Знам, че въпросът ми е предсказуем – наясно бях още докато го задавах, но също така знам, че никога няма да имам възможност да отида там, затова исках да разбера какво е почувствал. Александър ми отговори с дума, която вече рядко чувам, и която (дори след време да забравя останалата част от разказа му) със сигурност ще продължа да си спомням. Уважение. Това усетих и докато разглеждах изложбата му ОРТОДОКС, посветена изцяло на българската обител в Атон. Фотографиите, включени в нея, са ценни съвсем не заради това, че са направени на място, където по принцип е забранено да се снима, а защото са уловили мигове от истинския живот там – различен от нашия и съвършено лишен от суета, но и невъобразим според съвременните представи. Живот на хора, които според Александър са като всички останали – колкото силни, толкова и слаби – каквито сме и ние, но които вярват, че са там, за да измолят изкупление за всички нас и са изключително чисти в това, което правят.
Какво те накара да отидеш в Света гора?
За първи път отидох там общо взето случайно – през 1998г.беше организирана екскурзия за журналисти, силно ме впечатли и мястото, и самото пътуване, затова през годините отидох още няколко пъти. Любопитното при това първо пътуване беше, че се запознах с двама свещеници от Индонезия, които се оказаха двама от дванайсетте индонезийски православни свещеници на Атон. Спомням си, че се отделих от групата, с която бях заминал, връщах се, загубвах се в гората, един наш свещеник ме намери и ми показа пътя. След години пак го срещнах. Между другото там времето има по-особено мерило – няколко години не означават нищо. Човекът ме позна, помнеше ме добре – с негова помощ всъщност успях да направя и една от най-уникалните снимки. Той ме въведе в криптата на манастира, където се съхраняват костите на починалите монаси – след определен период от време се изравят и безименни се поставят там. Това според мен е едно от най-интимните места на Зографския манастир. Изложбата всъщност е посветена именно на Зографския манастир, а снимките, включени в нея, са подбор от всичките ми пътувания до Света гора.
Как ти разрешиха да снимаш?
Действително по правило не е позволено да се снима, и то не защото там се извършва нещо тайно, а защото е част от обета за безименност и скромност на монасите. Но когато видят, че намеренията ти са почтени, те допускат, макар и трудно. Дори игуменът на манастира – архимандрит Амвросий, ми позволи да му направя портрет – вярно, че се наложи дълго да го убеждавам, дори се бях отказал вече, когато той се съгласи. Атон не е място, на което ще отидеш и ще кажеш: „Аз искам да снимам.” Така или иначе снимките не са нищо повече от откраднати мигове, но въпреки това нямам усещането, че съм крадец, защото не съм ги правил тайно, а само след като ми е било позволено. Някои от по-младите монаси например категорично отказаха да бъдат снимани. От друга страна пък има снимки, които аз самият не си позволих да пусна, въпреки че имах разрешение – една такава е на отец Пахомий – библиотекаря на Зографския манастир – един от най-извисените хора, които някога са битували там, който за съжаление почина. Той още по-трудно ми позволи да бъде заснет, и тъй като знам отношението му към тази суета, реших, че кадрите с него няма да е етично да бъдат публикувани, още повече, че вече не е сред нас.
Ако първият път си отишъл случайно, защо се върна пак?
Аз не се смятам за религиозен човек, но вярвам, че всеки мъж трябва да отиде там, независимо от това към коя религия принадлежи.
Защо?
Това е много важно духовно място, което е над и отвъд човешките представи за духовност изобщо. То се обитава от хора, които са изключително чисти във всичко, което правят, там има места, където все още не е стъпвал човешки крак – те са недокоснати откъм човешка намеса. Колкото и да е „изтъркан” и вече поизпразнен от съдържание изразът, за мен това място наистина притежава много силна енергия.
Има хора, които са привлечени от мистиката и екзотиката на Тибет, да кажем, но те сякаш забравят, че Тибет от няколко десетилетия не съществува като работещ духовен център, той отдавна не е „държава на духовността”. Докато в Атон това е факт. Освен това, той не само че е близо до нашата култура, а всъщност е голяма част от нея, защото ние сме една от малкото Православни църкви, които имат представителство там, и то доста уважавано – Зографският манастир е деветият по ранг в Атонската йерархия.
Какво усети, докато беше там?
Разбирам, че когато се говори за място с подобни духовни измерения, този въпрос е неизбежен. Трудно ми е да обобщя, но вероятно най-силно усетих спокойствието, което цари там, защото наистина се чувстваш отделен от света и можеш да се обърнеш към това, което е вътре в теб. Истината е, че дори и на такова място няма как да избягаш от себе си, не можеш да се извисиш автоматично, само защото си там. За добро или лошо аз съм човек, който принадлежи на света „отвън“, и не бих казал, че на Атон съм бил друг. Изпитах уважение към мястото, това мога да кажа със сигурност.
