Гражданската религия

Катастрофата на грехопадението е неизмерима, а нейните последици са необозрими. Наследниците на Адам страдат от отдалечаването си от Бога. В човека настъпва раздвоение – желание за следване на собствената воля, но и нужда от Бога. Сам апостол Павел се оплаква от тази вътрешна раздвоеност: „Не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша… Нещастен аз човек!“ (Рим. 7:19, 24).

Колкото по-голямо е отдалечаването, толкова по-голяма е нуждата от Него. Затова и Свещеното Писание е отбелязало момент, който може да се определи като зараждане на религията, т. е. желанието да се възстанови загубената връзка с Бога. Това става при наследниците на Сит, третия син на Адам (Бит. 4:26). Тук явно вече се говори за формирането на ясно определен, организиран култ – началото на осъзнато религиозно почитание. Това е израз на религиозната вяра, която в своята същност отразява усещането на човека за липсата на Бога, отдалечеността и стремежа му да се приближи отново до Него.

След грехопадението, когато Бог е вече много далече, непосредственото знание за Него е останало в миналото^[1]. Това кара човека да търси пътища към Него, да се опитва да възстанови предишните си отношения, силно да се стреми към Него. Загубил обаче истинския Му образ, той започва да Го „открива“, да Го „вижда“ неясно, да губи Неговите „очертания“ и да Го „намира“ в Неговите творения. Заради греха човекът вече не царства над природата, но става зависим от нея. Той търси и открива Бога в природата. Така човекът деперсонализира Бога и персонализира природата, природните стихии – действието на природните закони в света. Персонифицираните природни явления той превръща в божества. Появяват се и се оформят езическите религии и религиозни системи във всички техни най-многообразни прояви. Това е преход от теизъм към пантеизъм, а оттам и към политеизъм (многобожие).

Когато говорим за многобожие само по себе си се разбира, че става дума за идолопоклонство. Думата „многобожие” обикновено прилагаме към религиозната принадлежност на отделен народ или племе. Когато става дума обаче за идолопоклонство, нещата се променят. Идолопоклонството не е израз само на външна почит на определени божества от отделна религия, но и състояние на духа. То е присъщо на всеки човек, защото у всеки от нас е заложена идеята за по-висшето, съвършеното. Често създаденият идеал, когато не се съотнася към Бога, се абсолютизира, започва да се боготвори и се превръща в идол. Този вид идолопоклонство е разпространен толкова много, че не си даваме сметка за него.

Дори в т. нар. секуларен свят идолопоклонството стои на първа линия и е един от елементите на потребителското общество.

Там високата вяра, истинското религиозно чувство на човека се запълва с ерзац, с фалшификати и подмяна. Отказвайки се от Бога или вярвайки в Него само формално, човекът допуска Неговото място да бъде заето от лъжливи божества, т. е. от идоли. Те са от различни области на живота: политиката, науката, спорта, занимателната индустрия. Самият факт, че отношението към определен политик, спортист или певец често пъти е определяно от неговите почитатели като „идол”, „кумир”, „дива” (лат. богиня) т. е. използва се религиозен термин, говори, че това отношение  е религиозно. Именно това, макар и неосъзнато религиозно чувство, се използва в съвременното потребителско общество, за да бъдат рекламирани, натрапвани определени личности (в политиката, културата и пр.), стоки, мода, културни образци и пр., т. е. да се контролира и манипулира общественото съзнание. Така се  печелят пари, създава се потребителска индустрия и всичко се подчинява на основния идол – на мамона (Мат. 6:24).

Тази съвременна форма на идолопоклонство, поклонение на мамона, се консолидира, осъществява чрез създаването на гражданска религия. Тя е продукт на гражданското общество, което трябва да обслужва и оправдава. Гражданското общество, като изгражда своя юридическа система, закони, правила и модели на поведение, се нуждае и от религиозно оправдание. Несъзнавано, интуитивно то има нужда от метафизическа сигурност. Поради тази причина то сакрализира своите ценности, като претендира, че те имат устойчив характер и са общовалидни. Накрая те се превръщат в граждански ритуал със свое последование, което е задължително за всички.

