Трябва да е било някъде в началото на някое лято. Или защо не в късната пролет, когато овошките са попрецъфтели и миришат на бъдеще и мед, когато топлият вятър от планината само роши детските косици, а въздухът е толкова прозрачен, че синьото на облаците се слива с бялото на прегладената кенарена покривка, постлана върху кръглата и стабилна дядова маса. Да, трябва да е било някъде в началото на някое лято, защото обикновено по Гергьовден в неделя обядвахме на терасата на крайградската ни къща. Крайградската ни къща отдавна я няма, а от всички, които сядахме на голямата дървена разтегателна маса, покрита с бяла кенарена покривка, сме останали само двама. Аз и Петьо. Петьо е братовчед ми, който май трябва да се е пенсионирал вече, а аз отдавна съм се сбогувал с русия перчем, който ветрецът от планината Осогово рошеше нежно и гальовно. Като покойната ми майка. Леля ми налива дядовото вино от една кана Виенска направа в поверените й сервизни чаши. Те имат странен и преливащ цвят, който само във Виена можел да се догоди такъв. Хем виното да не губи от цвета си, хем стъклото е меланжирано и цветовете на слънцето го правят някак по празнично тържествено и аристократично нежно.
Леля ми налива бавно от дядовото вино, то е бистро, дъхаво и прави венче край огърлието на чашите.
В обора цвили дядовият кон Францу. Името му е спомен от една далечна война, в която той е размахвал шашка срещу французите и аха, аха, да попадне в плен. Но приятел го спасил, заради което загубил крака си. След войната дядо ми го взел на работа и дълго време същият този куцичък чичо правеше гроздето от лозниците да искри така нежно в старата кана Виенска направа. Знам, че в мазите на старата ни крайградска къща имаше много вино. Но дядо ми през седмицата се черпеше по кръчмите в града, които бяха доста и все с различни и бойки имена. Разбира се, след оная определена дата, когато всичко стана еднакво и сиво и кръчмите загубиха прекрасните си и цветни имена. Но дядо ми си ги наричаше по старому; и ние – също. Когато баба ни пращаше с Петьо да го търсим, конят Францу сам спираше пред всяка от тях и бившите собственици, вече станали само управители, ни черпеха с жълта лимонада и ни препращаха към комшиите, или ни караха да изчакаме, та дядо да си свършел приказката. Въпреки многото вино и многото кръчми, ние с Петьо не видяхме дядо ни пиян. Куцичкият му спасител, виноделецът, се напи на погребението му. И изчезна някъде. Повече не го видяхме. Може би тогава, в оня неделен обяд по Гергьовден за първи път съм вкусил вино. Но тръпката, която усетих върху небцето си, няма да забравя никога.
Вкусът на безметежния отрязък от далечното ми детство ме преследва и до днес. И може би прекрасният и незабравим вкус на онази домашна напитка е само миг от изчезналото щастие, към което колкото повече остаряваме, толкова повече искаме да се върнем в живота си.
Неотдавна в един далечен градец, в мърлява пивница с приятел си заръчахме стъкло вино. Сервитьорката, вече собственица, ни предупреди, че виното било домашно и наскоро купено от някакъв неизвестен производител, който го карал от доста далече. Един вид, не гарантираше за качеството му. Такова нещо можеше да се случи само в тежката провинция, където хората се познават и трудно все още могат да приемат презрението дори и за кръчмарска лъжа. Но още докато приятелят ми наливаше в несъразмерно огромните и явно неудобни за пиене калени чаши, аз усетих един отдавна забравен дъх на пчели и мед, на бяла покривка и кана Виенска направа. А когато след това отпихме с приятелят ми, вече знаех, че това може да е само Гергьовското вино, опитано преди половин век на терасата на нашата извънградска къща. Видях леля с дантелена блуза и кок. Петьо, който давеше жаби в бунара. Майка ми, която изгаряше при всеки допир на слънцето. Баща ми, четящ вестник и сумтящ срещу всички световни несгоди. Видях дядо ни, с разкопчана игла на бялата риза, който си играе с косата ми и мирише на одеколон, кон и тютюн, да казва: „Пиенето на вино, момчета, е само за интелигентни хора. Хамалите, за да се напият, къркат ракия. За нея не се иска интелигентност, а само спомен от вчерашната салата.” Мърлявата провинциална кръчма сякаш някак проблесна. Започнах да разказвам на колегата си за оня следобед, за кръчмите от центъра до периферията, за вкуса на детството си, но нему не беше интересно, защото беше язваджия и лечители самодейци с докторски дипломи му бяха преписали да пие водка, за да няма болки в стомаха. Срещу другото, което предизвиква подобна стомашна болка, те лек нямаха.
