Кой може да разбере рая? Който носи в себе си Светия Дух, той може отчасти да го разбере, защото раят е Царството на Светия Дух, а Светият Дух и на небето, и на земята е един.
Понякога съм си мислел: аз съм мерзък и заслужавам всякакви наказания, а Господ вместо наказание ми даде Светия Дух. О, колко е сладък Светият Дух, повече от всичко земно. Това е небесната храна; това е радостта на душата.
Ако искаш да чувстваш в себе си благодатта на Светия Дух, смирявай се, както светите отци. Пимен Велики е казал на учениците си: “Повярвайте, чеда, където е сатаната, там ще съм и аз”. Обущарят в Александрия е мислел: “Всички ще се спасят, само аз ще погина”, и Господ е показал на Великия Антоний, че той още този обущар не е достигнал. Отците са били твърди в борбата с враговете, и са свикнали да мислят смирено за себе си, и заради това Господ ги е обикнал.
И на мене Господ даде да разбера силата на тези думи. И когато държа ума си в ада, душата ми е спокойна, а когато забравя за това, идват мисли, неугодни Богу.
Мислел съм си: аз съм земя, и то грешна земя. Но Господ ми яви безкрайната Си милост и ми даде много от благодатта Си, и духът ми се радва, че макар и да съм мерзък, Господ все пак ме обича, и затова душата ми ненаситно се стреми към Него, и когато Го намеря, ще кажа на душата си: внимавай, не Го губи, “за да не те сполети нещо по-лошо”, защото е огромно мъчението, когато душата губи благодатта на Светия Дух.
Повярвайте ми, пиша пред лицето на Господа, Когото душата ми познава. За да запазим благодатта, трябва винаги да се смиряваме. Ето, и Господ милостиво смирява онези, които Му служат. Антоний Велики е мислел, че в пустинята той е по-стар и по-съвършен от всички, но Господ го изпратил при Павел Тивейски и тогава Антоний видял и по-стар, и по-съвършен от него.
Преподобният Зосима си помислил, че, като е монах от детство, никой не може да разговаря с него, но Мария Египетска го е смирила; и той видял, че далеч не е като нея.
Светият Тихон (Задонски) бил смирен от един юродив, който го ударил по бузата и му казал: “не мисли високо за себе си”.
Така милостиво Господ смирява светиите, за да остават докрай смирени. А ние още повече трябва да се смиряваме. И аз ден и нощ моля Бога за Христовото смирение. Моят дух жадува да го придобие. То е върховният дар на Светия Дух. В Христовото смирение има и любов, и мир, и кротост, и въздържание, и послушание, и дълготърпение, и всички добродетели са в него.
Свети Силуан Атонски
Подвластни на живеещия в нас греховен закон, ние с гняв и себененавист осъждаме себе си като достойни за огъня във външната тъмнина, понеже няма друг огън, който да угаси действието на страстите в нас. И какво става? Когато горестната молитва започне да изгаря вътрешността ни, а сърцето да изнемогва в своето търпение, тогава неочаквано настъпва прохладата на небесното утешение. Когато усещането за нашата тленност потопи духа ни в безнадеждност, тогава изведнъж върху нас свише слиза нова сила и ни облича в нетление (вж. 1 Кор. 15:54). Когато дълбокият мрак изпълни душата ни с ужас, тогава предивната Светлина по чуден начин преобразява нашата дълбока нощ в ясен ден, издига ни нагоре и ни въвежда в Дома на Отца като синове.
Как да си обясним тези контрасти? Защо нашето гневно самоосъждане ни оправдава пред Бога? Дали не затова, че осъзнаването на всепогубващата сила на властващия над нас грях е реална битийна истина? Такова покаяние е насочено към източника на всемирната трагедия (вж. Бит. 3), то отваря в нас „място” за влизането на Светия Дух – Духа на Истината, Който ни въвежда обновени в светоносното Царство.
Не е възможно да не запееш химн на Бога, когато излезеш от пламъка на покаянието, което невидимо ни е претопило в новата форма на нашето битие, изгаряйки в нас всичко тленно, всичко, тегнело ни преди като мъчително бреме. Кой и как би могъл да опише пребиваването в този пламък! Как и на кого би могъл да се предаде този опит? Естествено е да желаеш на всекиго и на всички възход към божественото Битие, но кой би претърпял адските мъки, без да изпадне в крайно отчаяние? Връщайки се към мене самия, който съм осъден да живея в един страшен за земната история век, се убеждавам, че за мнозина от моите съвременници друг път навярно няма.
