На страницата Ви няма много биографични факти. Представяте се по един апофатичен начин, като описвате какво не сте. И все пак, ако трябва да се представите кратко, но положително, какво ще изберете? С какво се занимавате най-често, какво четете най-много, или напоследък, откога сте в Църквата…
Не съм безсмъртен (двойна апофатика), а относно катафатическите въпроси, на страницата ми няма много биографични факти, защото не са интересни – момче софиянче, филолог със специализация в литературната теория, прехранвал съм се с реклама и PR и тук-таме журналистика. Пиша повече през последните десетина години, когато дългът към препитанието вече не е толкова остър. В Църквата съм от младенческа възраст, кръстник ми е моят дядо, а в тайнството съм въведен от тогавашния архимандрит Василий в „Св. София“. Най-често се занимавам с четене и писане и това вече ме е лишило от спорта и от кръчмите с приятели. Чета различни неща и то едновременно. Ето например в момента препрочитам „Точно и вярно изложение на православната вяра“ от св. Иоан Дамаскин, защото отдавна не я бях отварял. Тя в преобладаващата си част е систематизация от други отци. Чета също трактата на Витрувий за архитектурата, който излезе наскоро. Интересуват ме античните сгради, градове и крепости във връзка с нещо конкретно, което пиша и по-точно завършвам в момента. Чета също книгата на Венцислав Каравълчев за съдбата на Църквата по време на социализма и я привършвам. Обезсърчаващо четиво. За разтуха чета художествена литература. Препрочитам целия Набоков. Изобщо аз много обичам да препрочитам, а Набоков е един от най-талантливите писатели, които са се раждали някога. И накрая захванах една книга по творческо писане от Лайош Егри – „Изкуството на драматичното писане“, – защото самият аз имам издадено ръководство по творческо писане. Това чета в момента.
Пишете и църковна публицистика. Защо решихте да говорите на публиката за православната вяра… и към кого най-вече се обръщате?
Не, не пиша църковна публицистика; нямам нужната квалификация и компетентност. Пиша обикновена публицистика, понякога малко юродива в онзи смисъл, в която се прокрадват християнски теми. За Православието говоря, защото често то се оказва несправедливо нападано, главно поради невежество. А Православието е тънка догматика, идеологията на интелектуалния и културен елит на Европа в продължение на 15 века, а и днес, само че в условията на секуларна държава.
Християнството е мироглед, правилният мироглед. Мироглед, различен от християнския, се основава на лъжа и заблуда и естествено върху него не може да се построи нищо. Каква политика, какви обществени отношения може да изгради общество, което приема, че смъртта е абсолютен край и че истината е относителна?
Към кого се обръщам? Към всеки, който е проявил интереса и търпението да чете. Дори и тези хора да не са много, вярвам, че добрите идеи водят свой живот и се разпространяват сами оттук нататък. Когато става дума за християнство, за Православие, не казвам нито сричка от себе си. Всичко е от светите отци, сред които любими са ми Златоуст, Кападокийците, Максим Изповедник, Симеон Нови Богослов и Палама.
За Църквата е неестествено медиите да обсъждат теми от нейния вътрешен живот. В същото време църковното семейство, особено в страна като нашата, живее в дом с прозрачни стени, пред очите на цялото общество, което не само обсъжда и съди делата на църквата и нейните ръководители, но от тях съди и за Бога. Тоест, затворена за въпросите отвън, църковна позиция е практически невъзможна. В тази връзка, какво мислите за начина, по който ръководството на БПЦ общува с обществото чрез медиите?
Намирам го за адекватен и дори оперативен за такъв 20-вековен институт, свикнал със своя ритъм и темпове. Друг е въпросът кой има желанието да слуша и кой има подготовката да поеме информацията и да я понесе нататък. Културно-просветният отдел начело с Ловчански митрополит Гавриил работи ефикасно. Отец Николай Георгиев също е образцов пиар – мога да свидетелствам, защото съм в мейлинг листата на Синода и получавам всички прессъобщения. Но нека проумеем, че не толкова Църквата трябва да иде при хората (когато я заподозрат, че не го прави, въпреки че го прави, започват да я хулят с тежки думи), колкото хората трябва да дойдат в Църквата. Гражданите не трябва да спасяват Църквата, а смирено да потърсят спасение за себе си в нея.
Как се отнасяте към понятието “църковна медия”?
Никак. Медия като медия. Нима неделната проповед от солеята не е църковна медия? Медията е канал, по който дадена информация стига от адресанта до адресата (обичам латинските причастия). Нима Евангелието не е медия? Но ако, като казваме „църковна медия“, си представяме американското протестантско телевизионно евангелизаторство – да, това е кич. В съвременните технологични условия проповедта и евангелието далеч не са единствените медии (буквално – посредници), има разнообразни и ефективни други средства. Църквата не може и не бива да страни от тях. И, за Бога, нека когато казваме „Църква“ да не си представяме канцелариите в синодалната палата. Църквата е богочовешки организъм с Христос начело и се състои от ангелите, мъртвите кръстени и живите кръстени християни. Каквито средства за комуникация ползват живите кръстени християни, такива ползва и Църквата, защото тя – това са те. И те – това е тя. Разбира се, в зависимост от спецификата на темите и съдържанието, трябва да се подхожда адекватно и с вкус, но това се отнася за абсолютно всяко друго медийно общуване.