Така самообожествяващото се гражданското общество съзнателно или несъзнателно създава своя гражданска религия^[2].

Този път извървя комунистическата система. Гражданската религия измества всички останали религии, става общовалидна и определя, налага ценностните, изходните позиции в обществото.

Те стават задължителни за всички негови членове^[3]. Другите религиозни вярвания за нея имат значение дотолкова, доколкото не ѝ оспорват първенствуващото положение и така биват маргинализирани.

Християнството, създало европейската и голяма част от световната култура е сложено именно в тази матрица. То става част от глобалната религиозна система от общовалидните ценности на новата гражданска религия, целта на която е раят на земята – земното царство. Този модел е доразвитие на заложения още по времето на Френската революция култ към разума – идеята за самодостатъчност на човека и автономност от какъвто и да е трансцендентен авторитет, от Бога.

По своето естество гражданската религия закотвя човека в тукашния свят – всичко се свежда до тук и сега. Трансцендентните идеи и вярвания се изключат от обществото. Те се отнасят само до другите религиозни организации или до частните случаи. Целта е обществото да се откаже от трансцендентен авторитет и да издигне като основен критерий самото себе си, своята автономност от Бога^[4]. Резултатът от постигането на целта е, че човекът превръща себе си в идол – съвършеният човек е продукт на самия себе си. Той форматира себе си и стремящо се към съвършенство общество. Този модел, макар и по различен начин, го живяхме по време на „развиващия се“, „развит“ и „зрял“ социализъм-комунизъм.

Същите тези модели на мислене, в осъвременен, подсладен вариант – отхвърлили грубата сила на комунистическата идеология и породените от тях процеси – са залегнали дълбоко в много от съвременните западни общества.

Те се налагат глобално с голяма сила. В такава среда християнското богословие се превръща в идеология, изпразва се от християнското си съдържание и се запълва с ново, гражданско, т. е. обслужва идеите на новопоявилата се гражданска религия. Така се обръща моделът: вместо човекът да следва трансцендентния авторитет, то трансцендентният авторитет, там където е невъзможно да се избегне, е използван да обслужва човешките интереси, интересите на новата гражданска религия. Тя се развива не само в определени общества, но има претенции и за глобално разпространение. За това ясно сочат новите световни празници, налагани чрез ООН и др. организации, които представляват оформен култов годишен кръг. Те се отбелязват съответно и във всяка държава.

Както отбелязва американският изследовател Хърбърт Шлосбърг в края на 20 в. формите на тази гражданска религия подменят Христовото учение. Те проникват и се налагат на обществото като произтичащи от него истини. Но сами по себе си те са външни на евангелското учение. Богословието на такива протестантски мислители като Пол Тилих и Рудолф Бултман приспособява вярата към съвременната философска мода, какъвто е случаят с екзистенциализма на Мартин Хайдегер. „Други си избират други системи, като психологията на Юнг, лингвистичната психология, популярна социология или марксистка икономика като модели, към които богословието трябва да се приспособи. Крейн Бринтън, добър ученик на Просвещението, заключава, че традиционните протестантски деноминации са завършили този процес до такава степен, че са станали неразличими от ориентацията на Просвещението, която доминира американското общество. Мортимър Адлър се пита защо протестантските богослови са стигнали до атеизъм и решава, че това е защото са се посветили на господстващите възгледи на натурализма и материализма.“^[5]

Натурализмът и материализмът от своя страна издигат в култ науката и я правят част от тази гражданска религия. За съжаление истинската наука често пъти е жертвана в името на това да обслужва интересите на съвременния идеологически mainstream. Плащайки този данък науката намира оправдания за навлизането в територии, които стават опасни както за отделния човек, така и за човечеството като цяло. Както точно отбелязва проф. Хубанчев „Генетичната основа за съществуване на отделния човек става лабораторно изделие като продукт  на изкуствени биотехнологични  манипулации с непредсказуем риск  за невъзвратима загуба на човешката идентичност и бъдещите генерации. Подменят се автентичните,  богосътворените,  естествено заложените  предпоставки, условно обозначавани като ,,етика на вида”… Биотехнологичното конструиране и подобряването на човешкото тяло се превръща в експериментално поле на произволни рискови модификации и трансформации, особено в либералната евгеника. Без да се имат предвид  точните терапевтични параметри на този (Human Enhancement), се възлагат надежди на геномни и постгеномни технологии, а също и на синтетичната биология, като възможности да се усъвършенства организмът не само чрез манипулация и „прередактиране на наследствената информация“, но и посредством  „срастването“ му с бионични устройства на интерфейс-системи“^[6].