Вече неведнъж дръзнах да изразя опита си за това, че молитвата на всеобхватно покаяние пред нашия Творец превежда човека през всички духовни изпитания, възможни за сътворените „по Божи образ” същества. „Образът и подобието” на Господа у човека ясно свидетелстват, че всеки може да стане „господар” само като победи – не със свои сили, разбира се, а чрез вярата в Христос (вж.1 Иоан. 5:4-5) – всичко, което населява видимия и духовния свят (вж. Иоан 16:33). В Книга на Йов четем: „Рече Господ на дявола: отде идеш? И дяволът отвърна на Господа: обходил земята, и пребродил поднебесието, ето ме”. (Иов 1:7) Често в Свещеното Писание под „небе” се разбира божествената сфера, а „поднебесието” е сътвореният свят (вж. Еф. 6:12). Няма такова място на земята, нито в цялото мироздание, където може да се избегне срещата с дявола. И ако врагът контролира не само нашата вселена, а и останалия свят, тъй като е „князът на тоя свят”, то където и да се намираме – на конкретно място или в духовно състояние – той ще дойде, и ще ни подложи на изпитания. Блаженият старец Силуан в един разговор по този въпрос казва следното: „Умът се бори с друг ум… нашият ум – с ума на врага”[1]. Врагът се приближил дори до Христос, когато Той бил в пустинята, за да Го изкушава (вж. Мат . 4:1-11; Лук. 4:1-14). Преди молитвата Си в Гетсимания обаче Господ казал на учениците Си: „иде князът на този свят, и в Мене… няма нищо” (Иоан 14:30). Какво се опитвам да кажа всъщност? Врагът ще ни преследва и изкушава на всички етапи от нашето възхождане към Бога. Той ще се опита дори да ни отклони от Бога, когато силно боледуваме с цялото си същество или пък сме се предали на горди помисли за себе си.
* * *
Пътят за познаването на Бога минава не през книгите, а през вярата в Христовото слово. Вярата привлича ума в сърцето, обхванато от пламъка на любовта към Христос, и ние слизаме в бездънния океан на човешкото сърце. Вече знаем за усилията, свързани с това потапяне – то е съпроводено от тежки страдания. Но там, на дъното, Божията ръка нежно ни обгръща и ни възнася на небето. Всъщност и възхождането на небето е възможно само ако енергия за него ни даде болката от любовта.
В тази книга често говоря за „болка” и се боя, че може би не всички ще разберат правилно този аскетически термин. Болката, за която пиша, е лайтмотивът на моя живот в Бога. Аз не мога да я забравя. Тя ни най-малко не прилича на физическата или душевната болка, макар нерядко да обхваща и низшите равнища на нашето същество. Това е болка от любовта към Бога; тя изтръгва молещия се човек от тоя свят и го възнася в друг свят. Колкото по-силна е тази духовна болка, толкова по-мощно е влечението ни към Бога; колкото по-пълно е потапянето ни в дълбините на безбрежния океан от страдания, толкова по-сигурно е възхождането на духа ни на небето. А когато духът навлезе в светоносната небесна сфера, тогава болката се преобразява в също толкова нетърпима радост на тържествуващата любов. И отново същото състояние: пределното страдание се слива в едно с безкрайната радост. Именно това разпятие е присъщо за каещия се човек. Воден от Светия Дух, той стига до неподозирани предели, където му се дава да предвкуси Божията всеобхватност. Вгледайте се в Христос, как Той е живял на земята след Адамовото падение. В Него са свързани Божественото могъщество и немощната плът. Нещо подобно става и с нас: „Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява” (Фил. 4:13). Това, което Господ е по Своята божествена същност, човек получава по благодат. И този, който се уподоби на Христос в проявите си в земния си живот, той по естествен начин ще Му се уподоби и в божествения план.
Първите думи на Господа, след като излязъл от пустинята, били: „Покайте се, защото се приближи царството небесно” (Мат. 4:17). Той Самият е това Царство. И ето ние, хората, Го виждаме: Той стои пред нас така близо, че може да бъде не само видян, а и докоснат с ръка (вж. 1 Иоан. 1:1). И когато „осезаемият” образ на предвечния Бог рани душата ни с величието на Своята любов, тя никога вече не може да забрави това чудо. „Царството небесно прилича още на имане, скрито в нива, което човек намери и укри, и от радост за него отива, та продава всичко, що има, и купува тази нива. Царството небесно прилича още на търговец, който търси хубави бисери, и като намери един скъпоценен бисер, отиде та продаде всичко, що имаше, и го купи” (Мат. 13:44-46). В тези притчи Господ говори за онова, за което става дума тук. Съзрял с духа си Божията Красота, човек оставя всичко, което има на земята, за да придобие това „съкровище”, този „бисер”.