Когато за първи път стъпих там, бях много млад, може би на шестнайсет години, и не бих могъл да твърдя, че съм отишъл, търсейки нещо. Но се върнах – намерил нещо. Когато си толкова млад, животът е предимно черно-бял, рядко имаш очи за това, което е по средата. Аз тръгнах, натоварен с определени нагласи, повечето от които – клишета. До голяма степен в общуването с монасите успях да се освободя от някои от тези клишета, и имах възможността да се убедя как това, което е на повърхността, в действителност не е истинската същност на един човек.
Кои са най-ярките ти спомени, какво разказваш, да речем, на приятелите си, когато се връщаш от Атон? Какво би разказал на човек като мен, който най-вероятно никога няма да отиде там?
Честно казано, отдавна не съм разказвал на приятелите си, може би съм имал нужда да мине известно време, за да отлежат и спомените ми, и снимките – да мога аз самият да ги погледна с други очи.
Там хората говорят за неща, които са толкова отдалечени от нашите разбирания за света. Един монах ми каза: „Ти дори не можеш да си представиш за каква борба на духа става дума, нас ни атакуват „генералите“ на сатаната, подложени сме на най-големите изкушения. Ти не си му нужен, защото си там – отвън, но ние всеки ден водим тази борба.“ Разказаха ми също за схимонасите. Има различни степени на монашество и когато някой приеме монашеска схима, той дава три обета – девство, нестяжание и послушание. Или с други думи – целомъдрие, непритежание на никаква собствeност, и отричане от собствената воля, смирение. При по-висшата степен, се дават и други обети, които често изглеждат непосилни в очите на светския човек.
Чух също и за монаси, които са достигнали такова съвършенство и вътрешна сила, че умеят да контролират света около себе си. Разбира се, това са по-скоро факти, любопитни за хората отвън, и може би не е съвсем уместно точно те да са център на разговора, но признавам, че ме впечатлиха и освен това ме провокираха да искам да знам повече. Започнах да чета за учението на исихазма. Това е учение, което възниква през Средновековието в България и Византия, и се явява предвестник на европейския Ренесанс. Исихия, преведено от гръцки, означава съзерцание, безмълвие – нещо подобно на медитацията в източните учения. Свикнали сме да мислим, че предимно там – на Изток има отшелници, които медитират и променят света, но се оказва, че в православния свят съществуват същите практики.
А ти със сигурност няма да отидеш там. Забраната е от преди около девет века и не вярвам да бъде отменена. Доколкото ми е известно последната жена, която е посетила Атон, е принцеса Плакидия, която на връщане от Рим към Константинопол минава оттам, за да се поклони. Според легендата º се явява Богородица и º казва: „Не влизай тук, в църквата вече има една царица!“ Оттогава жена не е стъпвала там, не и легално.
Защо реши да направиш изложбата?
Тази изложба се случи благодарение на Културния институт към Министерството на външните работи. Имам дългогодишно сътрудничество с тях и за мен е важно да ги спомена – не само защото са обърнали внимание на моите проекти, а защото подкрепят и много други артисти, работят здраво, организацията им е на изключително ниво и успяват да промотират България по един доста качествен начин. А никой не им знае имената. Людмила Димитрова е директор на този институт и тя, заедно с малкия си екип, върши невероятна работа.
Между другото, те ме подкрепиха за осъществяването и на втората ми изложба, която беше доста голям проект, по който работих около пет години. Успях да направя един сборник, който съдържа около 150 мои снимки и текстове на български и английски език, свързани с народните обичаи, такива каквито се практикуват днес. Издадох го през 2008 г. и още тогава всъщност мислех по темата за Православието. Според мен обичаите, които съдържат езически и мюсюлмански елементи в себе си, и Православието, са част от един цикъл, който е ценно да бъде проследен, още повече че Българската Патриаршия е първата Православна Патриаршия извън диоцеза на Византия. Имах различни идеи в тази посока, но с течение на времето реших, че Атон и Зографският манастир сами по себе си поставят достатъчно силен акцент върху тази тема и излагането на снимките от там в една галерийна среда би било достатъчно сериозна трибуна. Така или иначе бях събрал фотографиите като колекция с идеята, че трябва да се покажат, защото представляват едно непознато и в този смисъл интересно лице на Зографския манастир, показват живота на монасите, такъв какъвто е – скромен, тих и интимен по някакъв начин, различен от клишираното документиране на подобни места и абсолютно лишен от преувеличената тържественост, с която обикновено го натоварват. Вярвам, че ролята на документа е да показва именно това, което не е популярно, а самото място е достатъчно силно и ярко, такова каквото е. Робер Капа – един от най-големите в света на фотографията, казва: „Ако снимките ти не са достатъчно добри, значи не си достатъчно близо.”.
А ти беше ли достатъчно близо?
Никой не може да твърди, че е бил достатъчно близо, но мисля, че се доближих дотолкова, че поне да се опитам да уловя истинския живот там. Снимките говорят сами, затова и реших да ги покажа.
Ралица Кръстева
Снимки: Александър Михайлов
