„Кинематографът с живущи изображения” трайно се настанил в живота на българина, бил поставен, така да се каже, в „хола” на неговата запазена територия за забавление. Киносалоните били пълни с любопитни българи, които поглъщали както документалните, така и игралните филми, пристигащи от целия свят. Обикновено прожекциите били съпровождани с акомпанимент на музика, свирена на живо в салона. Понякога зад сцената се разполагали актьорите, които четяли диалозите или коментирали сцените, а понякога създавали и различни звукови ефекти.
Новото изкуство с движещите се картинки имало нужда от звук, за да бъдат „хванати” всички сетива на човека.
Навярно затова много скоро след като се появил първият в света ням филм, започнали и опитите за озвучаване.
Още през 1889 г. Томас Едисън пробвал да прибави звук, но не могъл да синхронизира звука и изображението. Компанията „Гомон” била най-активна в разработването и усъвършенстването на звукова техника и средствата за синхронизиране на звук и изображение, която през 1902 г. демонстрирала една от ранните системи за озвучено кино, при която звукът се възпроизвеждал от поредица дискове с дължина по няколко минути, пускани последователно.
Първата комерсиална прожекция в света със звукозапис върху самия филм била направена в Ню Йорк през 1923 г.,
а три години по-късно бил пуснат за първи път озвученият пълнометражен филм „Дон Жуан”, режисиран от Алън Кросланд. Същевременно за първи филм с говор в света се приема „Джаз певецът” от същия режисьор (1927 г.)
Мнозина изразили съпротивата си спрямо звука, считайки, че по този начин „диалозите може да отклонят вниманието на зрителите от естетиката на самите образи“, или че „киното ще се превърне в обикновен „филмиран театър“, вместо да продължи да развива своя собствена естетика“. Първоначално някои режисьори категорично отказвали да снимат озвучени филми, понеже първите камери били много шумни и трябвало да бъдат изолирани заедно с операторите, което силно затруднявало движението на камерата, и студийните снимки имали предимство пред снимането на открито.
Дълго време производството на неми филми ставало едновременно с това на озвучените филми, докато в крайна сметка звуковото кино се наложило окончателно. Това стресирало много актьори, които до този момент са играли само в киното и не се налагало да използват гласа си, което станало причина да прекъснат окончателно филмовата си кариера. Други пък станали популярни именно в звуковото кино, използвайки умело приятния тембър на гласа си и певческите си умения.
Първият български говорящ филм се появил през 1933 г. – „Бунтът на робите” на режисьора Васил Гендов,
който бил и автор на първия български игрален филм „Българан е галант” (1915). След неговата прожекция, се появили и други изкушени българи, завладени от вълшебството на „кинематографа с живущите изображения”. Един от тях – Георг Якоби, режисирал игралния филм „Богдан Стимов” (1
917 г.), по сценарий на Алфред Дойч, поръчан от българското правителство с пропагандна цел, за да обясни на света причините, поради които България взела участие в Първата световна война.
През същата година Кеворк Куюмджиян завършил филма „Баронът”, където освен режисьор, бил сценарист и оператор. Премиерата се състояла на 1 март 1917 г. в столичното кино „Одеон”. Филмът бил заснет в София и съдържал фрагменти от столичния живот, „при участието на артистите Ал. Краев, г-жа Миятева и комика Пържев”. На следващата година Кеворк Куюмджиян режисирал още един филм – военната мелодрама „Децата на Балкана”, кореспондираща с „патриотарските настроения на българската публика”, според някои критици. В него участвал именитият актьор Кръстьо Сарафов, след което българските театрални дейци активно започнали да играят и в родните кинопродукции. В този филм участвали още Йордан Минков и Минко Балкански.
Злополучният завършек на Първата световна война и тежките последици за България прекъснали за около три години производството на игрални филми в страната ни. Едва след подписването на мирния договор, изтеглянето на окупационните войски и известната политическа и икономическа стабилизация, укрепналото вече кинематографическо акционерно дружество „Луна филм“ успяло да създаде
битовата любовна драма „Лиляна” (1921),
режисьор е Николай Ларин, по сценарий на Димитър Панчев и Константин Сагаев. Оператор на филма бил вече известния в киносредите Кеворк Куюмджиев в партньорство с Чарл Кенеке. Това е история за нещастната любов на селския момък Камен към осиротялото софийско момиче Лиляна. Киноразказът завършвал с гибелта на двамата. Според откъслечни сведения в печата, филмът бил „крайно несполучлив опит”, макар да се счита като „пръв опит за реалистично пресъздаване на съвременната действителност”. Актьори в него били утвърдените вече театрали Светослав Казанджиев, Цветана Оджакова, Иван Зачев, Ставруда Фратева и Петко Чирпанлиев.
Българската публика вече добре познавала от театралните сцени в големите български градове и от екрана Ставруда Фратева, играла и в „Децата на Балкана”. Нейното име трайно се свързало с киното, поради участието й в още четири български филма до края на Втората световна война. Починала на 83-годишна възраст в Милано.
Петко Чирпанлиев, освен като актьор в няколко български филма – „Лиляна” (1921), „Виновна ли е?” (1921) и „Под старото небе” (1922) на режисьора Николай Ларин, както и в „Момина скала” (1922), режисьор Борис Грежов, години по-късно се изкушил да режисира свой филм „Под орловото гнездо” (1930 г.). Филмът е по негов сценарий, като той участва и като актьор в ролята на Ангел.
За най-значителен филм до Деветоюнския преврат през 1923 г., критиците посочили
„Под старото небе” – битово-реалистична любовна драма из живота на съвременното село.
Високото качество на филма било истинско свидетелство „за едно действително прогресивно и истински художествено произведение, което за първи път можем да поставим на равнището на добрите произведения на тогавашната световна кинематография”. Сценария на филма написал Цанко Церковски. Режисьорът – белоемигрантът Николай Ларин, бил опитен майстор, действителен и предполагаем постановчик на 18 филма в дореволюционното руско кино, между които няколко доста значителни. Филмът бил посрещнат възторжено от публиката и от печата като „първия високохудожествен български филм”. Мнозина изразили надеждата, че той „ще посети много европейски кинематографии”. Според устни сведения „Под старото небе” бил прожектиран в Чехословакия и бил първият български филм, показан на чуждестранен екран.
Филмът „Момина скала” (1923)
бил първата самостоятелна творба на току-що завършилия кинорежисура в Мюнхен Борис Грежов. В него била претворена легендата за злощастната любов на бедните селски младежи Лиляна и Стоян. Режисьорът играел и главната мъжка роля във филма в партньорство с българската оперна певица Катя Стоянова, родена в бесарабския град Болград и завършила оперно пеене при прочути за времето си вокални педагози в Дрезден, Виена и Мюнхен. Ролята на Гюла в същия филм била изпълнена от известната българска драматична и оперетна актриса Вяра Салплиева-Станева, участвала във филма заедно със съпруга си Иван Станев.
Борис Грежов бил безспорно една от големите фигури в българското кинопроизводство.
След като завършил средното си образование, той заминал за Мюнхен да учи машинно инженерство, но съдбата го срещнала с режисьора Х. Прехтъл от филмовата къща „Нордиск”, на когото българинът станал ученик и асистент. По това време за тази филмова къща работел и датският режисьор Карл Теодор Драйер, считан за един от най-великите режисьори в историята на киното. Но тогава били години на икономическа криза и терор. Време, в което като че ли киното било последната грижа и мисъл на скованото от трагичните събития общество. Борис Грежов и Николай Ларин напуснали България. Васил Гендов останал без средства и се отдал на театрална дейност. В продължение на четири години били заснети само няколко късометражни филмчета от кинолюбители.
Филмът „Чарли Чаплин на Витоша”
излязъл по екраните през 1924 г.. Негов сценарист, режисьор и изпълнител на ролята на Чарли Чаплин бил Васил Бакърджиев. Единствената му партньорка във филма била Пенка Христова в ролята на Една. На следващата година Васил Бакърджиев участвал като оператор във филма „Атентатът в Света Неделя”. Това е началото на творческата му кариера, след като завършил първоначално Българската драматична школа, а после Киношколата-студия на Николай Ларин. Васил Бакърджиев записал в творческата си биография имената на десетина филма, в които участвал като сценарист, режисьор и актьор.
