Едно от значимите събития в православния свят от началото на годината е изборът на нов сръбски патриарх. През м. февруари, след жребий между трима кандидати, на патриаршеската катедра застана досегашният Загребско-люблянски митрополит Порфирий, духовно чедо на Бачкия митрополит Ириней и един от най-активните и ерудирани църковни йерарси в сръбската църква. Словото му по време на интронизацията, което може да прочетете по-нататък в списанието, развълнува мнозина и очерта основните теми на неговото служение която е – нито повече, нито по-малко – мисията на Църквата днес. Защото където е епископът, там е Църквата; на което и място да е тя, там е цялата Вселенска и апостолска църква.
В трудно за всички време посланието на Патриарха за отстояване на църковното единство отекна силно. Основен акцент в речта му беше разбирането на Църквата като съборно тяло; мистично единение, в което човечеството се обръща към Бога “с едни уста и с едно сърце”. Той сподели надеждата да види: “всеки православен християнин да живее истинската свобода – свободата в Господа Христа, а евангелските ценности да бъдат ежедневие на всички православни, защото това е единственият възможен начин да се свидетелства за истината, която трябва да бъде мост към всички онези, които жадно, съзнателно или не, го търсят.”
“По думите на нашия Господ ние сме призвани да бъдем сол на земята, и ако в това трудно време не бъдем достойни за такъв възвишен призив, как тогава – отци, братя и сестри – цялата земя ще бъде осолена?“ – попита Патриархът…
Този въпрос, тази свобода, към която сме призвани, и усещане за мисия… какво трябва да бъдат за отделния човек? Дали самоувереност – че знаем отговорите, че знаем пътя, че знаем как да светим на другите? Дали мисълта, че всеки, който се е нарекъл православен християнин, става автоматично критерий и мерило за нещата по силата на самото това самоопределение? Или призив към самодоволния лидер на мнение в църквата да го налага още по-агресивно? Или картбланш за политическата пропаганда, която от години снове в Църквата и успя да я превърне от лечебница за душите в психиатрия от най-разрушителен посткомунистически модел?
Нищо от това. Защото не в думите, в боричкането за пространство, в загубата или в победата е силата, нито смисълът.
„Както казва апостолът – на духовните с духовно се доказва. Ние, следователно, сме призвани към това, аргументите ни да бъдат духовни, на духовните с духовно да доказваме, а не с думи и с опит и сила, които имат за свой източник само този свят… Нашият принос ще бъде преди всичко не в това, което правим, а в това, което сме. А от това, което сме, ще правим и онова, което трябва да правим. За тази цел, отци, братя и сестри, си струва да живеем и да отдадем живота си. Едновременно с това осъзнаваме, че духът на раздорите, или по-добре – злият дух на поляризацията, борбите, различните политически интереси, се преоблича в одеждите на благочестието и проговаря с лъжливите думи на една опитомена вяра, като разпространява отровния си дъх между православните християни в света… Затова искам още веднъж да припомня – първо на самия себе си, а след това и на всички вас – молитвения вопъл на апостола, писателя на Посланието до коринтяни: Да няма помежду ви разцепления, а да бъдете съединени в един дух и в една мисъл.“