* * *
В началото нетварната Светлина ни открива ужасното състояние, в което се намираме. Тогава слизаме със съзнанието в преизподнята на нашия ад и виждаме себе си в цялата си низост, такива, каквито сме. Когато обаче Светлината дойде по друг начин – в слава – тогава смирилата се душа се нуждае Сам Бог да я вземе в ръцете Си, за да й даде сили да понесе този неописуем дар.
Грехът започва с наслаждение, а завършва с трагична гибел. Спасението от властта на греха над нас започва с болезнено покаяние, но краят му е благо тържество. Неведнъж съм чувал някои мои съвременници да казват: „Готов съм да приема религията, ако тя ми дава радост”. Те обаче искат да получат радостта още в самото начало на своя път във вярата, а това невинаги е възможно. Същите тези хора обаче понасят наистина огромни трудности, за да постигнат поне малко сигурност в борбата за насъщния или да получат някоя привилегия. Още по-голям подвиг е нужен на творците, за да се усъвършенстват в избраното от тях изкуство. Нерядко поети и живописци, писатели и музиканти през целия си живот с лекота търпят всякакви лишения от любов към изкуството. Тъкмо по този начин, и дори с още по-голяма радост, търпят всичко и онези, на които е дадена привилегията да се докоснат до небесния пламък.
Но, колкото и да е странно, лъчите на светоносното небесно Царство стигат до нас още от самото начало на вярата ни в Христа-Бога. „Истина ви казвам: няма никой, който да е оставил къща, или родители, или братя, или сестри, или жена, или деца заради царството Божие, и да не е получил многократно повече в това време, а в идещия век – живот вечен” (Лук. 18:29-30; вж. Марк. 10:29-30).
Когато покаянието на християнина достигне пределно напрежение, той влиза в битка с „княза на този свят” (Иоан 12:32; 14:38; 16:11). Умът на врага е с космически измерения. С него ние водим невидима борба. С основание можем да кажем, че духът на дълбоко каещия се християнин ще срещне всичко, което е в границите на духовния свят. И така трябва да бъде, защото покаянието приближава човека до Христос – Господаря на света. За да получи пълнотата на богоподобието и в Господството, човек бива подложен на изпитания на всички равнища. Ще му се явят различни видения, някои възможни и в нехристиянската мистика, той обаче ги възприема в друга, сякаш обратна перспектива: онова, което последователите на другите учения търсят, онова, към което те се стремят и което приемат за истина, за християнина е отпадане от истинския живот. Явилата се Божия Светлина дава на човека да съзре бездните на ада, но така, че той може да разпознава призраците на истината, примамливи за неопитния подвижник. „Пазете се да ви не прелъсти някой” (Мат. 24:4). Състоянията на християнския дух са неведоми на чуждите духовни пътища. Това се отнася на първо място за любовта, която се дава свише и обгръща със състрадание цялото творение.
* * *
Съединявайки се с Христос в молитвата, човек вътрешно, и в сърцето, и в ума си, получава знание за това, че във вечността цялото съдържание на богочовешкото битие ще му бъде дадено в негово неотменно притежание. Ето защо на всяко добро дело, извършено от някой друг, той започва да се радва още отсега с радостта за общото спасение (вж. Лук. 15:31-32). Славата на брата ще бъде и негова слава. Сладостно е да виждаш хора, прославени от божествената Светлина, и колкото по-силно са озарени те, толкова по-прекрасно е да ги гледаш. Бъдещото Царство на светиите е изобилие от любов, чието предвкусване се дава още тук. Божията любов ще обгърне и ада. Затова вярваме, че слизането в ада в границите на този живот е верният път към съвършенството.
Победата над ада има два периода: първият е преодоляването на адската тъмнина в самите нас, а вторият е придобиването на присъщата на Бога състрадателна любов към цялото творение. Да, тази любов изпълва целия тварен свят и Светият Дух я дава на спасените. Вечността няма продължителност, но в нея се съдържа цялата пълнота на вековете; тя непространствено обхваща и целите простори на мирозданието.
Подбор и превод: Мила Игнатова
Бележки:
[1] Откъси от главата „Благословението да знаеш пътя” в: Архим. Софроний (Сахаров). Ще видим Бога както си е. Омофор.С., 2007.
[2] “Преп. Силуан Афонский”, Свято-Иоанно-Предтеченский монастыръ Эссекс, Великобритания, стр. 70
