очилатко защитава своя необикновен интелект. Но от какво се защитава то? От това, че няма да може да се защити, че е слабичък, че е малко страхлив. Защитава се с помощта на ума си, вместо да си каже честно: „Аз съм малко страхлив, трябва да походя на някакви тренировки, в някакъв боксьорски клуб, и накрая да го науча този Вася, който ме напада”. И по този начин да възстанови своето статукво. Или пък да си каже – „Аз не мога да се бия, няма да губя време и сили за това, но Вася да прави каквото иска – ще се старая да не му обръщам внимание.” Но да си каже тези неща наистина, каквито са, честно. И тогава той ще е реален; ще се яви пред света такъв, какъвто е. А когато надява някакви защитни одежди, той се презентира, но не поставя сам себе си.
Всички хора, които считат себе си за нещастни, нереализирани, всъщност не могат да си кажат: „Изобщо аз съм мързелива, инертна, нямам желание да правя всичко това, което е необходимо да се прави, за да се осъществиш. Искам, но не мога. Е, добре, в крайна сметка при това положение ще бъда просто домакиня.” Не, обикновено се казва съвсем друго: „Аз родих прекалено рано.” „Мъжът ми е прекалено поглъщащ и изискващ”… Или каквото и да е друго, за което някой е виновен – не и тя.
Това е удобно, защото ти не представяш себе си такъв, какъвто си в действителност. Опитваш се да изглеждаш по-добър, отколкото си. В този план неадекватната самооценка и гордостта в различните й проявления се оказват броня, която предпазва от реалността. При това човек постоянно живее в режим на самопрезентиране, през цялото време играе някаква игра, изобразява нещо, но не може да бъде себе си.
Реалността за него толкова ужасна ли е, че да не може да я понесе?
Точно така е. Тя е ужасна или защото е агресивна, или защото е равнодушна и жестока към нас. Картините на тази ужасна реалност могат да бъдат каквито искате. Важното е да се оградим, да се отделим от нея, максимално да избягваме всяко съприкосновение. Искам да играя само такава игра, която съм си измислил сам. И разбира се, че такава лъжлива стратегия обрича човек на самота, защото му е много трудно да каже на себе си: аз съм като другите. Аз съм обикновен. За невротика това е просто немислима фраза.
Една жена, с която се наложи да работя, беше със силно завишена самооценка, много гордост, заради която страдаха отношенията й с някакъв млад човек, доколкото тя искаше във всичко да е на първо място и нищо друго не можеше да бъде по-важно от нея. В един момент на разговора ни аз й предложих да използва фразата: „Аз съм втора”. Поне втора… Нали приятелят й имаше родители, работа, приятели, той не можеше да е съсредоточен единствено върху момичето си. „Аз не мога да мисля така – възпротиви се тя – това ми е невъзможно.” Дори с ролята на „втора” тя не можа да се примири; можеше да бъде единствено „първа”.
Друг вариант – да бъдеш „последен”. Има страдалци, които през цялото време се жалват, мъчат се, животът им е низ от самоунищожения. Към този стил най-често прибягват жените; и това са най-добрите манипулаторки. Те постоянно манипулират с болести, лошо самочувствие, лошо състояние. Около тях хората постоянно трябва да се въртят, суетят, грижат, да чувстват вина: „Но как, трябва да й се помогне; тя толкова страда и се мъчи…”.
Това е същата тази картина, просто завоалирана до неузнаваемост. А механизмът е същият – как така ще кажа на всички, че съм ленива, че не мога нещо, че не искам… Това е просто невъзможно да призная. Затова и започвам да имитирам, да играя. Обикновено това са истерични типове характер, артистични, демонстративни натури, които имат необходимост да привличат върху себе си внимание, да пресъздават някаква специална роля. Тези жени винаги боледуват от някакви неясни болести, които на другия ден им минават, а после пак се явяват. Защото нали е необходимо посредством нещо да се манипулира – дали чрез физически недъзи, дали чрез психически… емоционални.
И всичко това отново опира до самооценката; до невъзможност да оцениш себе си истински, да видиш това, което е в действителност, да забележиш гредата в своето око…
Вътре в нас се страхува детето; или това е смес от страхове на възрастен и реакции на дете?