Поклонението на светската религиозност, на гражданската религия води до това, че дори традиционните вярващи и клир вече се поддават на заразата. „Римокатолицизмът и евангелското крило на протестантизма, продължава Х. Шлосбърг, с все по-голям брой от своите интелектуалци, обучавани в светски университети, срещат трудности да запазят своите отличителни черти и това е подкопало основите им отвътре… Историк от Чикагския университет говори с отчаяние за “модерните преподобни, модните и динамични свещенослужители, светските духовници.”… Христологията проявява тази тенденция, когато евангелията се използват селективно да покажат, че “истинският Иисус” е бил олицетворение на американската средна класа, а може би и революционер, социалдемократ или модел за психологическа уравновесеност…църквата трябва да определи като “позитивна сила” хуманизма, който е част от съвременния атеизъм.“^[7]

Това е само един пример как съвременното идолопоклонство изкривява истинската вяра и прониква до нейната сърцевина. То секуларизира дори църковните среди, подменя истината най-напред с полуистина и накрая с лъжа. Тази тенденция до голяма степен представлява заплаха и за православните църкви в различните страни и православното богословие.

Заплахата идва от една страна от натиска именно на гражданската религия – проповядвана и налагана на държавата от глобални политически и социални мрежи, а от друга – от готовността за конформизъм, както сред висшия клир, така и от поддаващо се на компромиси богословие.

В основата на това съвременно идолопоклонство, каквото е гражданската религия, са заложени несигурни, както по определение, така и по съдържание идеи. Те нямат постоянен характер, защото, както бе подчертано, не стъпват на трансцендентни, онтологически, непроменяеми основи, а на релативна, постоянно променяща се и зависеща от обстоятелствата среда. Абсурдът е, че се прави опит от нещо несигурно само по себе си, висящо „във въздуха“, да се построи нещо сигурно. Напълно в съгласие с евангелския пример за строеж на къща върху пясъчна основа (Лука 6:49).

В гражданската религия няма място за Бога, защото там бог е човекът. „Да, може да се каже, че крайната цел на религията трябва да бъде Бог. Но всеки с йерархия от ценности е поставил нещо на върха и това нещо е богът, на който той служи. Старият и Новият завет наричат такива богове идоли и ни дават пълно основание да твърдим, че системите, които ги издигат, са религии“^[8], заключава Х. Шлосбърг.

Ето пример на такъв опит за даване на насоки относно изграждане на елементите на гражданската религия: „Ценностно-нормативното гледище е основен елемент в diferentia specifica на гражданското общество като общност, в която хората се обединяват, водени от представата за себе си като граждани. Т.е. свободни и равни по достойнства и права въз основа на реципрочното признаване на всеки като автономен и отговорен за себе си индивид. На същото разбиране се основават и повечето от опитите да се търсят общоприемливи граници за толериране на различията в гражданското общество – верски, етнически, расови или други такива. Но подобни опити изискват на първо място етически дискурс на толерантността, който да предостави адекватни критерии за лимитиране на една или друга практика на толериране в условията на демократичното гражданско общество“^[9].

Подобни на посочения, а и много други текстове не казват нищо, което може да бъде полезно за човека. В тях се съдържат неопределени, празни от съдържание термини, които всеки възприема както на него му харесва; твърдения, които никой не е доказал, а и не може да докаже; абстрактен, пожелателен характер на говоренето и пр. – съвременно „демократично“ словоблудство. След пост-истината идва и пост-човекът, човекът фантом, човекът загубил своята същност в общество, което не може да му даде нищо сигурно освен привидност, привидения и миражи. Това са съвременните идоли, след които човекът и човечеството като цяло са насочвани.

