Васил Гендов – бащата на българското кино

Името на Васил Гендов – „пионерът на българското кино”, не заема реалната тежест, която заслужава, в българската киноистория. Неговият романтичен живот много прилича на филмов сюжет, самият той като че ли е по-скоро филмов персонаж, отколкото реална личност, и понякога дори трудно можем да различим действителността от изкуството в неговия творчески път. Много са обвиненията, отправени към него, особено от социалистическите кинокритици – „елементарно естество на сюжетите в неговите филми”, „лековати комедии, сълзливи мелодрами със съмнителен хепиенд”, без да се оценява фактът, че

той е бил сценарист, продуцент, режисьор и актьор в собствените си филми, както и монтажист.

Дори само заради дързостта, с която Васил Гендов се нагърбва да постави началото на новото изкуство в среда, която демонстрира враждебност и счита първите кинодейци за циркаджии, както и заради създаването на първия български игрален филм, после на първия звуков филм в България, основаването на първата българска филмопроизводствена кооперация „Янтра филм” и  първия Съюз на артистите в страната и полагане основите на Държавния киноархив – само заради това си струва да се вгледаме повече и по нов начин в живота и делото му. Доколкото е възможно, защото не знаем много за него. Само един от филмите му е изцяло съхранен и за тях може да се съди по запазените сценарии и от собствените му разкази, събрани в книгата

„Трънливият път на българския филм”.

Едва ли първите български филми са били шедьоври, едва ли актьорската игра в тях се е различавала много от изкуственото жестикулиране и гримасничене, но по-важно е поведението и присъствието на Васил Гендов в първите години на киното. Заложил имотите си, той сам финансира филмите си, готов е да понесе нищетата, само и само да застане зад камерата. Не го интересува материалния фалит, нито камъните, с които са го замервали по улиците, и присмеха зад гърба му, когато „лудият Гендов” се разхожда гримиран на обществени места, заедно със съпругата си Жана, която изцяло го подкрепя във всичките му начинания. Пряко на всичко това, Гендов посочва във филмите си

„греховете на улицата”

– алкохолизма, хазарта, проституцията. Някои от героите му са влюбени бонвиванчета, други обаче имат тежка съдба  –  комарджии, пияници, измамници или крадци се борят със съдбата си, побеждават порока и стигат до така жадуваното изкупление.

Българската аристокрация счита заниманията му за забавления на простолюдието. Някъде в тъмната нощ влизат в кадър „свежо подтичващи кокошки”, „солидната” постройка на декора се поклаща при всеки полъх на вятъра. За да направи снимки в трамвая, Васил Гендов е трябвало да измами кондукторите и да води яростни разправии с файтонджиите и струпалите се тълпи на снимачната площадка. С детска наивност той непрекъснато търси нови полета, за да осъществи замислите си, с интуицията и мазохистичния работохолизъм да снима два филма едновременно, с непокътнатата от времето съвест да защитава човешките ценности, с романтичната си настройка да преживее по детски „играта – кино”, първият български кинотворец заема мястото си в родната история като творец и личност.

„Българан е галант”

Това е името на първата кинематографическа комедия, снета в София, играна от българските артисти при Народния театър, г-ца Мара Липина и г-н Васил Хаджигендов. Комедията и снимките са доста сполучливо направени и представлява голяма новост за българското общество и частно за столичани. Интересно е всеки да види как се заражда едно изкуство в млада и напредничава страна като България, която, като се стреми във всичко да подражава на западноевропейските гиганти, не иска да остане назад и в областта на кинематографията и почва да туря начало на един нов отрасъл на изкуството. Модерен театър се надява, че почитаемото столично общество ще отдаде заслуженото внимание на тази първа българска кинокомедия, за да може той да създаде нещо по-ценно и успешно в това направление и да тури началото на тъй цененото на Запад бързо развиващо се модерно изкуство”.

Това рекламно съобщение е публикувано в три столични всекидневника в деня на премиерата на филма „Българан е галант” (13.01.1915 г.), която се състои в софийското кино „Модерен театър”. Късометражната кинокомедия, която продължава само 15 минути, се счита за  първия български игрален филм, който поставя началото на родната кинематография. Дни по-късно филмът се показва и в Русе, а след това се прожектира и в други градове на страната. За неговото съдържание знаем от самия му създател – сценаристът, режисьорът и актьорът Васил Гендов, който преразказва филма 45 години по-късно.

