Ако попитаме някого: „Къде е истината – в жестокостта или в доброто?” – може да чуем в отговор: „Понякога доброто предполага жестокост”. Разговор с отец Владимир Архипов, свещеник към храм Сретение Господне в Новая Деревня в покрайнините на Москва.
Кога Бог отсъства?
Тук, на село, сега е толкова красиво, лято е, първи топли дни, люлякът цъфти. Сякаш нищо друго не му трябва на човек, всичко е прекрасно. Възможно ли е чрез природата да познаем Бога?
Природата е живият жест на Бога при сътворението на света, който Той после открива на мен и на Вас. Аз много обичам шумоленето на листата нощем. Някога отивах в гората през нощта, слушах как вятърът шумоли във върхарите на дъбовете и имах усещането, че разговарям с Твореца на това чудо. Това не е екзалтация, просто за мен природата е изразителната реч на Твореца, тя е призив да се приближим до Него.
Затова пък в метрото, в тролейбуса, на опашката в магазина е трудно да чуем Бога. Има ли място, където Той отсъства?
Ако започнем да усещаме, че сме загубили Бога, това е трагедия. Тези моменти, които споменахте, всъщност са ни необходими, за да почувстваме: Бог съществува, Той е тук. Моето усещане е, че когато хората се карат, бият се, воюват, убиват един друг, те много огорчават Бога. Господ казва: „Аз съм ви дал разум, не за да се стремите неудържимо към властта, без да разбирате нейното коварство, а за да можете да почувствате присъствието на Божията премъдрост дори и в изразителния танц на папагала, дори и в суровата действителност на света на животните. А вашият ум е зает с търсене на чуждите грехове и с осъждане”.
Именно природата ни дава възможност да се озовем в тишината на присъствието на живия Бог, при това всяка част от природата: гората през нощта, шумоленето на листата, жуженето на пчелите.
Но в стиховете на Пушкин четем: „нека равнодушната природа във вечната си хубост да сияй” (превод – П. Р. Славейков). Значи природата е равнодушна.
Тя е равнодушна, тя е неутрална, но Създателят ни дава възможност да видим в нея Неговия замисъл, Неговата красота.
Вие питате, дали има периоди или моменти, когато Бог Го няма.
Честно казано, ако човек върви към Бога от младини, ако търси смисъла на живота и знае, че истината с главна буква съществува, то когато я намери, тя му се открива във всеки момент. Дори в болницата, където страдат и умират деца. В продължение на 15 години посещавах Детската републиканска болница с група от нашата енория.
Ето, плаче майката на умиращото дете. Ето го нейното момченце, цялото омотано в бинтове и гологлаво като мен, само че по друга причина. Тя ме гледа с упрек и въпрос. Какво да кажеш в тази ситуация, къде е Бог в този момент?
Но щом забравиш, че сега трябва да изречеш нещо важно и въобще щом напълно забравиш за себе си, изведнъж нещо ти идва на ум, нещо ти се дава.
И тогава няма фалш, няма лъжа. Не казваш: „Затова пък там отвъд ще му бъде добре; Бог го отърва от някакви трагични обстоятелства, които биха го сполетели, ако беше доживял до 25…” Хората казват какви ли не глупости в смущението си, като повтарят нещо, което са чули от друг.
Има ли място за думи в такъв момент? Или само душевно движение.
Човек трябва да умре за самомнението, че както му се струва, той знае нещо. Смята се, че свещеникът е специалист по въпросите за любовта, за страданието и смъртта, за болестта. И сега той ще извади пълен списък с предписания, как трябва правилно всичко това да се преживее.
Но в този момент на майката можеш да кажеш само едно: „От глъбините на Вашето страдание Вие по-добре…, по-добре от мен можете да разберете и обясните това, което се случва. Аз не мога да Ви уча как да живеете. Вие знаете повече от мен. Аз мога сега просто да бъда тук до Вас.
