Израснах край скалния манастир „Св. Димитър Басарбовски”. В спомена от детството ми манастирът съвсем не беше толкова привлекателно място, колкото е сега за стотиците туристи, които всеки ден присядат в двора, край кладенеца и цветните лехи. Нямаше ги постройките, където днес живеят монасите, църквата, магазинчето за сувенири, парапетите край стръмните каменни стълби, които отвеждат до скалните ниши – убежище на светеца от Басарбово и на други отшелници. Обичахме да си правим колиби от кръстосани пръти и скамарена шума от близките дървета, които реката Русенски Лом влачеше по пътя си. С фенери от дини осветявахме малкото пространство в колибата, където седяхме в кръг и си разказвахме къде чути, къде измислени страшни истории.
Моята баба ме изпращаше често да нося „ранна прогимка” (закуска преди обяд) на вуйчо – художникът Георги Цигуларов от село Басарбово, който слизаше по стръмна пътека в друга скална ниша над манастира, за да рисува върху мекия варовик въстанието на Асен и Петър от 1185-та. Днес, трийсетина години по-късно, фигурите са изгубили очертанията си, няма ги ангелите, които пазят с крилете си първите царе от Второто българско царство (XII-XIV в.) и воините върху коне, спечелили битките срещу ромеите, сложили край на почти двувековното византийско робство. Няма го надписът, жената с факела, символ на възродена България. Това е било времето, когато за пръв път скалите са приютили отшелници, обърнали гръб на светския живот, за да прекарат живота си в пост и молитва, близо до Бога.
Губи се в съзнанието ми и образът на стария монах, който тогава живееше сам в манастира. Не разговаряхме често, но винаги виждахме силуета му някъде наблизо. Обичахме да пием вода от кладенеца, за който старецът ни разказваше, че бил изкопан от самия Димитър Басарбовски, а водата била лековита. От него за пръв път чухме историята за светеца, който веднъж по невнимание стъпкал птиче гнездо и смачкал малките пиленца. Дълбоко съкрушен, той сметнал това престъпление за братоубийство и счел това за такъв голям грях, че наложил на себе си тежко наказание: три години да ходи с бос крак, за да накаже себе си за стореното зло. През лятото кракът му бил нараняван от острите камъни и тръните, през зимата – премръзвал от студа… Някои от по-големите момчета в махалата, които имаха ластичени прашки и ходеха на лов за гълъби, след този разказ престанаха да убиват птици.
Св. Димитър Басарбовски
Димитър от село Басарбово бил роден през 1625 г. Родителите му били бедни, но благочестиви хора и се бояли от Бога. Затова и най-важното наследство, което оставили на сина си, било да изучава и върви по стъпките на Авраам, Исаак и Яков. Момчето не получило образование, не се занимавало с изкуства, нито знаело някакъв занаят. Странял от игри и други развлечения и водел на паша животните на своите съселяни. Вечер подкарвал говедата и овцете по домовете на стопаните им, а ако някое от тях се изгуби, търсел го през цялата нощ. Любовта и жалостта на Димитър към животинките била пословична.
Така живеел момъкът, докато един ден решил да остави всичко светско и да се посвети на Бога. За да може да общува със своя Небесен Отец, необезпокояван от никого, в тишина и отдаденост, той тръгнал по поречието на Русенски Лом и стигнал до скалния манастир, където дал монашески обет. Заживял в пещерата и останал там до края на живота си.
Съществува разказ за кончината на светеца. Понеже вече не можел да изкачва стръмните стълби, построил си колиба близо до кладенеца в двора. Станало наводнение и отнесло колибата, заедно с отшелника. След месец на едно сляпо момиче от Червена вода се присънило, че ако измие лицето си с водата от кладенеца на свети Димитър Басарбовски, ще прогледне. Късно една вечер момичето и татко º стигнали до манастира. Налели вода от кладенеца и момичето пило от чудодейната вода. Слепите му очи го заболели, наплискало се с водата и прогледнало. Видяло реката, а в нея светели кандила. Казало на баща си да влезе в реката, който, макар и зрящ, не виждал нищо, не само защото било непрогледна нощ. Човекът пристъпил няколко крачки във водата и намерил нетленното тяло на човек – на Димитър Басарбовски.
