Джонатан Дън е автор на четири книги за езика. Той е завършил класическа филология в Оксфорд. Превел е повече от седемдесет заглавия от български, галисийски, испански и каталонски език за издателства като Пенгуин Рандом Хауз, Ню Дайрекшънс и Шиърсмън Буукс. Живее със семейството си в София и служи като иподякон в Българската православна църква. За повече информация, посетете неговия личен уебсайт www.stonesofithaca.com.
Езикът е кодиран. Думите, които използваме всеки ден, ни казват нещо за човешкия живот, за божественото начало, за сътворението на света, за икономиката, за околната среда… Освен смисъла, който им придаваме, те имат свой собствен смисъл. Могат да бъдат четени отзад напред, могат да се преподреждат или променят в зависимост от правилата на фонетиката, от техния ред в азбуката, от техния външен вид. Важно е да имаме очи, за да видим това, както когато започнем да участваме в тайнствата на Църквата, почваме да откриваме Бог навсякъде около нас.
Настоящият текст е част от книгата Седем кратки беседи за езика, която е взела заглавието и формата от книгата на Карло Ровели Седем кратки беседи по физика (Жанет 45, 2017), но съдържанието е съвсем различно. Тя е най-новата книга на Джонатан Дън по темата, която се очаква да излезе скоро и на български, след английското ѝ издание.
Когато броим надолу от I до O, превръщаме live (живея) в love (любов) и sin (грях) в son (син), така отстраняваме претенциите на егото, егоцентричния подход към живота и припознаваме съществуването и значимостта на другия. Това е процес, през който всеки човек трябва да премине. Бих казал, че светът е тренировъчна площадка. Той съществува в несъвършено състояние, в което да научим важността на другия и да пораснем духовно. Както прекарваме девет месеца в майчината утроба, за да се родим физически, така трябва да прекараме седемдесет години, дните на нашия живот в този свят, за да се родим духовно, за да бъдем изговорени във вечността. Светът е духовна утроба, както тази на майка ни е физическа утроба. Но духовната част отнема повече време, подобно на духовната слепота, която трае повече от физическата. Проблемът с духовната слепота е същият като с шумните хора – ние не осъзнаваме, че сме духовно слепи и си мислим, че виждаме идеално.
Езикът ни насочва извън претенциите на егото, насочва ни към гледната точка на общността, която е тяло на Църквата. По този начин ставаме част от нещо по-голямо и вместо да съставяме собствените си изречения, започваме да повтаряме изреченията на другите, молитви, писани хиляда и седемстотин години преди нас. Откриваме утеха в повтарянето. Всяка неделя отиваме на църква и казваме едни и същи думи, и докато ги казваме, стигаме по-дълбоко, също както когато трием върху повърхност, тя става по-дълбока, потъваме в думите и те ни променят. Така че вървим от оригиналност, от желанието да сме оригинални, в неоригиналност. Всъщност, в много случаи въобще не искаме да сме оригинални, приемаме, че сме преводачи и нещата преминават през нас (въздух, храна, думи), точно както ние преминаваме през тях (къщата, светът, в който живеем, опитът, с който се сблъскваме).
Себе-то се смалява на ръст с цел да се преродим духовно. Ставаме, което наистина сме, вече не роби на страсти като гняв, похот, гордост и алчност. И го постигаме чрез другия. Не можем да се справим сами, в изолация. Спасяваме се чрез другия, който се моли за нас, има дял в живота ни и ни връща към нашето себе.
Нека да погледнем думата self (себе). Отзад напред тя се чете flesh (плът), с прибавяне на h. Self върви по пътя на flesh. И това е false (погрешно), с прибавяне на а. Когато се вслушаме в претенциите му, то всъщност ни отвежда някъде, където не искаме да отидем. Превръща ни в slave (роб), фонетична двойка f–v. И тогава разбираме, че онова, което сме смятали за свои решения, е било нещо, над което нямаме контрол. Станали сме пристрастени към определен начин на живот, към определен порок, и сега, когато искаме, не можем да избягаме, поробени сме от него.