А един самотен, стар, немощен човек, който е изживял целия си живот без да знае за какво? Това е още по-тъжна гледка. Какво да му кажеш? Сам нищо не можеш да измислиш, само дръзновено се надяваш, че чрез теб ще му се даде някакво напътствие.
Къде е истината – в жестокостта или в доброто
Сега се провежда военна операция. Тя е причина за много страдание. Защо? С каква цел? За какво?
Аз се опитвам да си отговоря на този въпрос по следния начин… Всеки човек дълбоко в себе си разбира и знае къде е истината. Само че всичко това е прикрито зад стереотипи, комплекси, неумение да слушаме и да обичаме света и себе си. Затова според мен, необходимо е да се постараем да достигнем до онази глъбина на човешката душа, където човек ще се радва да чуе истината.
В душата на всеки човек е заложен отговорът и този отговор задължително се съотнася към Твореца.
Така някой, който обича баща си и майка си, прекрасно знае какво биха казали те в една или друга ситуация. В душата си всеки знае какъв е замисълът на Отца за него. Той ще чуе Неговия глас и няма да доказва своята неправота като правота.
Какво е гласът на Отца?
Това е съвестта. Ако попиташ някого: „Как мислиш, къде е истината – в жестокостта или в доброто? Опитай се да си отговориш: жестокост ли би предпочел за себе си, за твой близък?”
Но някой ще каже: „Не е толкова просто. Понякога доброто предполага жестокост”.
А аз ще отговоря: „Излишни са тези оправдания. Ти честно погледни в душата си и кажи, както при Маяковски, какво е добро и какво е лошо”. Трябва да се стремим към онова ниво на честност, към онази глъбина, където човек не може да се самозалъгва. Където ще може пределно честно да застане пред самия себе си и да каже как си представя щастливия свят: като разруха ли, като запустение?
И той ще каже: „Ние защитаваме тези, които са слаби”.
Да и още: „На насилниците ли да прощаваме? А какво да правим с убийците?” Зная ги всички тези възражения. Аз бих отговорил: „Не, хайде все пак да започнем от нулата. Кажи ми, моля те, в края на краищата, каква картина искаш да видиш?” Моята логика е проста: човече, помъчи се да се добереш до онази глъбина, където е образът Божий, вложен в теб. А всички тези оправдания – те са плът от плътта на онази действителност, която вече е обезобразена от човешката немощ и грях. Хайде да се върнем там, където ти си още съвсем-съвсем малко бебе, където си само на шест месеца или на годинка, и едва започваш да говориш (въпреки че и тогава човек може вече малко да поизлъже). Трябва оттам да тръгнем и тогава ще получим отговора.
Хората викат към Бога, но отговор няма…
Моя приятелка след началото на събитията ми сподели: „Струва ми се, че хората викат към Бога, а няма отговор”.
Ако се замислим, ще видим, че историята на човешкия род е низ от катастрофи – социални, природни, човешки, лични, обществени.
Ние просто се озовахме във водовъртежа на събитията, които, сигурен съм, никой не приветства, дори и този, който изглежда, че ги подкрепя.
Аз съм убеден, че тези хора не смятат за правилно да се стреля и да се убива. Ако имах възможност да вляза в личностен, проникновен диалог с тях при свидетелството на Създателя, мисля си, че много неща биха се решили и променили.
Ако те поискат да влязат в такъв диалог.
Хората изобщо не искат да мислят, изобщо не искат да се научат да слушат и да живеят. Хората не искат да се учат. Какво да се прави? Това е наша обща трагедия.
Ако човек иска да се научи да живее, то в някаква степен той вече се е научил да живее. Баба ми казваше: „Глупакът, който знае, че е глупак, вече не е глупак”.
Да, това е половината път до мъдростта, абсолютно вярно. (Смее се).
Обичате ли да рискувате? Случвало ли Ви се е и преди да се озовете във водовъртежа на бурни събития?