Друго предание разказва, че св. Димитър предвидил своята кончина. Било през 1685 година. Един ден напуснал своята пещера и стигнал до реката. Легнал между два камъка и духът му се отделил от тялото, което дълго време останало нетленно. Веднъж реката придошла, отнесла много камъни и дървета, с тях и двата камъка, между които лежал светецът. Неговите мощи били чудотворни и не малко чудеса сторили. Ето някои от тях.
По тези места живеел един благочестив християнин, чиято дъщеря страдала от нечист дух. Свети Димитър се явил в съня на момичето и му посочил точно мястото, където се намирало тялото. Казал му, че ако неговите родители извадят мощите от реката, момичето ще бъде излекувано. Разказът за съня бързо се разпространил между местните хора и стигнал до свещениците. Много хора се събрали и заедно отишли на посоченото място, където често пъти по-рано виждали да гори свещ. Някои предположили, че там е скрито имане, но когато разровили пясъка под водата, открили мощите на светеца. Извадили ги и ги пренесли в село Басарбово, където построили черква на мястото на бащината му къща. Това се случило 33 години след смъртта на Димитър Басарбовски.
Слухът за това събитие се разнесъл из околността и стигнал до ушите на Угро-Влашкия владетел в Букурещ, който наредил на свещениците и болярите да пренесат мощите на св. Димитър в неговите владения. Така и станало – пристигнали приближените на владетеля в селото и понесли тялото към влашката земя. Но когато стигнали до Русе, се случило чудо – шествието спряло, понеже никой не можел да помръдне мощите по-нататък. Тогава разбрали, че не било угодно на светеца мощите му да бъдат отделени от родното му място. Болярите и свещениците взели решение да постъпят така, както сторили в старите времена аскалонците с Ковчега Господен ( I Царе 6:7) – впрегнали в колата с мощите две млади юнчета и ги оставили да тръгнат в свободна посока. Макар юнците да били с лице към Влашко, те се обърнали и се върнали в село Басарбово, спирайки в центъра на селото.
Когато разбрал за случилото се, Угро-Влашкият владетел изпратил пари да се построи църква, която да носи името на светеца, точно там, където спрели юнаците. След като църквата била завършена, в нея положили мощите на св. Димитър, където те проявили своята чудотворна сила.
Веднъж две жени от град Червена вода, Аспра и Екатерина, които построили хубава църква в чест на Успението на Пресвета Богородица, намислили да вземат частица от мощите на св. Димитър в своята църква. Отишли в Басарбово и се поклонили пред тях, като незабелязано взели парче от мощите. Качили се на колата си с намерение да се върнат в своя си край, но конете не помръднали от мястото си. Жените се разкаяли за постъпката си и върнали отнетата част от мощите, молейки светеца за прошка. След това вече свободно можели да потеглят обратно с колата си.
В друго време дошъл в село Басарбово търновският митрополит Никифор да се поклони на мощите на светеца. Между придружаващите го имало един монах на име Лаврентий, който като се навел да целуне мощите, се опитал да откъсне с уста парче от мощите. Но станало чудо – лицето му се изменило и устата му останала отворена. Всички го гледали учудено без да разбират на какво се дължи тази промяна. Когато всички се поклонили и излезли от църквата, монахът Лаврентий коленичил пред мощите и със сълзи на очи помолил за прошка, след което лицето му върнало обичайния си вид. Монахът изповядал сторения грях пред митрополита, който му наредил да продължи молитвата на покаяние.
Друг път пред мощите на св. Димитър Басарбовски донесли на носилка заболелия от неизлечима болест Преславски епископ Йоаникий. Била отслужена литургия, след което епископът получил изцеление, скочил от носилката и започнал да слави Бога и светеца.
