Повод за по-нататъшните размишления е една статия, публикувана във в-к „Елевтеротипия” със заглавие „Време за отбиване на нацията от майчиното мляко”. Моята цел не е да опровергая статията, която до голяма степен не отговаря на действителността, а да споделя няколко мисли, като коментирам избрани места в нея.
Основната мисъл, която вдъхновява цялото съдържание на статията е, че е дошло време нашият народ да се отбие от „майчиното мляко на елинохристиянската цивилизация”. Някога бяхме незрели и имахме нужда от това мляко, за да пораснем. Сега вече е време да покажем нашата зрялост и да създадем цивилизация, която да съответства на израстването ни и на съвременните дадености. Или – авторът на статията поставя дилемата – „… се храним, без още да сме станали зрели, от майчиното мляко на елинохристиянската цивилизация?”
За тези, които познават нещата, е известно, че никога не е съществувала т. нар. елинохристиянска цивилизация. Не можем да определим срещата на Православието с елинизма като цивилизация, и то елинохристиянска. Православието, което е живот, а не идеология, е използвало понятията на елинската философия, за да изрази откровението, което притежава. То допълнително е обогатило понятията, които е възприело, като им е придало друго съдържание.
Вярвам напълно, че не е нужно отбиване, защото ние – като народ – вече сме се отбили от Православието. Колко хора знаят какво е това Православие и какво е това религия, колко хора знаят основните разлики между тези две реалности и колко хора знаят, че Православието съхранява достойнството на човека? Много пъти съм отбелязвал, че, за съжаление, по тези големи екзистенциални въпроси сме все още младенци, а не просто незрели, след като си обясняваме нещата с помощта на нашите откъслечни знания и най-вече знанията, които сме получили в основното училище. (…) Аз вярвам, че реално имаме нужда не от религията, а от Църквата. Нуждаем се от Православната църква на Макриянис, на Пападиамантис, на св. Серафим Саровски, на стареца Паисий и стареца Софроний, които знаят да утешават и най-непокорните духове, да превъзмогват смъртта като помагат и на други в това превъзмогване.
Като развива нататък своята „проблематика”, авторът на статията пита наивно: „Дали не е дошло време да махнем брадите? Да оставим (и само така реално да отдадем почит) на древните елини в техния гроб и на Православието – в неговия?”. Авторът на статията пита наивно, защото е в пълно неведение за факта, че милиони западни хора, разочаровани от тяхното пълно „израстване”, са стигнали до безизходица и чрез тази безизходица намират Православието или най-малкото – търсят православния начин на живот. Това не е повърхностно търсене, а реална носталгия. При това, колкото и „зрелите” да искат да ни отбият от истината, ние – както и много други хора – искаме да се храним от реалния живот, защото чувстваме, че Православието има живот и отговаря на всички екзистенциални въпроси, които ни занимават. Това се вижда от факта, че днес, в епохата на големи преобразования и социални промени, хората са разочаровани и се занимават с екзистенциалните проблеми, проблеми жестоки и неумолими, които не се преодоляват с евтини решения. Така много хора, и особено тези, които са „презрели” в своето разочарование и различни зависимости, усещат и подозират красотата на православното Предание.
Православието не се намира в своя гроб, както мисли авторът на статията. Ако можем да се изразим по-ясно, бихме могли да кажем, че то се намира в един живоносен гроб, намира се в гроб за хората, които нямат свобода и сетива да видят, но този гроб е източник на живот за тези, които виждат нещата извън кривото огледало на всяка идеология. Християнството на метафизиката реално умря и бе хвърлено в кошчето за отпадъци, но не и Православието на откровението. Защото богът на метафизиката е мъртъв, но Богът на нашите отци е жив.
Авторът на статията продължава и предлага създаването на една друга цивилизация, в която човекът ще е „до голяма степен умен, до голяма степен атлетичен, до голяма степен съзидателен, до голяма степен освободен. Спонтанен, доколкото му позволява или налага общественият климат, организиран, доколкото иска да престане да бъде сервилен и окаян. Където – как да кажа – мярката е неговата смелост”. Той предлага създаването на една цивилизация, която да съчетава уважението към природата с уважението към различията между хората, „една цивилизация на литература и изкуства, творчество, освободеност, толерантност, еротизъм”. Това е цивилизация, която може да съчетава съвместното съществуване и срещата на екологията, либерализма и социализма. В тази перспектива той предлага в различни градове на Гърция да се основат уникални международни факултети (по медицина, математика, философия, биология, сексология, история).
