– Няма добричък Иисус.
– Тук сте абсолютно прав – каза отец Херман. – Миличък Иисус не съществува. Той е плод на вашето болно въображение.
Елена Хаецкая, „Свещеникът и пришълците“
Човек е свободен да избере вечната смърт. Който я избере, ще я получи.
К. С. Луис, „Великата раздяла“
Мнозина са запознати със саркастичния израз на философа Константин Леонтиев „розово християнство“[1], с който той осмива либералната интелигенция, която по негово време гравитира около Църквата. В наши дни се роди и набира популярност нова версия на „розовото християнство“, която заслужава името „разглезено християнство“.
Негови представители са, разбира се, също както по времето на К. Леонтиев, либерални интелектуалци, които „с болшевишки огън в гърдите“ ратуват за апокатастасис[2] и отричат синергията, т.е. дейното съработничество на човека с Бога като необходимо условие за спасението.
Тези странни хора приемат човек да живее независимо от Него, без да Му отдели място дори в килера си; а след като умре – настояват, че Бог ще го спаси, въпреки неговите избори, всеки един от които е оставил следа в душата му и го е направил все по-непроницаем и по-плътно затворен за Божията благодат. Искат Бог да натрапи Себе Си на човека, въпреки очевидното и потвърдено от самия живот нежелание на човека да живее с Бога.
Интересното е, че ако не сте съгласни с тяхното мнение, ще ви се нахвърлят, без да подбират изрази, и няма да се поколебаят да ви поставят етикети и да отправят лични нападки. Сред трубадурите на всеспасението ситуацията с уважението и дори обикновената учтивост някак си не е съвсем добра. И това не е случайно – корените на „разглезеното християнство“ се крият в безотговорността – качество на инфантилната, незряла личност. Инфантилните хора, като разглезени деца, трудно понасят възраженията, отказа да им се възхищаваш и да се съгласяваш с тях; не са запознати с концепцията за интелектуална честност и трудно проявяват уважение (зачитането на конкретен опонент е по-трудно от разтопяването в абстрактна „любов“ към всички).
Друга основна причина за това явление е „наивността в опита от злото“[3] – и тук можем да се зарадваме за „разглезените“ – очевидно животът е обърнал към тях спретнатата си страна, те не са се срещали лице в лице със съзнателно предали се на злото хора, нямат никаква представа за какво надигат пискливи гласове.
Е, не бих пожелала на никого под новото небе и на новата земя (срв. Откровение:21 – бел. ред.) да срещне мъчителя си и да сподели вечността с него. И бих попитала апологетите на всеспасението – готови ли сте да целунете педофила, който поквари детето ви? А тийнейджърите, които за забавление пребиха до смърт любимия ви, докато се връщаше от работа? Някой казва „да“? Ще повярвам… само ако сте били в концентрационен лагер. Ако не сте, тогава не – не ви вярвам. Защото подобни изявления от човек, неопитен в преживяването на злото, не са израз на истинска доброта, а на благодушие, което ще се разбие на парчета при първия челен сблъсък с живота.
В пределите на бившия Съветски съюз „разглезеното християнство“ с лекота процъфтява чрез перото на писателя Михаил Булгаков, който в романа „Майстора и Маргарита“ рисува карикатурния образ на нелепия скитащ философ Йешуа, когото недоучената съветска интелигенция възторжено приема за Иисус. Оттогава са минали много години, но вдъхновеният от романа образ на „добричкия Иисус“, за когото „няма лоши хора“, продължава да обърква крехките умове.
Св. Паисий Светорец характеризира това явление по следния начин:
„Хората искат да грешат и да имат мил Бог, Който да ни прощава, а ние да продължаваме да грешим. Който да продължава да ни прощава, а ние да правим каквото си искаме, и да живеем безгрижно и безнаказано“[4].
Напълно разбираемо желание, тъй като никой здравомислещ човек не може да бъде сигурен какво го очаква след смъртта. Но човекът е човек именно заради свободата, т.е. възможността да направи какъвто и да е избор, грешен или дори пагубен. Възможността да упорства в този избор, отхвърляйки Бог и Неговата любов. И дори възможността да Му каже: „Махай се, мразя Те, няма да приема нищо Твое“ (уви, историята познава такива примери).
Господ ни призовава към спасение, но не ни спасява насила, защото важен е изборът на самия човек, неговият личен път и воля.