Това винаги е смесица, взаимодействие на различни нива. Детето може не само да се страхува; то може и да се обижда, да речем. Колкото повече игнорираме детството си, толкова повече то ни задържа на подсъзнателно ниво. И можем да отгледаме от себе си някакво чудовище – дете, което да стане диктатор, изискващ, капризен, постоянно обиждащ и обиден… Но човекът не може да осъзнае сам откъде идват импулсите на такова деструктивно поведение. Той просто ще нанизва върху това поведение различните детайли на живота си като възрастен, различните обиди, претенции, реакции…
За да разплетем това кълбо от проблеми, трябва да работим, разбира се, и с детското и с възрастното равнище, особено с ценностно-смисловата сфера. Кой за мен е на първо място – аз, или все пак някой освен мен съществува на този свят… Горделивецът или човекът с неадекватна самооценка, винаги е на първо място в съзнанието си. Той е центърът на всичко.
Ако се оттласнем от християнското разбиране, че гордостта е коренът на всички грехове и въобще бич за човечеството от времето на грехопадението, излиза, че описваната от Вас картина е характерна за всички хора. Или все пак не?
В много голяма степен. Нали човек се формира не само от детския си опит, но и от училището, от обществото в широкия смисъл на думата, социокултурния контекст. А жизнената среда и масовата култура имат огромен принос в отчуждаването на човека от самия себе си. Акцентът става именно върху самопрезентирането, а не върху битието на човека. Списание „Егоист”, книжки за жени от типа „аз съм сам-сама на този свят” и така нататък. Обществото предлага безкрайни възможности за кръжене около собствената персона.
Разбира се, необходимо е да се грижим за себе си. Но трябва да има здрав баланс между любовта към себе си и любовта към другия. За това е казано още в Евангелието: „Възлюби ближния си като себе си”.
Може би ако у човека се води война, той просто няма ресурси, за да престане да зацикля върху себе си и да погледне настрани?
Да, има такива моменти, когато човек е действително в плачевно състояние, когато върху него се струпват наистина много проблеми. Понякога при мен идват хора с много тежка депресия, при това не с ендогенна, вътрешна, а с екзогенна, свързана с някакви жизнени обстоятелства. Върху тях се стоварва едно, друго, трето… Мъжът си тръгнал, къщата изгоряла, дъщерята заминала – понятно е, че в такава ситуация да предлагаш на жената да погледне на себе си реалистично е твърде рано. Отначало е необходимо да й се помогне просто да се изправи, да погледне на бъдещето с надежда, а едва след това може да се говори за по-дълбока и сериозна работа, в която е задължително да пристъства изграждането на един по-адекватен и критичен поглед върху себе си.
Какво можем да направим, за да си върнем адекватната представа за себе си, адекватната самооценка?
Има един много красив израз от книгата на митрополит Антоний Сурожки „Човекът”: „Поставете себе си под въпрос.” Какво означава това? Владиката ни казва, че трябва да опитваме да гледаме на себе си критично; с любов, но критично. Честно да си задаваме въпроса „в какво не съм прав”. Да приемем, че е налице някаква трудна ситуация. Какво прави средностатистическият човек? Той обвинява обкръжаващите го. Близките, далечните, средата си, времето, но не и себе си.
Да, близките и времето може би са виновни, но и аз съм жив човек и също имам някакъв пропуск. И тук достигаме до една много важна и опорна тема – правото на грешка.
Защо в детството ние започваме да се страхуваме да бъдем себе си? Много често това е свързано с нашето право на грешка. Защото на детето не са давали това право; то е било наказвано за всяка грешка. А правото на грешка е безценно, защото за живия човек е неизбежно да греши. И ако аз правилно се отнасям към грешките си, ако давам на себе си правото да бъда несъвършен, то падна ли, аз ще се вдигна съвсем спокойно. Ще мисля за това къде съм сбъркал, в какво съм надценил или подценил своите възможности, какви външни и вътрешни фактори са ми повлияли. И този вътрешен мониторинг и анализ аз ще проведа, от една страна, приемайки себе си, от друга страна, с готовност да призная, че не всичко съм направил както трябва. Ако говорим за корекцията на самооценката ни, то много е важен опитът на приемането.
На другите или на себе си?
Ако говорим за някаква психическа патология, то в огромното мнозинство на случаите си имаме работа с детството. Това значи, че в детството е имало опит от неприемане. А ако е бил в детството, то аз съм длъжен отначало да се науча да приемам себе си сам.
Разбира се, че ми е нужна подкрепа – това може да бъде свещеник или психолог, може да бъде близък човек, който ме е подкрепял и вярва в мен. Но това не е достатъчно, защото ако не приемам сам себе си и не се уча да го правя, в мен ще заработи механизмът на така наречената незаситена потребност. Тоест, мен постоянно ще ме подкрепят, но винаги ще ми е малко; една задънена улица. Това е черна дупка, в която всичко изчезва, без никога да я запълва. Понякога търпението на близките се изчерпва: „Колко подкрепа всъщност му трябва, за да се успокои най-накрая…?!”