Като коментар на тези предложения, бих искал да кажа две неща:
Съвместното съществуване между тези външно противоположни неща е факт в нашата майка, Православието, а тези от нас, които продължаваме да приемаме нейното мляко и да се храним от нейното тяло, преживяваме тези противоположности в неразривно единство. Трябва отново да подчертая, че Православната църква не се задоволява само с това да дава своето мляко, а дава и своето тяло. Така тези, които пият млякото и се хранят от Тялото на Православната църква, имат чудесно душевно-телесно равновесие. Нямаме нужда от създаването на друга цивилизация, имаме нашето семейство, което в миналото е решило и решава (сега) всички въпроси. То превъзхожда всички тварни неща. Търсенето на такава цивилизация извън Църквата е само утопия и химера, защото всички търсения на човека „се удовлетворяват” реално не в Църквата на миналото, а на настоящето и на бъдещето.
Що се отнася до предложението за създаване на факултет по сексология в Китира, както авторът на статията предлага, мисля, че такова предложение е излишно. След като предадохме нашата майка и загубихме нашата „цивилизация”, ние превърнахме Гърция в страна по сексология и то сексология за чужденците, които идват през лятото, за да „убият” скуката си.
Сред тази горчива реалност трябва да отбележим, че най-малко чужденците имат хуманистично образование и хуманна цивилизация и могат да запазят елементи на някакво достойнство. Но ние, гърците, които израснахме в друга традиция и бяхме хранени с млякото, кръвта и тялото на нашата Църква, които са антителата на нашия духовен организъм, неговата мощна имунна система, веднага щом поискахме да станем зрели, се оказа, че нямаме сериозни опори и загубихме цялото си достойнство. Така се обяснява фактът, че стигаме до крайни състояния. Липсва ни основата не само на елиноправославната традиция, но дори и на атеистичния хуманизъм, който години наред развиваха и утвърждаваха западните хора.
Авторът на статията изглежда има проблем с религията. Не смея да напиша с Православието, защото той очевидно не го познава. Затова и предлага преди всичко откъсване от него. Защото, докато в началото подчертава, че древните елини се намират в техния гроб, някъде по средата той казва, че можем да приемем някои елементи от елинската цивилизация. За Православието не казва нищо подобно. Той не намира нищо добро, което да възприеме от него и естествено не го споменава. Затова смятам, че той има проблем с религията.
Въпросът е защо в крайна сметка има проблем с религията, а не примерно с политиката и партизирането на обществото. Та нали всички са разочаровани от жестокостта и „насилието” на партизанщината, която убива нашите перспективи и наранява нашата чувствителност.
Православието се намесва разсъдително и извежда човека от всички тези безизходици. За щастие тази наша майка съществува и за щастие тя продължава да ни храни и с двете си гърди, защото в противен случай щяхме да умрем от глад и от задушаването на всички цивилизации на „зрелите” човеци, които се борят да отхвърлят „брадите”, на всички „умници”, които ни бомбардират с всичко, което пишат в безизходицата на своето отегчение.
Статията, освен всичко друго, е и наивна. На едно място авторът пише: „Биха ли се осмелили турците да атакуват например о-в Самос, след като той приюти на своята територия един университет с европейски авторитет и достатъчно чужденци – преподаватели и студенти?”.
Само като наивност може да се определи фактът, че установяването на чуждестранни учени в дадено място ще стане причина да се запазят основните свободи на нашия народ. Не мога да разбера как това би могло да стане и доколко може да сдържи неистовото желание и различните интереси на носителите на съвременните цивилизации, на „зрелите” държави, които поискаха да се откъснат от Православието. Но дори последното да е вярно, нима е оправдано отхвърлянето на нашето национално достойнство и установяването на духовни „бази” в нашата страна, с други думи, разпродажбата на нашата родина на чужденци, за да спрем опасността от Турция?
Време е вече да отбием нацията от нейната друга майка, която я храни с чужда храна, присмива ѝ се, защото не иска да живеем по-добре от нейните истински деца, и разработва бавно, но системно нашето унищожение. Ние в крайна сметка ще настояваме да се храним от неподправената храна на нашата майка, която и днес продължава да храни мнозинството от нашия народ, както в Гърция, така и в чужбина, което е надеждата и за западните хора. Ще настояваме почти „маниакално” да се храним с нейната храна, дори да ни определят като незрели. Защото знаем, че тази незрялост е нашата слава, достойнство, чест и уважение, любочестие и благородство.
Накрая, предпочитаме да рисуваме като малки деца, както правил Пикасо в апогея на своето изкуство, отколкото да рисуваме старчески лица върху младежки тела.
Ноември, 1990 г.
- От сборника Духовни ориентири за съвременното общество, Омофор, София, 2017
Превод: Константин Константинов