Всичко можеше да завърша тук, само като един детски спомен или една мазка за някакво отминало време, ако в началото на 80-те години на миналият век съдбата не ме бе срещнала с писателят Йордан Вълчев. Неговата драма е известна на повечето грамотни българи. Днес има и научни трудове и биографични книги за живота му и изследвания върху творчеството му. Аз нищо повече не мога да добавя там, пък и не ми е работа. Само ще добавя, че бях респектиран от поведението на писателя и от неговото отношение към свободата на духа. Не знам, кое повече ни сближи? Дали някакво сходство в характерите, дали успоредици в житейските и творческите несгоди или моето благородно слушателство на неговите неизброими спомени, които той всеки път доукрасяваше и доизмисляше. Разбирах, че това е част от писателското му битие. Той просто вече не правеше разлика между житейски спомен и художествената доизмислица. Сближи ни и виното, което той пиеше като истински поклонник. Това че беше от град Кула, бе необходимо, но не достатъчно условие, преклонението му пред виното да вземе такива размери. Дългото ми битуване в Русия ме бе направило и мен любител на водката и отрицател на мезетата. Йордан Вълчев не можеше да приеме подобно варварско отношение към почерпушката, както обичаше да се изразява. От спомен към спомен, от чаша към бутилка, аз се върнах към прелестите на рубинената напитка. Тогава му споменах и за онова усещане от онзи далечен летен ден, за виното на дядо и за приказката му, че пиенето на вино е за интелектуалци. Бай Йордан едва не подскочи от стола си, и рече че ако не съм използвал тази велика мъдрост в някакъв текст, то той ме заклева да го направя, защото това е точно така. После по своему започна да обяснява думите на моя дядо и да реди, че именно виното може първо да развърже езиците към добро, после да ти отдели време за дълги обяснения и детайли. Сетне мезетата да те подгонят към обобщения и накрая след дълги часове на разговор да се стигне до един финал на общуването, който ако вечерта е била приятна и той ще бъде ведър. И накрая, рече бай Йордан, сутрин главата не те боли, защото си мислел само добри и положителни неща. Размишленията за ракията и производните и оставихме за друга среща.
Но после дойдоха промените, дойде и онзи скверен случай, когато в началото на 90-те години двама уж загрижени синове решиха да съдят писателя, щото в неговите думи разпознали баща си. Насрочиха и дело. То беше в голямата зала на Софийския градски съд. И аз бях там. Написах репортаж от съдебната зала иго публикувах със снимки във вестника, в който тогава работех. Уж изданието беше опозиционно и демократично. Но бай Йордан бе осъден, а мен ме изгониха от газетата. Тъжителите били оранжеви земеделци, такъв бил и техният баща, а съпругата на началника на вестника ни беше началничка в апарата на същият земеделски съюз. А сега де? Какво ни оставаше с бай Йордан, освен да продължим разговорите върху ползата от пиенето на вино и коварствата на ракията. Той се появяваше вече в друга редакция с ласкаво стъкло вино в джоба на огромния си паравоенен балтон, отлагаше кулския си калпак със сребърна паричка и тръгвахме към малки кафененца и кръчмички, в които с часове премятахме световните и регионални проблеми на битието. В една люта зима, на поредния Йордановден, маститият автор ме покани да му гостувам, за да почетем светията, чието име носи. Това беше нещо повече от празник, от пиене на прекрасно вино и от дегустация на неповторими мезета. Някъде в спомената книга на писателя има и една снимка, на която наша скромност държи реч, или пее песен. Не си спомням вече. Друго обаче си спомням, че когато си тръгвах в ранните часове на деня, от далечния квартал, който обитаваше семейството на Вълчев, той ме прегърна през врата и рече, разбра ли сега, че ако се бяхме дънили с ракия, нищо от тези разговори нямаше да има смисъл. Защото нямаше да има спомен за тях. И още нещо съм длъжен никога да не забравя. А то е, че когато аз изпаднах в подобна съдебна ситуация и когато се нуждаех и от минимална морална подкрепа, авторът на “Боеве”, капитанът от запаса, влезе в редакцията и като ми смигна изведе ме навън и рече, че не съмнява в моята невинност, но това не е достатъчно. Заминавал из провинцията да дири свидетели, които могли да помогнат в благородната ни кауза. Като се върна от същата провинция, дойде на гости в мансардичката, която обживявах. Донесе и дамаджанка с вино. Разказваше за срещите си из страната, цъкаше от букета на виното и придремваше на стола си. Не го притеснявах с покани за тръгване. Само обадих на съпругата му, че сме заедно. По-подир, когато го изпращах до таксито, изведнъж Йордан Вълчев ме прегърна и ми каза, че вече и виното не става за разговори в неговата възраст. Добре би било да си намеря някой по-млад събеседник, с който щяло да ми бъде по- приятно и да пием, и да си говорим. Това беше последното ни почерпване. После, когато писахме некролога с няколко колеги, изпихме по чаша. Повечето предпочетоха така презираната от него водка.
След смъртта на баща ми намерих онази кана от фино стъкло с черно нежно столче. Виенската направа. Измих я от прахоляка на годините, налях вино в нея и се чукнахме с жена ми Ана-Мария. Ей така, Господ да прости душите на мъртвите, а за нас да благослови здраве и благодат. И някакси от тогава виното което наливаме в тази кана, много ни се услажда. Не че сме станали алкохолици, или че пъдим онези, които обичат скорострелните и силни напитки. Но нещо от дядовия Гергьовден все искам да намеря, взирайки се в стъклото през каната. Я мирис на мед и пролет, я цвилене на поостарял кон, носещ странното име Францу, я бялата кенарена покривка на баба. Или най-вече русия си перчем, разрошен от вятъра, който още май идва от Осогово. Това ми напомня още, че покрай свети Трифон трябва да отида и да прелея гроба на баща ми. Пак там, под Осогово. Могилата на бай Йордан ще прелеят в Кула неговите близки. А да сте видели някой да прелива гроб с ракия? Не. Май това искаха да ми внушат и двамата мъдри старци, които умееха да общуват истински с виното. Да, май това…