Аз обичам бурята, бурното море, силния вятър. В такъв момент ме обзема някакво въодушевление. Бурята извиква много важно усещане. Тя напомня на човек, че е още жив, пробужда го от сън. Много често ме завладява въодушевено смайване пред мощта на Твореца. Тогава чувствам някаква стихия, която извиква в мен творчески порив. А и християнството също може да е горещо, а може и да е прекалено спокойно, преминаващо в равнодушие и безразличие. Както казваше моят духовен отец, християнството не е лежане на топлата печка, не е комфорт, не е ситуация, при която човек преживява някакво самоуслаждане и някакво утешение. Християнството е действие, творчески полет, движение срещу течението. И в този огън и горене човек придобива вътрешен покой. Колкото и да е парадоксално.
Случва ли се да Ви е страх?
Да, вероятно в някакъв момент е възможно да ме обземе страх. Страхувам се от високото и затова избягвам такива места. Но ми е близък животът с жар. Аз много обичах и обичам волейбола. Той винаги е бил за мен призив към разбуждане. Когато чувах удара на волейболната топка, винаги се въодушевявах и бях готов да отложа всичките си дела и да хукна да търся къде играят. За съжаление болестта ме застигна, вече не мога да играя, но вътре в мен както и преди се разгаря огън и желание, сърцето се вълнува.
Откос от автомат по автомобила
Може ли да Ви задам един много глупав въпрос? Наглед Вие съвсем не приличате на православен свещеник, нямате коса, нито дори брада. От младини ли сте така?
На младини имах брада и коса. Дори роднините ми се шегуваха: „дай малко разсад”. Но през 1995 г. преживях голям стрес. Вече бях свещеник. Редовно се налагаше да опяваме хора, които са загинали при скарвания, скандали, при разстрел. Такова беше времето. Едни хора ме помолиха да отида на гроба на убития им син. Брат му ме караше с колата. На връщане ни обстрелваха. Имаше много откоси от автомат. Засвириха куршуми. Аз дори не разбрах какво става.
Казах на шофьора: „Спри, аз ще сляза, колата ти нещо не е в ред”. А гледам – той вече е мъртъв. Прозорците – потрошени, вратата – отворена. Колата загуби управление и се вряза в дърво. Кракът ми беше счупен на много места и гръбнакът ми се повреди. Последваха болници и тежка операция. И след половин-една година аз нямах и косъм.
И патериците ли са заради травмата?
Да. Първо – едната, после – втората, защото за съжаление гръбнакът ми не е добре.
Господ Ви е запазил.
Много бяха куршумите, но не ме улучи нито един. Оттогава минаха вече 25 години. Заради уважителното отношение на нашия митрополит Ювеналий към нашата енория и към отец Александър той ме прие такъв – странен, плешив. И слава Богу засега имам благословение да служа.
Християнинът радостно върви в тъмнината
Честъртън казва: „Християнин е този, който радостно върви в тъмнината”. Съгласен ли сте?
Така е. Християнинът, преодолявайки страховете си, върви в нощта, в пустинята.
Но защо радостно?
Защото в нощта и в пустинята е Господ. Именно в това изпитание човек може да срещне Бога, защото самият Христос е вървял по този път. Там, където е покой и тишина, там, където животът ти граничи с безразличие, там трудно ще откриеш Бога. Затова аз съм съгласен с Честъртън.
А знаете ли кога идва радостта? Когато човек преодолее границата на някой страх или възможно съмнение. Изобщо съмнението дава велика опитност в търсенето на Бога. Съмнение не в Бога, а в самия себе си, в своя опит, в своята правилност.
А Вие били ли сте завладян от съмнение, били ли сте на кръстопът, когато трябва да направите избор в живота си?
Е, може ли без избор? Аз доста рано започнах да си задавам въпроса за смисъла на живота. Знаех със сигурност, че смисълът на живота не е в постигането на някаква цел като кариерно израстване.