„Модерен театър” включва в програмите си кратки хроники из живота на софиянци от 1909 г. (за 6 години техният брой е около 30), което предполага, че е имал собствен оператор и снимачен апарат. Кинотеатърът е финансирал най-вероятно начинанието на Васил Гендов и е реализирал снимките. Но организацията, сценария и изпълнението е дело на българина. За жалост, първият български филм споделя съдбата на по-голямата част филми от пионерския период на киното ни – изчезват безвъзвратно или са унищожени, дали поради немарливост, или по време на бомбардировките над столицата през Втората световна война. Оператор на филма е Гаетано Пиа де Флорес, при заснемането участват още унгарецът Отай Аладар, който по онова време е бил собственик на кино „Модерен театър”. Актьорите – Мара Липина, Антон Делбело и Методи Станоев, както и самият Васил Гендов в ролята на Българан.
Сюжетната схема и героите му напомнят за повечето подобни чуждестранни кинокомедии от онова време, прожектирани по българските екрани. През този период името Българан е нарицателно, като Бай Ганьо. Героят Българан ухажва красивата дама, която е срещнал на улицата, и я придружава из пазара. Дамата се забавлява, като поръчва много покупки, а накрая го принуждава да плати вместо нея. После го завежда в скъп ресторант и отново поръчва за негова сметка. Натоварен с покупките, Българан придружава красивата дама по пътя до дома й, където неочаквано се появява съпругът й. Красавицата предлага да освободят „носача”, който за услугата получава дребна монета, след което двамата със съпруга си спират файтон, който потегля пред смаяния поглед на измамения Българан. Първият български игрален филм не е нито по-добър, нито по-лош от сниманите тогава комедийни филми по света.

Васил Гендов е роден на 24 ноември 1891 г. в Сливен. За пръв път гледа кино на 12-годишна възраст и това безвъзвратно променя живота му. От 14 до 16-годишна възраст е ученик-стажант в театър „Сълза и смях”, а малко по-късно заминава за Виена и завършва висшата театрална школа „Ото”. Васил Гендов е изключително запален по „движещите се изображения” и работи като момче за всичко в киното, усвоявайки занаята. Още тогава решава да прави същото и в България. Специализира актьорско майсторство в Берлин, във филмовата къща „АИКО”. През 1910 г. се завръща в България и до Балканската война е актьор в трупата на Роза Попова. Заедно със съпругата си създава Софийския пътуващ театър (1921), където е директор, режисьор и актьор.

През 1910 г., той е едва на 19 години и е стажант-актьор в Народния театър. За да реализира филма „Българан е галант”, продава свой имот, а конкретният повод е… да спечели сърцето на дъщерята на директора на театъра. Запазен до днес е само един кадър от „Българан е галант” – пробната снимка за костюма на самия Гендов.

Интересно е, че в тези години интелектуалният елит счита киното за долнопробно изкуство, подобно на цирка, и участието във филм се е смятало за позор. Единствената актриса, която откликва на поканата за участие във филма, е Мара Нонинска Миятева – Липина, която според Гендов, притежава „изискан външен вид, одухотворено лице, самоуверен поглед, красива усмивка и е невероятно приятна събеседница“. Въпреки това младата актриса стоически изтърпява ругатните на минувачите по време на снимките: „мъжкарана“, „карагьозчийка“, „без­срамница“ и „бостанско плашило“. Чиновникът от Червен кръст – Павлов, който им заема капелата на жена си, с един замах я смъква от главата на Мара с викове срещу този „маскарлък” и с вайкане, че сега вече няма как жена му отново да я носи.

Снимките на „Българан е галант” се правят пред дома и в дома на богатия търговец Съселов на улица „Славянска“ №9 без негово знание и разрешение, по време на обедния му сън. Срещу дребна сума Васил Гендов си осигурява мълчанието и съзаклятието на слугата в къщата, който ги пуска да снимат в гостната. Ако котката не бе бутнала голямата китайска ваза, която се търкулва по каменните стълби и се счупва с трясък, богаташът вероятно никога нямало да узнае за това приключение в дома му. Шумът обаче го събужда, той вижда „маскарлъците” в дома си и на двора, започва да крещи и изгонва кинаджиите от хола си. През следващите 20 дни снимките продължават на ул. „Леге”. Актьорите са силно гримирани и около тях винаги се събира шумна тълпа, която ги наблюдава като „циркаджийски мечки” и ги замерва с камъни.

Мара Миятева е принудена да понася хулите и ругатните на тълпата по време на снимките: „карагьозчийка”, „бостанско плашило”, „мъжка Гана”, „безсрамница”. По някое време един мъж изблъсква тълпата и грубо сваля шапката от главата й, която актрисата си харесва, виждайки я на непозната дама от улицата. Съпругът й я заема на екипа за снимките, но „отде да знае човекът, че тази скъпоценна шапка ще се използва за такива мискинлъци”!