Преданието разказва и за друго чудо, случило се с един турчин, който решил да ограби църквата с мощите на св. Димитър. Една нощ турчинът влязъл в църквата и поискал да вземе скъпите сребърни кандила. Но когато взел в ръката си едно от тях, краката му се вдървили и той се строполил пред мощите. На сутринта, щом свещеникът влязъл в църквата, за да отслужи утринната служба, открил парализирания турчин и го изнесъл на двора. Така си и останал той с вцепенени нозе, понеже не се разкаял за постъпката си, и до края на живота си се препитавал като просел милостиня от минувачите.
Все пак, мощите на св. Димитър стигнали до Влашката земя, според желанието на Угро-Влашките владетели. Това се случило по време на Руско-турската война през 1768 – 1774 година. Руската войска превзела Влашко и Молдова и стигнала до Русе, където под водителството на руския генерал Салтиков нанесла поражение на турските военни части. Червена вода, Басарбово и още няколко селища били освободени и преминали във владение на русите. Родното село на св. Димитър Басарбовски било разорено, а генерал Салтиков видял светите мощи и пожелал да ги изпрати в Русия. Сред неговите приближени имало един българин – хаджи Димитър, от Букурещ, който бил на служба като преводач. Той помолил генерала да подари мощите на Румъния, която претърпяла големи загуби, които страната в тази война, пък и да бъдат те по-близо до родната страна. Генерал Салтиков се съгласил и така на 13 юли 1774 г. мощите били пренесени в Букурещ, в митрополитската (днес патриаршеска) църква „Св. св. Константин и Елена”, където се намират и днес. Пренасянето на мощите съвпаднало с края на войната, престанала и чумната епидемия, от която страдал румънският народ. Тези събития християните там свързали с чудесата, които мощите на св. Димитър извършили на румънска земя.
Скалният манастир „Св. Димитър Басарбовски”
За пръв път скалният манастир край село Басарбово, Русенско, е споменат в османски данъчен регистър от 1431 г., но вероятно там са живеели отшелници от много по-ранно време. Навярно живописната природна картина с каньоновидните проломи е привличала погледа на много мъже, отдали се на молитви сред скалите. Наблизо се намира скалният манастир край село Иваново, основан през 20-те години на 13 в. от монаха Йоаким, построил там заедно със своите ученици първата скална църква. През целия период на Второто българско царство тези места често били посещавани от българските царе и боляри, много от които правели дарения на новооснованите манастири в скалите на Поломието. Цар Георги-Тертер в края на 13. в. дори се замонашил в една от килиите на Ивановския манастир и там свършил земният му път.
Скалните обители по българските земи преживяли истински разцвет през 14. век, в съзвучие с големите религиозни движения на епохата и стремежът към отшелничество и духовен живот. Скалните ниши дали подслон на много последователи на исихазма – само около Ивановския манастир се намират още двайсетина малки скални църкви, параклиси и килии, издълбани в скалите. В каменната обител на Поломието монаси-отшелници преписвали божиите книги, рисували икони, изографисвали скалните църкви. Селяните често посещавали свещените места и носели дарове на тези мъже, бедни откъм материални притежания, но духом – богати с неземни богатства. По стените на монашеските килии били издълбани думи, кратки изповеди и послания, подписани от Детко, Радослав, Гостил, Русен, Добрин, Кирил, Герман, Калиник, Герасим, Воислав, Дунав, Драгой, Захе, Тето… За жалост стенописите били повредени от иманяри, както и гробовете на монасите, осквернени от търсещите съкровища.
В опис на тимар (землено владение) от Никополския санджак, датиращ от 80-те години на 15. в., пише, че негов собственик е влашкият войвода Иванко Бесараб, тъст на цар Иван Александър и баща на неговата първа съпруга Теодора. Именно там за пръв път се споменава името на село Басарбово като „манастир Бесараба”. Става дума за имот с 14 домакинства от селото, които вероятно обработвали земите на Иванко Бесараб, и за манастира, който бил „тимар на великия войвода”, даден му от самия турски султан. Друга версия посочва Иванко Бесараб като дарител на манастира и инициатор за създаването му, а оттам и селото в близост до светата обител започнало да се нарича Басарбово.