Работата е там, че ако човек сам не държи на себе си, то поддръжката от страна на околните просто ще потъва в една бездънна пропаст. А ако човек започне сам себе си да поддържа, той по някакъв начин затваря този свой детски травматичен опит и тогава подкрепата от другите и от самия себе си ще породят ефекта на синергия. Ще започне процес на излизане от това психологическо състояние.
Вярно ли е, че поддръжката на самия себе си предполага не само похвали, а и някаква реалистична оценка на своите постъпки, на своите достойнства и недостатъци?
Да, това е съвсем вярно. Когато към мен са се обръщали хора, оказали се в конфликтна ситуация, аз често им давам една задача. Предлагам им: нека да видим вашата ситуация от различни страни. Напишете, моля ви се, всичко положително, което сте направили, за да разрешите вашия конфликт с другия човек; но напишете и това, което не сте направили; и нещо повече – какво лошо сте направили, грешно, такова, което е усилило конфликта. Същият подход приемете и в оценката на другия човек, с когото не можете да се разберете. Това е много прост и нагледен способ да престанем да обвиняваме другия и да оценим себе си правилно в дадената ситуация.
Като резултат човек носи две листчета; на едното оценява себе си и там са много плюсове, почти без минуси; на другото оценява човека, с когото е в конфликт. Там има основно минуси. Така вижда и сам, че нещо не е съвсем както трябва, че има някакъв дисонанс. Задачата ми е да му помогна да види това, без в същото време да го осъждам или оценявам. Просто го питам: „А замисляли ли сте се защо имате 15 пункта „за” и 2 „против”, а за другия човек сте написали 15 „против” и 2 „за”? Има нещо гнило в Дания… Много е важно да помогнем на човека да погледне на тази реалност спокойно, критично и дори с хумор.
Понякога предлагам на хора с подобни проблеми да опитат всяка вечер да благодарят на себе си за нещо хубаво, което им се е удало да направят през деня. Това се оказва доста сложна работа. Причината е, че благодарността не е част от самооценката. Това е по-скоро израз на любов, поддръжка, приемане. Човекът с неадекватна самооценка може да бъде самоуверен, да се гордее със себе си, но да си бъде благодарен за нещо му е трудно. Това е друга реалност. Човек постепенно започва да разбира разликата между тази благодарност, поддръжката, любовта и защитата, която е заседнала в него и му пречи да се срещне със самия себе си.
Процесът на реалистична самооценка както го описвате напомня в някакъв смисъл пътя на покаяние в християнството. Има ли тук пресечни точки?
Важен въпрос. Когато започне истинска дълбока психологическа работа, започва и движение към истинското покаяние, защото човек се потапя в дълбините на вътрешния си свят. Ако не направи това, то покаянието му ще остане формално. Той ще вземе някакъв списък с грехове и ще започне да ги изброява и подчертава какво е направил и какво не от изброеното. С подобно листче и ще отиде на изповед. Но това е несериозно, това не е истинското покаяние, защото истинското покаяние е опит да надзърнеш в себе си, и грозното, което си видял там, да изнесеш на изповед, на светло.
Такава аналитична рефлексивна работа, такова честно вглеждане в себе си постепенно помага за направим покаянието си дълбоко и действително.
Доколкото разбирам, ако човек се занимава с тази вътрешна работа, той става, от една страна, по-независим от мнението на окръжаващите го, а от друга – повече обича другите хора, отнася се към тях с повече топлина и разбиране. Така ли е?
Напълно вярно е това. Защото човек излиза от невротичната затвореност, започва да освобождава някакви здрави части от своето вътрешно пространство. У него се появява по-адекватна самооценка, по-дълбоки отношения със самия себе си. И тогава той може да строи отношения с други хора на съвършено различна основа – на основата на приемането, любовта, разбирането – че аз мога да греша, че и другият може да сгреши. Но аз се старая да не е така; другият също се старае. И тогава, разбира се, ние в значителна степен се приближаваме към другите, защото започваме да бъдем такива, каквито са и те. Тогава разстоянието между нас се съкращава, отива си ненужният невротичен страх, отива си фантомната тревога. В някакъв план може да се каже, че човекът се открива и към Бога, защото започва да се променя в дълбочина. Неговите отношения със себе си и с Бога се променят качествено.
Човек става по-истински?
Да, той най-накрая става себе си.
Превод Илиана Александрова
Източник: Матрони. Ру