Каква е първата Ви специалност?
Първо правех ракети, за съжаление. По-точно работех в предприятия, които правеха ракети, защото базовото ми образование е електроинженер. После се увлякох от програмирането и много години работех като програмист. Впрочем любовта ми към този начин на мислене също ми помогна да открия Бога. Защото работата на програмиста е свързана с търсенето на смисъла, със създаване на алгоритми, основава се на търсене на оптималното решение. Тя се основава не просто на писане на кодове, а преди всичко на формулиране на задачата. При формулиране на задача, независимо в коя сфера, винаги на първи план излиза смисълът на това, което правиш. Може би затова още от ученическите години си задавах този въпрос – защо живея, кое е най-важно в живота.
Нетипичен въпрос за едно съветско дете.
Живеех на село. От детинство слушах забранените радиостанции, които бяха заглушавани: „Радио Свобода”, BBC, „Гласът на Америка” (признати за източник на чужда пропаганда – бел.ред.). Беше вълнуващо бръмченето на заглушителите.
Въпреки че навсякъде цареше безпросветна съветска власт, аз разбирах, че животът не е праволинеен, че на събранията в училище не ни казват истината. Но винаги имах избор. Друг е въпросът, че невинаги разбирах, че съм изправен пред избор.
Обземаше ме желание да служа, да помагам. Имаше една организация „тимуровци”. Режехме дърва, носехме вода. Ще кажете, дребна работа, но се радвам, че тази страница е част от моя живот, защото това е нещо истинско. И то нямаше връзка с участие в пионерските структури, те изобщо не ме интересуваха.
Какво ограбва комунизмът от Христос
Били ли сте в комсомола?
Не, при това – съвсем съзнателно. Но за да не провокирам момчетата от групата в института да задават неудобни въпроси, все пак ходех с тях на съботниците, също и на техните комсомолски събрания, слушах какво говорят и за пореден път се убеждавах колко е добре, че не съм в тяхната организация.
Веднъж, на Великден, от оперативния отряд ми предложиха да отида с тях в Донския манастир, за да участвам в кордона, който имаше задача да спира младежите, за да не влизат в манастира. Аз отидох, беше ми интересно, беше нощ. И по-рано бях влизал в църква, това ме привличаше, но до този момент доста отдалече. А тогава стоях пред входа на манастира и изведнъж започна пасхалната служба. Аз самият не разбрах как влязох вътре, приближих се до олтара и останах там цялата нощ, като съвсем забравих за оперативния отряд.
Това беше един от първите случаи, когато разбрах, че тук става нещо истинско. Може да се каже, то беше продължение на избора, по-точно някакво потвърждение на избора, който изначално стоеше пред мен, когато размишлявах за смисъла на живота.
Веднъж баща ми ме попита (той беше учител): „Какъв искаш да станеш?” Тогава, в края на 50-те години на миналия век, всички мечтаеха да станат пилоти. Аз му казах, че не искам да съм летец, но искам да стана… нещо като учител, но не точно учител… Не можех да го формулирам.
Ха-ха, учител в черни дълги одежди.
Не, и дума не ставаше за свещенство. Въпреки че баща ми, бидейки комунист, говореше с голяма симпатия за Църквата. Той казваше, че когато се пенсионира, ще обикаля по манастирите.
Той наистина ли беше комунист?
Да, той много добре знаеше как стоят нещата, иначе нямаше да слуша „Гласът на Америка”. Но имаше шест деца. Беше математик и не лъжеше. И при това баща ми можеше да намери нещо добро дори в това, което говореха комунистите. Аз познавам изключително много достойни хора, които са убедени комунисти. Тъща ми беше комунистка и беше много достоен човек. Има някои страни в тази идеология, които са откраднати от Христос, откраднати от Бога. Трябва да помним това, което е взето от християнството, и на него трябва да служим – на по-доброто, на святото, на достойното. Да служим на идеята, но не и на властимащите, които се възползват от тази убийствена идеология, унищожила милиони хора, при това – по-добрите.