Един от най-гледаните български филми в средата на 20-те години бил „Курортен сън” (1926),
комедия на сценариста и режисьора Панайот Кенков, заснет във Варна. В него се разказва историята на младия рентиер Жежи, който живеел самотно в имението си, далеч от градския шум. Един ден той получил писмо от своя братовчедка, която го канела да летува на варненското крайбрежие. Унесен в мечти, той заспал и сънувал изкусителен курортен сън, а когато се събудил, оставало малко време до заминаването на влака и младежът хукнал към гарата… Кадрите във филма и днес имат безценно значение, защото благодарение на него знаем как е изглеждало варненското крайбрежие тогава, как са се обличали хората, какви са били прическите и забавленията им, каква е била тогавашната житейска атмосфера.
През 1928 г. Борис Грежов се завърнал от Австрия и заснел
комедията „Весела България”,
с участието на Мими Балканска, Борис Пожаров, Ставруда Фратева и др. А следващата година била рекордна за родното кино с представените пет премиери на български филми в столицата. „Беловърха Витоша” – филм на любителя спортист Георги Деянов, популяризирал зимния туризъм и ски спорта. По екраните бил пуснат първият филм за живота на работниците в България – „След пожара над Русия”, на Борис Грежов, по повестта на Панчо Михайлов „Под земята“. Киноразказът за тежкия живот на пернишките миньори и една романтична любов бил определен от критиката „за един от най-представителните български неми филми, със значителни професионално-художествени достойнства и много хубави снимки в рудниците”. Този филм отбелязал кинодебюта на актьора Константин Кисимов, който изключително талантливо изиграл ролята на злодея-надзирател Гърбицата.
Режисьорът Васил Пошев реализирал върху лента разказа на Йордан Йовков „Най-вярната стража”, който обаче бил определен от някои критици като „буквална и безпомощна илюстрация”. Същото рязко негативно отношение имала критиката към битовата любовна драма на режисьора Васил Бакърджиев „На тъмен кръстопът”, по произведение на Димитър Христодоров – филм „за красотата на българския бит, българската природа, българския селянин с неговия неуморен труд, радост и скърби”. Филмовата идилия съвсем неуместно се появила по екраните в разгара на икономическата криза, под която изнемогвало българското село. Същият режисьор направил и първия опит в България за озвучаване, реализирайки
криминално-приключенския филм „Кражбата в експреса”
– тук той използвал готова музика от чуждестранни филми.
За етнографска илюстрация в оперетен стил била определена и екранизацията на „Земя” по едноименната повест на Елин Пелин, дело на талантливия театрален режисьор и актьор Петър Стойчев. Критиката обаче го нарекла „безпомощен в киното”. През 30-те години видели бял свят още няколко игрални филма – „Под орлово гнездо” на режисьора Петко Чирпанлиев (1930) и „Безкръстни гробове“ (1931) на Борис Грежов, по сценарий на Бончо Несторов. Във филма участвали най-добрите актьори от Народния театър – Кръстьо Сарафов, Елена Снежина и др. Автор на пролога към филма бил Николай Хрелков:
„Тежки размирни години… Тъмно було се стеле над българската земя. Пламъците се издигат, пълзят отвсякъде и обхващат просторите… Буря! Светкавици просветват… В паника бягат гладни, объркани хора. Стреля картечница. Падат трупове… Юни!… Септември!… Април!…”.
Началният кадър на филма показал коленичила до безкръстен гроб селянка. После на екрана се появил надпис: „Нашите майки все в черно ходят, все нази жалят”. Историята със селската любовна драма била „гръбнакът” на филма, около който присъствали политическите събития и белият терор от 1923-25 г. Филмът бил посветен на жертвите от Юнското и Септемврийското въстание през 1923 г. и терорът след атентата в църквата „Св. Неделя”. Разказът се отнасял за убийството на младия селянин Найден от полицията и за масовите инквизиции на неговите съселяни, несправедливо обвинени във въоръжено нападение на общината. Цензурната комисия драстично съкратила филма, който бил пуснат по екраните едва след покровителството на Александър Малинов.
През 1934 г. излязъл вторият говорящ български игрален филм „Песента на Балкана”
по сценарий и режисура на Петър Стойчев. Музиката била композирана от възпитаника на Загребската консерватория, ректора на Българската музикална академия – Никола Атанасов. Ето как вестник „Младежки преглед” разказал съдържанието му: „Малко селянче отива в града и от добро кавалджийче става „маестро” цигулар. Увлича се по една гуляйджийка и в края на краищата пешком се връща на село при майка си”. И този филм бил единодушно разкритикуван, окачествен като „нехудожествен, долнокачествен, по-скоро дилетантска занимавка, отколкото професионална творба”.