Мара Нонинска е родена през 1883 г. в с. Борован. Завършва гимназия във Велико Търново и от 1904 г. е учителка в родното си село. В следващите години заедно с колегите си подготвя и участва в няколко театрални представления. Мара поставя в Борован „Нора“ на Ибсен и играе главната роля в пиесата. Уволнена е заради разпространението на социалистически идеи. Георги Миятев, директор на Пловдивския театър, я назначава на щат, а по-късно двамата сключват брак. Мара Нонинска играе също в Народния театър и театър „Ренесанс“ в София.

Васил Гендов организира специална прожекция за Мара Миятева, която не успява да пристигне за премиерата. По това време тя е актриса в Пловдив, понасяйки гордо подигравките на пловдивчани заради участието си във филма. Тя пък е вдъхновена от самия процес по снимане на филма и „се радва като дете”, заявявайки, че с готовност ще участва и в други филми на Васил Гендов. Тя действително играе в още един филм през 1917 г.  „Баронът” на режисьора Кеворк Куюмджиян, в ролята на Милионерката. Неговата премиера се състои в столичното кино „Одеон”. За него се знае само, че сюжетът му е взет из „столичния живот” и че е заснет в София, „при участието на артистите Ал. Краев, г-жа Миятева и комика Пържев”. Критиката подчертава същия подражателен характер на филма, както и при „Българан е галант”.

Има много спорове около годината на заснемане на филма и премиерата. Самият Васил Гендов впоследствие твърди, че е започнал да снима филма през 1910 г., но загадката остава – защо тогава премиерата му се е състояла 5 години по-късно. Известно е, че около 1910 г. проспериращият бизнес в България проявява интерес към снимане на филми и е твърде възможно да се е пристъпило към създаване на първата българска кинокомедия. Още повече, че страната тогава е в подем и хората са искали да се смеят, създавайки или гледайки кинокомедии. Балканската война поставя рязка граница в тези настроения през 1912 г., така че „Българан е галант” се вписва в контекста на живота преди нея. Българските киноисторици допускат възможността филмът да е сниман по-рано, както твърди неговият създател, макар рекламни информации за премиерата му да са излезли в столичния печат чак през 1915 г.

Интересно е, че в. „Киножурнал” през 1913 г. публикува статия със заглавие

„Васил Гендов кореспондент на „Киножурнал” в Берлин”.

В нея се казва, че Васил Гендов вече е в Берлин и се очаква в скоро време той да започне да изпраща своите кореспонденции в България. Този факт предполага, че той вече ще да е имал професионални изяви в киното.

В-к „Екран” през 1936 г. публикува списък на заснетите до този момент български филми. Там се казва, че първият филм, сниман в България, е „Сватбата на Н.В. Цар Фердинанд с царица Елеонора във Велико Търново”, а на второ място е посочено заглавието на филма „Българан е галант” с режисьор Васил Гендов и е изписана годината 1910 г. Последвалият списък съдържа още 32 филма до 1936 г. В четвъртото издание на филмовата енциклопедия на Ефраим Кац от 2001 г. пише, че „Първият филм „Българан е галант” е създаден в 1910, две години след обявяването на българската независимост”.
Има и много разкази на участниците в първите български филми, които дават сведения за киното по това време. Например Цветана Руменова, която участва във филма „Весела България”, дава сведения, че още през 1911 г. се е снимала във филма „Цвета”, заедно с  Мария Василева, Стефан Македонски, Зора Сирсакова, Донка Камбурова, Цветана Гатева Симеонова и Христо Коджабашев. Този филм е сниман след „Българан е галант”.

През 1917 г. Васил Гендов снима „Любовта е лудост”, комедия, запазена до днес. Създаден е по мотиви от разказа на Рьоне Лакроа „Палавата”, премиерата му се състои в столичното кино „Одеон”. Освен за ентусиазма на първите наши кинематографисти, филмите носят ценен исторически материал за това какъв е бил животът в българската столица в началото на 20 в. В тази чисто развлекателна творба се показват перипетиите на една любовна история. Студент и девойка се обичат. Лелята на момичето пречи на любовта им. Тя е решила да омъжи племенницата си за богат кандидат. Докато леля Кера спи в зимната градина, младите тайно се срещат. Студентът решава с хитрост да злепостави пред лелята предпочитания от нея жених, разменя дрехите си със свой приятел и се представя за очаквания кандидат.