Разбира се има и по-фини и не по-малко опасни форми на идолопоклонство. Те се отнасят до личния живот на човека. За тях говори духовният опит на православните аскети^[10]. Става дума за образи и представи, които човек създава не само за околния свят, но и за себе си. С тези по-незабележими форми на идолопоклонство се бори православната аскетика. Това е духовна битка, която се води в душата на човека. Тя е невидима за външния свят, нейната арена е сърцето. Както пише Достоевски „Дяволът се бори с Бога, а полето на тяхната битка са сърцата на хората“. Едни от най-страшните идоли се загнездват именно в него. Те отклоняват човека от истинския живот и от спасението. „От всичко, що е за пазене, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота“ (Прит. 4:23), предупреждава Писанието. Чистотата на сърцето води до Бога (Мат. 5:8), към висша духовност и съвършенство. Така се изпълнява повелята на Спасителя: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец” (Мат. 5:48).

Оставен сам на себе си човекът попада именно в мрежите на тази нова идолопоклонническа гражданска mainstream религия, в нейните институции, които обещават спасение. Тя еклектично включва в себе си различните нови окултни течения, new age методи за постигане на „себереализация“, „самоконтрол“ и пр. В нецърковния живот някои от тези форми на идолопоклонство придобиват болезнено състояние. С тях се занимават различни науки, като психологията или психиатрията.

*Текстът е част от предстоящо четвъртото допълнено издание на книгата”Между вярата и разума”. Заглавието е от редакцията.

Бележки:

^[1]Преди грехопадението светът е пребивавал в друго „измерение”. Там знанието е било непосредствено и надминавало всяко наше земно логическо съждение. Това  е загубено след грехопадението. Нашето знание за него може да бъде постигнато само по пътя на вярата – чрез издигане в духовността и светостта. Тоест участието в него не е невъзможно, но пътищата са духовни, неподвластни на причинноследствените и логически съждения на повредения и ограничен от греха човешки разум. Връзката с този свят не е прекъсната. Човекът има такъв опит. Той се описва при религиозни преживявания или гранични състояния. Дори емпирични наблюдения от науката днес свидетелстват за него. Ср.: Александр (Милеант),Еп. Жизнь после смерти.http://verapravoslavnaya.ru/?Episkop Aleksandr Mileant Zhiznmz posle smerti, към 01. 10. 2015.

^[2]Тук нямам предвид вижданията на някои учени за изграждането на гражданско обществото по модела на християнския мироглед или преобразуването на църковна институция в инструмент на политически или граждански сили (Ср. Говорун, архим. Кирил, Православната гражданска религия.https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100522/catid,281/id,20992/view,article/), а точно обратното – антихристиянското, светското общество, което превръща себе си и своята идеология в идол и изисква религиозно почитание.

^[3]Ср. исканията за промяна на законодателството във връзка с Истанбулската конвенция напр. Вж. още: Куби, Г.Глобалната сексуална революция. Унищожаване на свободата в името на свободата.Фондация „Покров Богородичен“, С. 2019.

^[4]Така напр. законодателството е лишено от всякакъв трансцендентен авторитет. Изкуственото му разделение в историята на Европа на ius divinum и ius humanum, отричането на произхода му от Бога, довежда до отхвърлянето на   ius divinum. Днес съществува само ius humanum.

^[5]Шлосбърг,  Х. Идоли за погибел.http://www.bojidarmarinov.com/bgrecon/Schlossberg/hsid/Contents.htm

^[6]Хубанчев, проф. д-р А. В единния възел на живота. (към 04.06.2020).

^[7]Шлосбърг, Х., цит. съч.

^[8]Там

^[9]Минева, Доц. д-р СилвияЗа гражданското общество, толерантността и друговерието (Относно възможността и необходимостта на една гражданска култура). https://www.pravoslavie.bg/Право/за-гражданското-общество-толерантно/към 26.05.2020.

^[10]Вж. За прелестта: сборник светоотечески напътствия. Съставител Владимир Джамбов. (към 26.05.2020).