Като става дума за греха – трудно е на днешния човек да каже „съгреших“. Няма да използва такава отминала, архаична дума, защото му е неловко да я произнесе в обичайното си ежедневно настроение. „Сгреших“ е най-многото, което ще каже в добрия случай, в който наистина иска да оправи нещата.
Много думи, запазени за строго църковна употреба, няма да произнесете в повседневен разговор. Няма да кажете „смири се“ на човек, който се е изгубил между лъжливи представи за себе си и очаквания за другите; няма да кажете „прелюбодействах“, „злослових“… Дори „излъгах“ ще кажете крайно рядко и предпазливо – нали се знае вече, че истината е въпрос на гледна точка.
Но значенията на тези отминали думи не са отминали. И в цялата работа има почти коварство: значението ни касае пряко дори тогава, когато не го знаем, или не признаваме, че го знаем.
Между греха и грешката има разлика, която не е само в изписването. Грешката е дефект на ситуацията; грехът е резултатът в проекция – пропускането на целта, както се превежда от гръцки. Което води до мисълта, че за да пропуснеш целта, трябва да имаш цел. Каква е целта на човека?
Богословието на православната църква учи, че Бог не е имал цел за постигане, когато е създавал човека. Не е имал нужда от човека за нещо по-специално. Създал го е от любов. И когато човекът не разбрал какво значи това, пак от любов Господ е влязъл в неговата плът, за да извървят заедно пътя обратно до мястото, където тази любов е била отхвърлена и човекът е останал сам.
Бог няма цел за човека. Човекът обаче има цел; би трябвало да има. Човешката цел е да отговори на тази любов, което значи да се върне в живота. Защото любовта на Бога не е част от нашите емоции, цвят от човешката палитра, а принцип на съществуване на творението, пътят на нашето ставане.
Любовта е целта. Пропуснем ли я, пропускаме всичко
Пътят обратно винаги е възможен. Днес той лъкатуши през думи и книги, през кабинетите на психиатри и психотерапевти, през екзалтирани „пророци“ и „умъдрени“ гурута, а дори и свещеници, на които се бъркат с гурута. Но рано или късно този път отвежда до една врата – вратата на вътрешната стая. Това е мястото.
И човек трябва да влезе.
Какво още можете да прочетете в новия брой на СВЕТ:
Понякога нещо, което наричаме грях, може да има медицинска причина – интервю с Наталия Скуратовска
70 години от рождението на Паша Христова, Маргарита ДРУМЕВА
Иконата на Рождество Христово, Павел Евдокимов
