Човек живее в наредби и с наредби от най-ранно детство чак до самата си смърт. Това, което в християнството се нарича съвест или „глас Божи в нас”, в съвременната динамична психология се нарича свръх-аз. По мнението на повечето известни специалисти в областтта на дълбинната психология той се формира твърде рано, може би още в първите три до шест месеца след раждането, под влияние, от една страна, на вродената склонност на детето към формиране на съвест, а от друга, под същественото влияние на близкото обкръжение (преди всичко на майката, но и на бащата). Ако си представим вродената склонност на човека към развитие на съвест (казано по християнски, това е гласът на Бога в нас) като празен съд, в който ще се налее като съдържание всичко онова, което получаваме от нравственото поведение на родителите под формата на вербални и невербални заповеди, предупреждения, забрани или позволения, ще получим една приблизителна картина на онази сложна душевно-духовна структура, която хилядолетия наред наричаме съвест. В същото време ще бъдем приятно изненадани от доближаването на възгледа за съвестта на християнското и на съвременното психологическо учение.
Псалмопевецът, впрочем и сам пророк на стария Израил, един от онези няколко еврейски пророци, които са предсказали пришествието на Месия – Иисус Христос, като че в 118-и псалом предварително всичко ни е казал, обещал и препоръчал, което много бавно и с мъка се осъществява през двухилядолетната история на християнските народи. Твоите наредби са мои песни! Какво богатство се съдържа в това едно-единствено поетично, религиозно и философско изречение на псалома, а с подобно съдържание, без колебание можем да кажем, са и всички останали Давидови псалми!
Бог още от раждането е отпечатал в нас Своя образ и Своето подобие, подарявайки ни „съсъда” на съвестта. От човека и неговата свобода по-нататък зависи дали ще изпълни този Божи съсъд с подобаващо съдържание. Това е онази голяма грижа и още по-голяма отговорност на родителите да предадат на детето своя етичен образ или своята изградена съвест, много повече с дела, поведение и собствено излъчване, отколкото с думи, и така да изпълнят този празен Божи съсъд.
Хората в наше време никак не искат да слушат и да приемат наредби и авторитети. Това е така, защото в света има все по-малко хора с истински авторитет, които, ако наистина са такива, винаги се отличават с едни и същи позитивни черти: те говорят онова, което мислят, и точно така постъпват. Хората с истински авторитет не искат да властват над човека, предлагайки му „хляб вместо свобода”, те не го подкупват, нито го манипулират с идеологии, а го насърчават, окуражават и подкрепят, разкриват неговата индивидуалност, оставяйки го да се развива по свой неповторим начин.
Бог е бил и е останал за човека първи, изначален и вечен Авторитет, Който действа от любов, жертва Себе Си като второ Лице на Света Троица, също така от любов, и се предава на хората през всички Негови дни в историята като Свети Дух, трето Лице на Света Троица. Човекът, който с дълбока и искрена вяра приема в своето сърце Бога, същевременно приема и Неговия авторитет, а това значи и Божиите наредби. От момента на приемане на Бога с цялото си същество такъв човек сам става за другите авторитет, а неговите наредби, предадени с авторитет на другите хора, подобно на Божиите наредби, стават мои песни.
На въпроса защо днес наредбите на нашите родители, на политическите, научните, а и на религиозните ръководители вече не са мои песни, отговорът е много прост. Тогава, когато Бог, по думите на владика Николай Велимирович, е престанал да бъде за хората Баща, бащинството се е изгубило и на негово място е дошло другарството, лъжливото братство и лъжливото приятелство. Божият съсъд у детето трябва да бъде изпълнен с нещо. Ако не бъде изпълнен с Божиите наредби, ще бъде изпълнен с човешките или демонските. Човек не може да замени Бога с някакъв друг авторитет, а ако все пак се опита (а това се опитва да направи вече няколко века), то тогава ще замени истинския авторитет с лъжлив, истинските наредби с лъжливи (политически идеологии, надценяване на науката и учените). Веднъж замърсен с отровна храна и нечиста вода, Божият съсъд у човека по-нататък непрестанно ще се бунтува срещу всяка храна и вода, не вярвайки, че вече изобщо съществува чиста храна и вода от Извора, Който не пресъхва. Но Божият съсъд и у най-нечистия човек остава Божи съсъд. Той пак може да приеме чиста храна и вода – Божиите наредби, но едва тогава, когато напълно се изпразни и очисти от нечистите съдържания (с покаяние и изповядване на греха, с причастие и практикуване на останалите свети Тайнства), когато отново стане по-бял от сняг.
Блажен е човекът, за когото Божиите наредби са песни. Той изпълнява наредбите не защото трябва или защото се страхува, а защото Божиите наредби са станали негови собствени (хетерономната съвест е станала автономна, както биха казали психолозите), защото такъв човек постъпва като дете (или като отново е станал дете), което с радост изпълнява бащините наредби. Защото знае, че бащата го обича, както и то обича бащата (Отец). Това не е само послушание (вместо лошото покорство) на детето към бащата, а Божиите наредби у детето, художника-творец, стават такива песни, чрез които всеки, който ги чете, познава Бога.
Из „Остават само делата на любовта”, изд. Омофор, 2017