Св. Силуан Атонски, на чиито слова незнайно защо славеите на всеспасението обичат да се позовават, твърди:
„Нашата воля е медна стена между нас и Бога и не ни позволява да Го приближим или да съзерцаваме Неговата милост.“[5]
„Доктрината за апокатастасиса на практика е несъвместима с християнското учение за свободната воля, според което посоката на свободната воля може да се променя само отвътре. Такава промяна не може да бъде наложена отвън, дори със силата на Божието всемогъщество. Любовта не може да бъде наложена насила. Следователно Бог не може да спаси човек без неговото съгласие.”[6]
За да може Бог да излекува човек, унищожен от греха и дишащ злост към ближните, този човек трябва сам да се отвори за Него и да каже: „Прости ми, излекувай ме, промени ме“. За да се покае и да бъде спасен, той трябва да има в себе си нещо, което да резонира с Божията любов, в противен случай тази любов ще го изпепели.[7]
Въпросът за връзката между справедливостта и милосърдието е един от най-трудните в християнската доктрина. Всички човешки добродетели са ни присъщи, защото изначално са естество на Бога (човекът е образ Божий, жива икона на Създателя). Разбира се, справедливостта също. Несъмнено Божията справедливост се различава от нашата, защото знанието ни за другия винаги е частично и относително, няма как да видим дали в дълбините на душата си той се разкайва, и най-важното – къде и колко често нашият праведен гняв се превръща в злоба. У всесъвършения Бог всички добродетели са слети в едно цяло и справедливостта е обратната страна на милостта. У нас те често си противоречат, но това не означава, че да бъдеш винаги милостив е добро, а да си справедлив е лошо. Това е невъзможно. Великият княз Владимир[8] сам се е убедил в това, когато в желанието си да помилва престъпниците, неволно се оказва несправедлив спрямо техните жертви. Не знаем как точно се разрешава подобно противоречие в царството Небесно, но като последователни християни сме длъжни да вярваме на Спасителя, Който многократно повтаря страшните думи за „плач и скърцане със зъби“ (Лук. 13:28).
А какво да кажем, например, за този евангелски цитат:
„Тогава ще каже и на ония, които са от лява страна: идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели“ (Мат. 25:41)?
Досега нито един поборник за всеспасение не ми е обяснил как трябва да се разбират тези Христови думи. Като лъжа? Това е богохулство. Като заплаха? Христос не убеждава по този начин.
„Да славим Господа, че ни е дал покаяние и чрез покаянието ще бъдем спасени всички без изключение. Само онези, които не искат да се покаят, не ще се спасят и в това аз виждам тяхното отчаяние, и много плача и ги жаля”[9].
„Онези, които самоволно отстъпват от Него, Той подлага на отлъчване от Себе Си, което те самите са избрали“[10].
За Бог свободата на човека и неговия морален избор са неприкосновени. Божието снизхождение – кеносис – стига дотам, че Той се самоумалява, сам възпира Своето всемогъщество и това е най-скъпоценното в отношенията Му с човека.
Когато отворим клетката, ние се съгласяваме с това, че птицата може да отлети. След като е дарил човека със свободна воля, Бог предварително се съгласява, че тази воля може да го отведе в ада.
„Божията любов предполага безусловното Му уважение към Неговите създания“[11].
Рай, към който те подкарват насила, престава да бъде рай и се превръща в концлагер. Бог, който насилва свободната човешка воля, престава да бъде християнски Бог. Християнството без кеносис и синергия е не само ерес, но е и безсмислено.
Превод от руски: Ралица Кръстева
Бележки:
[1] „Розовото християнство“ е фалшиво (мечтателно, чувствено, сантиментално) възприемане на християнството. Автор на термина е философът Константин Леонтиев (1831–1891). Епитетът “розово” е препратка към парфюмерийния продукт “Розова вода” като към нещо несериозно, козметично.
[2] Апокатастасис – доктрината на Ориген за всеобщото спасение, според която всички Божии творения, в това число и най-тежките грешници и падналите ангели, в края на краищата ще се върнат при Бога. Доктрината е осъдена на Вселенските събори.
[3] Израз на Иван Илин (1883-1954) – руски писател, публицист и религиозен философ.
[4] Мальцев В. Соблазн „розового христианства“.
[5] Силуан Афонский, преподобный. Писания. Ивановское, 1997. С. 77.
[6] Олег Давыденков, протоиерей. Апокатастасис – ложное учение о всеобщем спасении.
[7] Преподобни Исаак Сирин вярва, че самата Божия любов е наказание за неразкаялите се грешници.
[8] Свети Равноапостолен велик княз Владимир I – след като през 988 г. приема християнската вяра и покръства цяла Киевска Рус, княз Владимир разрушава всички езически идоли и основава православни църкви и манастири. Ревностно следва евангелските заповеди и спира да екзекутира престъпници.
[9] Силуан Афонский, преподобный. Писания. С. 88.
[10] Ириней Лионский, святитель. Против ересей. М., 1996. С. 505.
[11] Плакида (Дезей), архимандрит. «Смерть побеждена»: Последние времена по учению отцов Церкви // Альфа и омега. 2000. № 2 (24). С. 183.