Непосредствено след падането на правителството на Кимон Георгиев, дворецът успял да укрепи положението си и да стане пълен господар на политическия живот в страната. „Пред отечеството да забравим омразата” било заглавието на филма на Васил Бакърджиев, който бил показан по екраните през 1935 г. и представлявал мелодраматична история на двама селски момци, съперници на любовна почва, които се помирили на фронта през Първата световна война, в името на отечествения дълг. Дело на същия режисьор били и филмите „Фамозният килим” (1933), „Пакостници” (1937), „Врагове” (1938), „Селското чудовище” (1939), „Мене ме, мамо, змей люби” (1946), където той бил и сценарист, актьор и оператор.
Едни от най-успешните филми в междувоенния период били дело на Александър Вазов. Първия си филм той нарекъл „В царството на розите” (1928), жанрът е документален.
През 1936 г. екранизирал популярната поема на своя чичо – писателя Иван Вазов, „Грамада”,
където присъствали разгърнати епизоди от посрещането на руските войски. Критиката щедро раздавала суперлативи за филма, считайки, че заслужават адмирации неговите „значителни художествени постижения”: „Режисьорът е успял да постигне истинско драматическо действие, което ни държи в постоянно напрежение… Създал е настроение, което на места трогва до сълзи…”. Изтъкнати били и добрият подбор на актьорите, разнообразието и красотата на пейзажите. Филмът имал голям успех и бил посетен от рекорден брой зрители.
Същата положителна оценка имал и следващият филм на Александър Вазов „Настрадин Ходжа и Хитър Петър” (1939), където той бил сценарист и режисьор. Музиката написал българският композитор Христо Маноров, учил композиция и диригентство в Дрезден. Във филма участвали актьорите Асен Камбуров (в ролята на Хитър Петър), Стоян Бъчваров (Настрадин Ходжа) и др.
Един пазарджишки фотограф – Спас Тотев, се включил в производството на филми през 30-те години на 20 в. с филма „Любовта на семкаря”.
Своеобразен връх в киноизкуството до началото на Втората световна война се считал късометражният филм „Страхил войвода” (1938)
на режисьора Йосип Новак, по сценарий на Орлин Василев. Музиката била композирана от Веселин Стоянов, с участието на цяла плеяда известни български артисти – Иван Димов (Страхил войвода), Ружа Делчева (Ивана), Асен Камбуров, Борис Борозанов и др. Критиката високо оценила филма – интересната интрига, качеството на снимките. Единият от операторите бил Христо Константинов, най-добрият оператор в България по това време.
Избухналата война не спряла производството на филми у нас и до преврата на 9 септември 1944 г. излязла цяла поредица от военно-патриотарски филми. Борис Грежов заснел редица кинопрегледи в годините на Втората световна война и игралните филми „За родината” (1940) и „Шушу-мушу” (1941). Негово дело били още няколко филма през социалистическия период, най-известни от които били космополитната мелодрама „Изкупление” (1947), където участвал Константин Кисимов, и „Той не умира” (1949). До тях се нареждат „Те победиха” (1940) и „Сватба” (1941) на Борис Борозанов, както и неговата агитационна комедийна новела „Стойне у костенурка”. Хрисан Цанков завършил мелодрамата „Изпитание”, а през 1944 г. излязла съвместната продукция „Българо-унгарска рапсодия” (1944) на Фридеш Бан.
Крайно недостатъчната техника, нищожните постановъчни бюджети, слабо подготвените кинотворци били само част от проблемите на българското кино през този период. Голяма част от филмите носели белега по-скоро на занаятчийство, отколкото на изкуство. Българската критика считала, че професионално-художествените постижения във филмите до 1944 г. се броят на пръсти и представлявали най-често само отделни елементи в синтетичната цялост на филма. Но към тях имало много добри актьорски превъплъщения – на Сарафов, Димов, Кисимов, Делчева и др., операторското изкуство на Константинов, сценарното майсторство на Церковски, Несторов и Василев, режисьорски сполуки на Ларин, Грежов и Вазов.
Превратът на 9 септември 1944 г. проправил пътя за нов тип киноизкуство, с нова идеология и нова окраска. Но основите на българската кинематография били поставени.
Продължение от бр. 3
(Следва продължение)