Когато усещаме, че не се предаваме доброволно, а сме субект на нещо извън нашата воля, когато започнем да се съпротивляваме, да се борим, понеже осъзнаваме, че свободата да правим каквото си искаме, на каквато и да е цена, всъщност не е никаква свобода – тогава сме преминали към покаяние, към обръщане на мислите в друга посока, към търсенето на изход. Обръщаме се от ego към God, поставяме някой друг в центъра на нашия живот. Това е основен момент и източник на голямо облекчение. Повече не трябва да носим бремето, защото не става дума само за нас. В Евангелието има една кратка мисъл, казана от Христос: „Не можете да служите на Бога и на мамона.” (Мат. 6:24). Гръцката дума за „богатство” е мамон. Невероятно е, че ако прочетем думата money (пари) отзад напред, получаваме venom (отрова), v–y. Парите могат да бъдат източник на големи конфликти. Друга дума за пари е gold (злато). Виждате ли колко близо стоят God и gold? Смятам, че това се отнася до изречението, което току-що цитирах от Евангелие от Матея. Какво ги разделя? Една единствена буква: егото, I (Аз).
По същия начин, ако премахнем егото от slave, ще получим save (спасявам). И в двата случая спасението е възможно. Прибавяме две от фонетичните двойки, за което стана дума в първа беседа, f–v и l–r към думата self (себе) и получаваме serve (служа), с повторение на е. Начинът да избегнем претенциите на егото е да служим. На кого служим? На другия. И как го правим? С любов.
Има един известен откъс за любовта от Първо послание на св. апостол Павел до Коринтяни, глава 13, който често се чете на венчавки. Но и самата дума ни дава съвсем ясна представа какво е любовта. Love (любовта) е low (ниска). Тя е смирена. Не поставя себе си на първо място. Love е oval (овална). Намирам овалността за много смирен жест, както когато съберем ръцете си за молитва. Love ни отвежда от I owe (притежавам) до осъзнаването на другия I, o we!(Аз, о ние!). Осъзнаваме, че като част от общността сме по-големи, отколкото когато сме сами. Любовта не говори езика на дълга. Всъщност думата debt (дълг) е ясно свързана с думата death (смърт), стъпка в азбуката a-b, с добавяне на h. Love ни позволява да evolve (еволюираме).
Love ни прави whole (цели), v-w, с добавяне на h. Много важна връзка. Без наличието на буквите v–w, всичко, което получаваме е hole (дупка). Чувстваме празнота в живота си и тя не може да бъде запълнена, колкото и храна или течности да поемаме. Това, от което имаме нужда, е Троицата, числото 3 в началото на думата, то ще ни направи цели. Whole е също комбинация от друго име в Стария Завет за Бог, El, и гръцкия превод на „I AM”, който се намира в иконите на Христос: O WH. Отново, Христос е този, Който ни прави цели. Не съм евангелист, просто обръщам внимание върху факта.
Съществуват и други, още по-красиви връзки от тази. Езикът е танц. Предлага ни непознати перспективи, отвежда ни там, където не се осмеляваме да отидем. Love, evolve, low, oval. Ако направим стъпка в азбуката (t-v, без гласната u помежду), прилагайки фонетичната двойка l-r и буквата h, love ни дава other (друг). Не можем да обичаме сами, също както не можем да имаме деца сами. Има причина за това. И other, ако направим друга стъпка в азбуката (r–s), ни дава гръцката дума за Бог, theos:
love – other – theos
„На тия две заповеди се крепи целият закон и пророците.” Така казва Христос в Матей 22:40. Един законник току-що го е попитал коя заповед е най-голяма в закона и Христос му отговаря: „Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум.” (love–theos). И тогава дава втора заповед: „Възлюби ближния си като себе си.” (love–other).
И само няколко глави по-нататък в Съдът над народите, той обяснява, че другият на практика е Бог: „До колкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили.” (Мат. 25:40). Тоест всяка доброта, която сме проявили към другия, от споделяне на залъка си с него до подаване на чаша с вода, все едно на Господ сме я сторили (other–theos).
Така че за мен цялото съдържание на Евангелието се състои в тази връзка: love – other – theos. Обичай Господа твоя Бог с цялото си сърце, обичай ближния си като себе си.