Къщата, в която се развива действието, е турската легация на ул.„Цар Освободител”, до сладкарница „Пролет”. В този филм главната героиня прекосява главните улици на София и поради това може да се види как е изглеждала столицата ни тогава, улиците, Борисовата градина и т.н. В досието на този филм е записано, че самият Васил Гендов е играл във филма, в партньорство със съпругата си Жана Гендова, Мария Торманова Хмелник и Манол Киров. Присъстват любопитни кадри на един юноша с фуражка, който не откъсва поглед от кинокамерата на оператора, нает за снимките на филма от столичното кино „Модерен театър”. Това е все още ням филм.

Злополучният за страната завършек на войната и тежките последици от нея прекъсват за три години производството на игрални филми. Едва след подписването на мирния договор, изтеглянето на окупационните войски и известна политическа и икономическа стабилизация, укрепналото вече кинематографическо акционерно дружество „Луна филм” успява да създаде битовата любовна драма „Лиляна” (1921).

Тази история на нещастната любов на селския момък Камен към осиротялото софийско момиче Лиляна, която завършва с гибелта на двамата, според откъслечни сведения в печата е била един „крайно несполучлив опит”. Филмът обаче е етапно явление в българското игрално кино като пръв опит за реалистично пресъздаване на съвременната действителност. През същата 1921 г. излиза на екран и филмът на Гендов „Дяволът в София”, третиращ „светския катаклизъм върху нравствения и морален живот” в страната.

Крайно оскъдни са сведенията и за следващия филм на Гендов – „Военни действия в мирно време” (1922), приключенски криминален филм из столичната действителност. С филма „Бай Ганьо”, заснет и прожектиран през същата година, Гендов прави опит да се отърси от подражателството на чужди филми и да се насочи към истински проблеми от българския живот. Създаден по сюжети от поредицата сатирични фейлетони за героя на Алеко Константинов, Бай Ганьо. Главната роля играе Чичо Стоян (Стоян Попов), партнират му Иван Касабов, Йордан Караферманов, Петър Шишков и др.

Филмът по сценарий и режисура на Васил Гендов „Военни действия в мирно време“ излиза през същата 1922 г. Това е романтичен филм, драма, в който оператор е Йосиф Райфлер, с когото Гендов снима и другите си филми. В него участва и съпругата му – Жана Гендова. Пет години по-късно излиза премиерата на филма „Човекът, който забрави Бога”, отново по сценарий и режисура на Васил Гендов, оператор – Христо Константинов. През  следващите три години създава още три филма – „Пътят на безпътните“ (1928 г.), „Улични божества“ (1929 г.), „Буря на младостта“ (1930 г.)

Първият звуков филм в България, „Бунтът на робите”, е дело на Васил Гендов и е прожектиран през 1933 г. Продукцията е снимана в Карлово и е филм за Васил Левски. Режисурата и главната роля отново се изпълнява от Васил Гендов. Като резултат от филма, къщата на Апостола в Карлово е реставрирана, понеже е била в руини през 1933 г. Голяма заслуга за това има народният лечител Петър Димков, роднина на Гендов, който по онова време е полковник и началник на гарнизона в Карлово.
„За мен Васил Левски е вечният пламък, който е горял в сърцата на българина във всички времена от Аспарух до днес“– заявява в пресата Гендов.

Още с представянето на сценария пред Цензурната комисия в България, някой си чиновник го препраща в Турската легация за допълнителна цензура. След като филмът е готов, от Турската легация отново настояват да бъдат премахнати някои сцени. За трети път Цензурната комисия се намесва, малко преди премиерата на 2 октомври 1933 г. в „Модерен театър“ и праща филма отново в Турската легация, където е допълнително орязан: „Пред Гендов въпросът е поставен ребром: или се изрязват тия и тия части или филмът няма да види екран”. Въпреки това интересът на българите към него е огромен.  Един ден, отново по искане на турците, филмът е свален от екран. Това преждевременно „убийство” на филма пречи на Гендов дори да си възстанови парите, взети назаем за снимането му.

„Земята гори“ (1937 г.) е семеен игрален филм, отново по сценарий и режисура на Васил Гендов. Оператор на филма е Симеон Симеонов, а музиката е композирана от Робърт Хетман. Главните роли отново се играят от семейство Жана и Васил Гендови.
След Втората световна война новото социалистическо правителство назначава Васил Гендов за пръв директор на новосъздадения Филмов архив. През 1948 г. той инициира създаването на Музея на българската кинематография, когато тя е национализирана. Близките му хора твърдят, че се е чувствал обиден и пренебрегнат, надявал се е отново да снима филми. Умира на 3 септември 1970 г. в София.

Освен документалистът Александър Жеков, българските киноисторици и критици отделят специално място на трима творци в българското игрално киноизкуство, поставили основите му у нас – Васил Гендов, Борис Грежов и Александър Вазов, които поставят началото и на филмовия език в българското игрално кино.