Скалните манастири в Поломието вероятно са били доста известни в средновековния свят, както и самият Димитър Басарбовски, щом като Паисий Хилендарски изписал името му в своята „История славянобългарска”.
През 19. век манастирът опустял за кратко време. Известно е, че Карел Шкорпил в началото на новия 20. в. тръгнал с експедиция по течението на река Лом с мисията да направи археологическа карта на България. Негови са едни от първите описания на Басарбовския манастир от това време, с подробни схеми, описания на помещенията и документални фотоси, включени в книгата „Опис на старините по течението на Русенки Лом” (1924). По това време за манастира се грижел „благочестив русенски семинарист”, който по-късно станал смолянският епископ Тихон.
Нов живот на светата обител дал отец Хрисант, който дошъл по тези места от Преображенския манастир и се заселил в манастира през 1937 г. Създал се „Комитет за постройка на параклиса Св. Димитър Басарбовски”. Енорийският свещеник от селото, един печатар от град Русе и други християни, заедно с отец Хрисант започнали да събират дарения за манастира, благодарение на които били завършени двете килии срещу църквата. Построената монашеска килия в оградения вече двор на манастира била осветена през май същата година и просъществувала до началото на Втората световна война, когато била разрушена от наводнение. Въпреки военното време, в манастира била построена скалната църква с дърворезбован иконостас и голямата икона на св. Димитър, изобразен в цял ръст.
„През 1940 г. стана наводнението и водата наводни целия двор на манастирчето до канарата и събори зида до килията. В нея влезе вода и наводни цялата маза… Отгоре дъждът вали, отдолу вода газя и така цял ден се мъчих из каменните стълби, докато сърцето ме вече заболя, но слава на Господа оживи ме и спаси ме Той. Амин.
И така живях два месеца в открити пещери и размишлявах, как и къде ще се преживява, като трябва да се прави вече ново жилище…”
Из Летописната книга на манастира
До площадката с църквата и нишата, където е спял свети Димитър Басарбовски, се стига по стръмни каменни стълби. Строителството на новоизградената кула на манастира е субсидирано от бившия главен архитект на град Русе – Цветан Русинов. По друго стълбище от камък се стига до една естествена пещера, където е погребан отец Хрисант (1961). Разградският художник Петър изсякъл барелеф на светия отшелник, над стълбите. След неговата смърт, грижата за манастира поели монахът Партений, архимандрит Севастиен, протойерей Йордан Фичев, ставрофорен свещеноиконом Недялко Мавродиев, Минко Казаков, йеромонах Иларион и йеромонах Емилиан.
Любопитен факт е, че през 80-те години на 20. в. върху скалите са открити средновековни графити, изобразяващи елени, конник, коне и др.
Днес скалният манастир е обновен, построена е сграда, в която живеят монасите, и където се намира една от канцелариите на русенския митрополит. Все още не е довършена новата църква, построена с дарения на християни от Румъния и България. Лично румънският патриарх Даниил участва с дарение. Дървеният кръст и иконостасът са румънска изработка, от българска страна русенската строителна фирма „Милениум” често предоставя безвъзмездно строителни материали, а хората от село Басарбово работят на строежа като доброволци. Въпреки желанието на архимандрит Антоний, църквата не бе завършена за храмовия празник – 26 октомври, но се предвижда тя да бъде осветена за Великден следващата година.
Св. Димитър Басарбовски е считан от румънците за покровител на своята столица, Букурещ, затова манастирът е посещаван от много румънци, особено в дните на християнските празници. Днес светата обител край село Басарбово е единственият действащ скален манастир в България. Обявен е за археологически паметник на културата от местно значение.