Съществува и още една дума, която се отнася до love. Дума, която използваме много. Трябва да приложим фонетичните двойки l–r и v–w и да направим стъпка в азбуката d–e. Love е свързана с word (дума). Трябва добре да помним това, когато отваряме уста да говорим. Представяте ли си в какъв свят щяхме да живеем, ако всяка дума произнасяхме с любов? Изглежда, че за езика няма проблем. Напротив, той ни упътва да вървим точно в тази посока.
И така, love е свързана с whole, с other и theos и с word. Съществува и много хубава връзка с първите три букви на думата word. Ако направим стъпка в азбуката, r–s, се получава sow отзад напред. Ясно отнасяне към Притчата за сеяча, която се намира в Матей, глава 13, където сеячът излиза да сее. Някои семена падат на пътя и не могат да пуснат корен. Семето е словото на царството. Това означава, че човекът, който го слуша, не го разбира. Някои семена падат на камениста почва. Това означава, че човекът, който го чува, го приема с радост, но по-късно изгубва интерес. Някои семена падат сред тръни. Това означава, че човекът е твърде обременен с грижите на този свят и със съблазънта на богатството, и не се намира място за словото. А някои семена падат на добра почва, където пускат корен и порастват. Това е човекът, който е възприемчив към словото на царството и го приема в своя живот. Трябва да сме способни да чуваме, за да разберем. Не е достатъчно просто да отворим ушите си и да позволим на думите да минат от единия до другия край, трябва да работим върху тях.
Притчата, която следва горната, е тази за плевелите, тя отново е за сеенето на семе. Един стопанин сее семена в нивата си, за да поникне жито, но през нощта идва врагът и засява плевели между тях. Робите го питат дали иска да изкоренят плевелите, но той казва не, защото така може да изкоренят и класовете. Ще чакат да дойде жътва, и ще оберат и двете. Житото ще съхранят в житницата, а плевелите ще изгорят. Това е отпратка към Царството небесно. Ние порастваме един до друг, но в края на времената Господ ще прати ангелите си да приберат ожънатото. Тези, които са правили добро – житото – ще бъдат събрани в житницата му (Царството небесно), тези, които са правили зло – плевелите – ще бъдат хвърлени в огнената пещ. Христос завършва притчата възкликвайки: „Който има уши да слуша, нека слуша!” (Мат. 13:43).
Любопитно е, че житото като нас има уши (на български – класове). Трябва да сме способни да чуваме. Това означава, че трябва да сме възприемчиви. Единственият начин да го сторим е да вярваме. Ако не вярваме в Бога, ако не вярваме, че живеем в по-широк контекст от този на икономиката и задоволяване на собствените ни потребности, тогава не можем да възприемем словото Му. Нужен ни е някакъв вид духовен опит или среща с друг човек, който е вярващ.
Ear (ухо) се съдържа в hear (чувам), така както eyes (очи) съдържат see (виждам). Това е съвпадение, но колко по-голямо съвпадение е, че hear е в heart (сърце), точно както see е в seed (семе).
Така че, къде трябва да бъде посято семето? В нашите сърца (не в нашите глави, Бог не иска от нас рационалност, той иска да вярваме).
Точно затова буквите на heart, преподредени се четат earth (земя). Семето трябва да бъде посято в earth (земята) на heart (сърцето). Или в soil (почвата) на нашата soul (душа).
Мисля си, че езикът разбира тези неща по-добре от нас. Ако сме готови да погледнем отвъд простите привидности, да погледнем под повърхността, да влезем в думите, сякаш са здания и да се възхитим от тяхната конструкция, от техните колони и канелюри, от техните нефове и абсиди, да ги обърнем, да видим как се променят под ъгъла на светлината, ще се сдобием с нова перспектива. Но сигурно е, че не ние сме сложили тази информация в думите, както не ние сме създали планетата, на която живеем. Те вече са били тук преди да се родим. Затова езикът и заобикалящата среда имат много общо помежду си. И двете съдържат скрито значение, което бавно ни се открива, когато имаме уши да слушаме.
Превод от английски: Цветанка Еленкова