Присъствието на църковните теми в медиите е толкова по-важно, колкото по-тревожно е неговото отсъствие в училището и семейството. Дори да искаш само да критикуваш Църквата и да воюваш срещу нея, трябва да си запознат с някои елементарни неща, с някои основни догмати, с някои мирогледни принципи. Наскоро отбелязахме Петдесетница и Свети Дух. Как се осмисля това, ако нямаш макар и елементарна представа за тринитарния догмат? А като правило най-яростните хулители на Църквата са трогателно невежи.
Ако пък въпросът ви е дали е подходящо да има специализирани църковни медии като „Църковен вестник“ или няколкото великолепни православни сайта, които всички ползваме с благодарност, то, да, защо да няма?
Иска ми се да задам подобен въпрос и за т.нар. интелигенция. Впрочем, възникването на социалните мрежи е на път да реши всякакви колебания около дефиницията. Интелигенция от последно поколение се оказа такава обществена прослойка, която е в състояние да изкаже мнение във фейсбук. На този фон ще попитам какво мислите за българската църковна интелигенция и нейната роля за българската духовна революция (по Илф и Петров).
Пак казвам: всеки представител на интелигенцията, който е кръстен, е „църковна интелигенция“. В нея има всякакви – и възхитителни, и смешни. Защото всички сме обикновени хора, слаби съсъди. Социалните мрежи са пълни с ненужна религиозна патетика, която противоречи на принципите на скромността и смирението, да не говорим за безмълвието. Но това е непоправимо. Ще го има.
Вашата дефиниция за „интелигенция“ е остроумна и елегантно иронична, но всъщност интелигенцията е най-обикновено явление в едно общество. Състои се от хора, които работят с ума си и това невинаги означава, че са гении или творци. Чиновникът зад гишето също е някакъв вид интелигенция. Виж, интелектуалците са нещо друго. Те са превърнали имената си в нещо като търговски марки – имат свое мнение, свое виждане, говорят от свое име и се подписват под казаното. Интелектуалците са малки институции. Но и сред тях, разбира се, има и смешници. Българска духовна революция? В книгата „Св. Тома от Аквино – Немия вол“ Честъртън казва така: „Историята може би не познава нито една „революция”. Събитието, което в действителност се отбелязва, винаги е контрареволюция. Хората винаги са въставали срещу предишните въстаници, като често са се разкайвали за последното въстание“. Може би и на българския дух му е нужна контрареволюция.
През последните десетина години църковното малко стадо у нас някак се “раздели против себе си”. Като разломите започват в социалните мрежи. Без да претендирам за изчерпателност на наблюденията, открояват се няколко по-релефни инфлуенсъри с предизвестени послания и концентрични кръгове около тях. Цялата инсталация е в застой през последните години и не се забелязва развитие, нито порив към единство. Как виждате тази тенденция в перспектива?
Старая се да не следя тези движения и тъй като съм старателен човек, наистина не ги следя. Дори не познавам разломите и лагерите около тях. А и да познавам конкретни хора, не ги свързвам с точно тази тяхна битност. Религията винаги е била инструментализирана, експлоатирана и изнасилвана. Християнството винаги е било особено хищно употребявано за светски, политически и икономически цели, защото е истина и легитимира всяка инициатива. Затова и икуменизмът много настоява Православието да се включи – защото ще го легитимира.
Не се интересувам от църковното злободневие, витая във времената на светите отци и тяхното наследство ми е напълно достатъчно. Не споря с Църквата, не изисквам нищо от нея и не се стремя да я променям. Кой съм аз, та да я променям! Заблудена и дезинформирана еднодневка.
Един от най-устойчивите белези на Църквата е, че винаги се е оказвала права. Дори и след векове. И това е така, защото я ръководи Христос, а Светият Дух я оживотворява, облагодатява и осмисля. Хората в Църквата може да са грешни, но Църквата в своето мистично измерение не може и няма как да бъде, след като е богочовешки организъм. Суетата и шумотевицата в социалните мрежи ще се разпръснат бързо като неприятна миризма в горещ летен ден. Заслужава ли си да им обръщаме внимание?
Преди двадесетина години в България нямаше богословска литература и информация за Църквата. Днес картината е напълно различна, хората имат достъп до книга и до сравнително подготвен духовник за почти всеки свой въпрос. И се питам, напоследък често, ако човек претегли ползите и рисковете на публичното говорене за Църквата, къде сме в момента. Повече или по-малко е добре да се говори за православната вяра днес, какво е Вашето мнение?
Безспорно, да се говори назидателно е досадно и отблъсква. Обаче ако вярваш, ако си убеден в нещо, ако мирогледът ти е православен, то за каквото и да говориш, ще звучи християнски. Просто защото такава е гледната точка на говорещия. Ако футболният коментатор е вярващ християнин, то и коментарът ще е християнски.
Разбира се, че за вярата трябва да се говори колкото може повече. Не икономическият растеж и работните места са най-важното, а спасението на душите. Ако се грижим за него, всичко останало, както знаем, ще ни се придаде. За вярата не само трябва да се говори непрекъснато, но тя трябва и да се изучава целенасочено и организирано. Защото и най-скромното творение е родено с чувството, че си има свой творец, обаче останалото се учи.
Наистина днес има лесен достъп до цялата необходима информация. Друг е въпросът обаче кой проявява желание да се възползва и може ли да се провокира, да се възпита такова желание. В крайна сметка всеки е надарен (или проклет) със свободна воля, сам прави изборите си, сам взима решенията си и сам отговаря за тях в Осмия ден.
