За свободата да се възродиш

УВОДНИ ДУМИ

Напоследък е популярно да се представят събитията от Българското възраждане в един покайно-нравоучителен ключ, често използван от изкушени в богословието публицисти. Възраждането и свързаната с него борба за признаване на българската нация и нейното право на духовно самоопределение се схващат като отстъпление от духовните пътища за спасение на българите и причина за историческите неблагополучия на българската държавност; за политическите и икономически сътресения на обществото ни. Оттогава, та чак до днес, когато църковната действителност се вижда едновременно като следствие и причина за духовния упадък на съвременния български човек. Накратко – ако го нямаше това „хайдушко“ Възраждане, ако не бяхме се отделили самоволно от Цариградската патриаршия, ако не бяха възрожденските ни дейци бягали от манастирите, бунили народа и зовали към бунтовничество и непокорство, а всички вкупом се бяха молили, щяхме днес да имаме благоденстваща и духовно просперираща България на светото Православие. Това е тезата.

Този спиритуалистичен възглед върху историческите събития може и да блазни със своята проста конструкция и завършеност, но едва ли носи така нужния исторически разсъдък, който да ни изправи на крака в пряк и преносен смисъл. А това ни трябва, за да съумеем правилно да отчетем вертикалите и хоризонталите и по тях да подредим сложното многообразие на живота; не по вътрешните си чертежи. Дълбоко и лично, в преживяването на цялата сложност на събитията, е възможността за оценка и избор на действието. Там е и въпросът за мярката.

Престъпници ли са българските възрожденци, както пишат някои днешни „възрожденци“? Престъпили ли са те християнските принципи и морал в желанието си да бъдат българи и християни? Което значи да не бъдат турци и мохамедани – да опростим уравнението. Защото в крайна сметка за човека от миллета въпросът се е свеждал до това равенство. Христовата правда ли са проповядвали или своята собствена, като са тръгвали на живот и смърт да се борят срещу турската власт?

Да просвещаваш тихо и да бъдеш християнски човек, за който националното няма значение – това са пропуснали да осъзнаят като цел възрожденците в очите на своите днешни критици. Но всъщност са били много по-близо до тази цел, отколкото успяваме да бъдем ние днес.

„Не ще бъде така в наша България, както е в Турско сега… Всичките народи ще живеят в нея под едни чисти и святи закони, както е дадено от Бога да живее човекът. И за турчинът, и за евреинът и пр., за всички еднакво ще е, само ако припознаят законите равно с българинът. Така ще е в наше Българско…” (Левски 1973: 86, Образец на заплашително писмо до чорбаджиите за набиране на средства, 1870 г.).

Били са по-близо, защото не само са я осъзнали, но са тръгнали да полагат живота си за тази правда. Геноцидът върху българите, насилственото им лишаване от достойнство и свобода, и особено свобода на съвестта, е тема, по която литературните спекулации не издържат. За политическото заиграване и компромиса пише рязко свети Николай Сръбски в поредицата есета „Над Изтока и Запада“: „Изпочупиха кръстовете в домовете си, па увиха около главите си чалми и започнаха да правят омовения (ритуално очистване преди молитва – б. м.) и по джамии да се кланят. Тъй те удължиха с малко своя земен живот, а честта си завинаги загубиха. Не се засрамиха от Лазаровата кръв в Косово, но тръгнаха по пътя на българските, гръцките и елинските потурнаци. Турците бяха представители на Изтока на Балканите, докато ги владееха, а потурнаците представляват Изтока след оттеглянето на турците. Православните Балкани не могат да се отъждествяват с този алчен и насилствен Изток, с мохамеданството, което е юдео-християнска ерес. Балканите трябва да стоят над такъв Изток.“

В този брой ще прочетете за делата на възрожденските будители, подробно за борбата на българите за църковна независимост. Текстове за съвременното разбиране на свободата; за противопоставянето на ислям и християнство около днешните Балкани – в интервюто с Емир Кустурица. И за едно стряскащо явление, наречено „нецърковно християнство“, което макар външно и по малко подсеща за философията на възможното българско нецърковно и ненационално възраждане, проповядвана от критиците на истинското.

Празникът на освобождението на България от турско робство: поредната разломна линия за българите. И по това освобождение се оказваме неединодушни. Заедно с духовно прозорливите историци, имаме и „обективни“, които се опитват да представят робството като историческа мистификация. Разбира се – и националисти, които отдавна зоват с прегракнали гласове „на оръжие“, основно из софийските квартали… И накрая – философи, които да кажат, че няма никакво значение кои сме и как се наричаме, за да бъдем. В крайна сметка, има ли освобождение за българите и на каква цена? Това е въпросът, пред който рано или късно се изправяме в усилието да разберем себе си. Тук ще се съглася с критиците – невъзможно е да освободиш някого, който е роб по вътрешно убеждение.

Истината? Истината е Христос И всичко, което ни води към Него.

Илиана Александрова

Какво още можете да прочетете в новия брой на СВЕТ: