УВОДНИ ДУМИ
Не става въпрос за духовната страна на Ню Ейдж. Даже и за философската не става. Въпросът е как един човек, израснал в християнския космос, преглъща подобен духовен кич. Все едно да си живял на открито и да си гледал полета на птиците, а да не разбереш, че ти показват чучело, налепено с шарена перушина.
В Ню Ейдж или Нова епоха всичко влиза в употреба: будизъм, индуизъм, юдаизъм, теософия, антропософия, пантеизъм, спиритизъм, окултни и езотерични практики…. „И бира!“ – би отговорила тази доктрина на въпроса от популярния виц: „Вино или ракия?“. С други думи – богат духовен инструментариум, чието предназначение е трудно да бъде определено.
В един разговор по-нататък в броя човекът разсъждава, че цялата философия и практика на Ню Ейдж страда от съществения недостатък да не води никъде. Усъвършенстването (каквото и да значи това), борбата със страстите (също), природосъобразният начин на живот, отричането от света и може би… левитацията в крайна сметка са начини човек да експериментира с естествените си възможности, докато достигне високо спортно майсторство. И толкова. Каква е обаче целта на всичко това?
Казват, че целта не е важна, а пътят. Казват още, че нищо не е такова, каквото мислим, че е. Но ако сме сериозни – онова, което прави пътят да е път, а не просто пространство за лутане, е връзката с целта. Предназначението му да те заведе някъде отличава пътя от онова, което не е път. Така че ако един път не води никъде или не знае къде отива, той не е път. Може би е гора, може да е поле, море или блато… но път не е.
В същото интервю човекът се чуди защо младите хора, студентите, понякога се срамуват да кажат, че са християни. Докато привържениците на Ню Ейдж демонстрират свободно убежденията си. Първата и най-логична причина е, че не разбират за какво наистина става въпрос. В общия случай хората не задълбават във философията на Ню Ейдж; те затова и са харесали тези идеи – защото не искат да задълбават. Но аз се сещам и за други причини. Да кажем, че човек се срамува да говори публично за истинските си чувства. Онова, което е интимно и лично, което изразява дълбоките ни привързаности и лоялности, обикновено се споделя най-трудно или просто не се споделя. И ако мислим така за християнството – като за живот на „скритият човек на сърцето“, и ако знаем, че да си християнин е трудно доказуемо състояние, защото външните белези не са достатъчни, ако тези вътрешни колебания смущават хората да говорят за християнските си убеждения – това е добре.
По-неприятна е другата причина: пред публика човек сe срамува от себе си или от своите близки – онези, от които е вътрешно обусловен и с които го свързва обкръжението му. Чували сте как православието е виновно за тежката историческа съдба на българите, нали? Фактът, че не се харесват и не харесват обществото, в което живеят, в съчетание с пагубно дискредитирания през комунизма образ на църквата, с днешния срам от русофилството и славянството на средните излъгани поколения и с още много други проблеми, карат хората да се срамуват от православната си история и да търсят друга идентичност. Да искат да се покажат с нещо достатъчно външно и чуждо, за да не се чувстват свързани с него. Затова са готови да инсталират в съзнанието си всевъзможни непознати, свободни, „шантави“ и тайнствени учения, които да светнат като цветни прожектори в живота им и да направят всичко да изглежда различно.
Подобна ексцентричност със сигурност придава обем на духовния профил и е в състояние да накара човек да мисли за себе си като за герой от приказка на Шехерезада. А там – знае се – винаги е възможно да се отвори вълшебна пещера или да се яви тайнствен изпълнител на всякакви желания.
На фона на тази шарена духовност старото, облечено в избеляло расо, „закостеняло”, несръчно обяснявано от медии или от зле подготвени духовници православно наше минало изглежда като беден роднина от село, който да настаним в кухнята, когато сме поканили гости.
Но…
„Ето, стоя пред вратата и хлопам; ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него и той с Мене“ (Откр. 3:19).
Рано или късно ще отворим тази врата. Да не посрещаме по дрехите; да не бъдем хора от поговорките…
Илиана Александрова
Какво още можете да прочетете в новия брой на СВЕТ:
Значение на езика за същността на богослужението,
Пламен ИВАНОВ
Красивата страна на злото – разговор с Георги Боев, Маргарита ДРУМЕВА
…и още любопитни статии за пътешествия, изкуство, култура, вяра и живот.
Поздравявам Ви за мнението, изразено в тази статия! Истина е, че много хора се заблуждават и трудно се ориентират в морето на религиите. Истина е, че кръстените в православието българи са значителен процент от нацията, но не са образовани по ред причини. Убедена съм, че четящите това списание ще напредват в разбирането на истинната вяра! Искрено пожелавам на редакторите вдъхновение и прозорливост в издаването му.
Поздравления за статията! Парадоксално е, че Ню Ейдж ни залива непрекъснато, а доста малко се пише от християните за това и съответно народът ни като цяло е невеж по темата. И не е чудно защо последователите на Ню Ейдж не се задълбочават във философията му. То там да има нещо ясно, да се задълбочиш, но няма. Няма и особени морални изисквания, което пък е привлекателно. Вече не е толкова модерно да казваш, че си атеист. Ню Ейдж ти дава модерна религиозна идентичност, без морални ограничения (което пък и е най-модерното в самата религия). Като се замисли човек, щом не трябва да спазва особени морални ограничения, как изобщо може да разсъждава за извървяване на някакъв път, който да води до Бога.