Но идеята беше добра – да се помага на хората.
Моите сестри ходеха на съботници през 50-те години. Поради глупост те си обуваха чорапи от капрон (найлонови чорапи) и излизаха в мразовитото време, и тези чорапи се впиваха в измръзналите им крака. Защото трябваше да са красиви и достойни, когато правят добро и служат на хората. Достойните мотиви се съчетаваха с невероятна глупост.
Защо Проповедта на планината е изкушение?
Как попадна в ръцете Ви Евангелието?
В института имах приятел, който се интересуваше от Свещеното Писание само като литературно произведение. В неговата стая в общежитието случайно видях стара книжка – Евангелието. Помолих го да ми я даде, за да я прелистя през нощта. В стаята си отворих Евангелието и до сутринта го бях прочел. Това също беше избор, който вероятно окончателно определи моя живот по посока на живата истина. Тогава прочетох думи, които сякаш бяха написани вътре в мен, защото бяха толкова ясни, толкова близки, че дъхът ми секна. Така, вероятно, се реши моята съдба. Аз разбрах, че в живота ми се намеси Онази ръка, Онзи глас, който търсих в наивността си, без да зная, че някъде ще Го намеря. И изведнъж Той ми отговори.
Кои думи най-много Ви развълнуваха?
Думите от Проповедта на планината. Няма да ми повярвате, но точно тези думи често по-късно служат за изкушение: ако те ударят по едната буза, обърни и другата. Изведнъж почувствах, че в тях се съдържа цялата истина.
Защо служат за изкушение?
Защото са упрек в слабост, в страхливост. Ако те ударят, трябва да отговориш. За мнозина това е камък за препъване. Там имаше и други думи – за любовта към враговете. Вие може да помислите, че си внушавам, но беше точно така. Порази ме дълбокото осъзнаване на истинността на тези думи. Възрадвах се, че получих потвърждение на някакво мое интуитивно търсене и откритие.
И оттогава никога ли не сте се били? Няма живот без сбивания. Тази евангелска максима е трудно приложима в нашето ежедневно съществуване.
Не умеех да се бия. Спомням си едно сбиване в детството, не знам вече заради какво беше. Вдигам си ръката, но не мога да ударя човека в лицето. Ръката не ме слуша. В резултат моят удар беше нещо много странно – сякаш само го докоснах и не можех да го ударя. Може би ме е било страх. Наречете го както искате.
Но волейболът също отчасти е сбиване. Единият губи.
А, волейболът е нещо нормално. Такъв е законът на живота. Един печели, друг губи. Защо ми помогна волейболът? Защото се раздавах докрай. Също и в християнството човек трябва да дава всичко от себе си, иначе по-добре изобщо да не се захваща.
Според Вас, приличат ли си християнството и спортът?
Християнството прилича на страстта към програмирането, защото човек дава всичко от себе си, когато обича работата си. Дни и нощи наред стояхме пред тези огромни машини „Минск 22”, „Минск 32”. Хората вече не знаят какво е това. Но ние бяхме увлечени от предизвикателството да успеем да създадем алгоритъм, да го натъкмим. Харесваше ми, обичах я тази работа. Когато работих на „пощенската кутия”, това изобщо не ме увличаше. Затова когато намерих работа, която обичам, разбрах, че това е придобивка и това ме водеше. Всичко това бяха крачки по пътя към истината, както и гората през нощта, шумоленето на листата, бурята.
Всеки ли има вина за това, което се случва?
Всеки път сте получавали ново потвърждение за правилността на избрания път.
Да. Такова потвърждение беше също и кончината на баща ми. Аз много обичах и обичам баща си. Той почина рано. Дотичах от работа и от яд и мъка пробих с юмрук дупка в стената – жилището беше „хрушчовка” – тип хрушчовско строителство. После влязох в стаята, където нямаше никой, само той беше положен на масата. В тишината и мълчанието сълзите ми секнаха. Разбрах, че той е жив. Че тази трагедия не е безизходна.
Разбрах, че до починалия ми баща присъства животът. Този опит изигра много голяма роля в моя живот.
Имаше още един удивителен случай, когато аз – в качеството си на антирелигиозен агитатор (да-да, и това го има в моя живот), посетих жилището на една жена. Това също беше Среща. Защото тя ме убеди, а не аз – нея. И ми подари Евангелие, което пазя до днес.
Аз вървя по моя път и не мога да кажа, че вече съм го извървял. Всеки ден възникват нови въпроси. Какво е Ковидът, който всички ни изплаши и разпръсна, когато храмовете опустяха? Откъде се взе той? Или – как ѝ казват – военната операция? И пак трябва да отговаряш на въпросите, които си задаваш. Въпреки че отговорът е ясен.
На мен не ми е ясен. Човек слуша и си задава въпроса: аз имам ли вина за това, което се случва или не?
Аз със сигурност имам вина. Когато Бог не може чрез мен да сияе със светлината на Неговата истина. Когато съм лош свидетел за Неговия мир, за Неговата истина, за Неговата любов, за Неговата мъдрост. Аз съм отговорен за това.
Ако ние всички сме забравили истината, ако сме забравили Живия Бог, ако Го използваме само за да уредим живота и кариерата си. Ако смятаме, че щом съм кръстен, щом ходя на църква, паля свещи, щом се изповядвам и причастявам, значи аз съм си ок. Тогава ще съм свидетел не за Него, а против Него. И трябва да разбирам последствията от това: в главата ми всичко ще се обърка.
Христос казва, че любовта е служение и отдаване, а аз ще смятам, че любовта е обсебване и получаване. Той казва, че мъжеството е в смирението, а аз ще мисля, че смирението е страхливост. Бог казва, че смисълът на всичко и пътят към него е кръст. А аз ще кажа: „О, кръст ли, не, това не е за мен”.
И като резултат ще смятам, че лошото е добро. Че черното е бяло. И всъщност точно това сега се случва. Ние просто берем плодовете. Многогодишни, исторически, съвременни.
След 24 февруари мнозина изпитваха физически болки, хората изпаднаха в депресивни състояния, които обаче сега вече отшумяха. Това лошо ли е?
Това е нормално. При някои физическата реакция много остро се проектираше на психическо, на душевно ниво. Всеки от нас има различна психика, някои са по-чувствителни, други – по-малко. По тази причина не може да се каже това „лошо” ли е или „добро”. Аз смятам, че това е естествено. Не мисля, че волята Божия е всички да влезем в психиатрична клиника. Също волята Божия не е в това да се разправяме и да се караме. Волята Божия, вероятно, е в това, да намерим такъв тон на разговорите ни, че да не станем врагове.
Разбрах, че християните трябва да започнат да се отнасят много сериозно към вярата си и да живеят по християнски в най-висша мяра, защото преди всичко те са отговорни за мира и за смисъла.
За мен всичко, което се случва, е призив към цялостност, към събраност, към разбиране на това, че всичките ни отношения с хората трябва да станат по-зрели и по-правдиви.
С хората и с Христос. Защото Той продължава да бъде на Кръста и ще пребъде там, докато всички хора не се осъзнаят. Аз съм скептик и изобщо не вярвам, че всеки ще избере този път. Но е необходимо поне ние, християните, наново да изградим отношенията си с Христос чрез жива връзка с Него, чрез молитвата. Нямам предвид молитвословие, а разговор с Бога. На Него всъщност трябва да задаваме неудобните и трудните въпроси. А не да си ги задаваме един на друг, не по хоризонталата, защото тогава само ще се караме, защото никой от нас няма отговор. Ненапразно Христос казва: „Докога ще бъда с вас? Докога ще ви търпя, ако вие не искате да разберете същината?”
Само по вертикална линия, като се обръщаме към Него чрез Словото, чрез молитвата, чрез тишината, чрез мълчанието сред природата – ние можем да бъдем чути и да получим отговор.
“Тепърва още има да служим тук с Вас, Володя.” За отец Александър Мен
Отец Владимир искаше да проведем интервюто в малкия кабинет, пълен с книги, който той наследява от отец Александър Мен. Но там беше трудно да нагласим светлината. Уговорихме се, че ще отидем в кабинета след основното интервю и отец Владимир ще отговори там на един-единствен въпрос: какво е да си наследник на виден духовник. Как да останеш себе си и да не се опитваш да му подражаваш?
С отец Александър се запознахме преди 32 години и това сложи началото на моя живот с човек, който беше за мен не само учител, а и приятел и съмишленик. Първоначално намеренията ни бяха аз да стана свещеник в друга енория. Естествено, не сме и мислили, че той скоро ще си отиде от нас. Веднъж бяхме с него в олтара и той ми посочи мястото, където днес е гробът му и ми каза: „Тепърва още има да служим тук с Вас, Володя”. Тогава си помислих, че се е объркал. По-късно стана ясно, че е имал предвид своята скорошна гибел.
Намерихме общ език в това, че главните свойства на човешката душа са вътрешната свобода, достойнството, съзнанието, че си ценен.
Благодарение на отец Александър аз се срещнах с духовното водителство, което е съзряло в опита на християнската Църква. И не само на християнската. Когато водещият не потиска водения. Когато той напълно поверява на Бога живота на този човек и не натрапва своето виждане, не диктува, не командва. Когато послушанието се гради не на сляпо изпълнение на нареждания, а на умението да слушаш, да чувстваш, да разбираш. На сплотеност на сродни души.
Отец Александър приживе ме беше благословил да стана свещеник, но ме ръкоположи митрополит Ювеналий вече след смъртта му. Пред мен не стоеше въпросът какво да правя занапред. Благодарение на отец Александър успях да намеря себе си. Може би той ме благослови именно в онзи момент, когато разбра, че няма да го копирам, няма да му подражавам. Това е негова заслуга, негово разбиране – така деликатно и така мъдро да ми даде възможност самостоятелно да се срещна с Бога. Каквато и да е тази среща, тя е моята лична среща с Бога. За нея голяма заслуга имаха и други духовници, с които ми се даде да общувам: отец Йоан (Крестянкин), митрополит Антоний Сурожки.
Осъзнавах огромната разлика между мен и отец Александър: аз бях неизмеримо далеч от това да имам неговата духовна мощ, ерудиция, знания. И дори просто неговия човешки опит. Той беше открит човек, а аз в много отношения съм затворен. Той се беше утвърдил в живота, а аз само започвах този път. Но благодарение на това, че той ми помогна да открия моите лични отношения с Христос, аз успях да продължа неговото дело от моята перспектива, в моето разбиране, в моите тонове. И ето, вече 32 години живея с тези понятия, с тази същина, с тази глъбина, които са само мои, въпреки че ги имам благодарение на това, което съм научил от отец Александър.
Той никога не ме е потискал – нито приживе, нито след смъртта си. Никога не съм се измъчвал от боязън, че няма да мога да съответствам на висотата му. Въпреки че, разбира се, мнозина очакваха, че само ще повтарям чужди думи. Но дори и следа няма от нещо такова. И за това благодаря на Бога, благодаря на отец Александър, благодаря и на самия живот.
Разговорът с прот. Владимир Архипов проведе: Мария Божович
Снимки: Сергей Шчедрин
Превод: Евгения Николчева
Източник: Pravmir.ru
