И така постъпвайте, понеже знаете времето, именно, че е настъпил часът да се събудим вече от сън.
(Рим.13:11)
Големият сръбски психиатър и православен богослов, проф. Владета Йеротич, споделяше една афористична мисъл: че трябва да се събудим отвътре, за да не се налага да бъдем будени отвън. Да не се налага, с други думи, да бъдем разтърсени от обстоятелствата, за да дойдем на себе си и да осъзнаем къде се намираме, как постъпваме и накъде вървим.
Лятото е към своя край и с него – илюзиите, че хората в България могат да бъдат събудени с помощта на разтърсващи обстоятелства. Година и половина от началото на пандемията, година на политическа криза, потънал малък бизнес със симулирана държавна подкрепа, бедност, която плаща избори през няколко месеца по време на буря, отвяла ни на първите места в света по смъртност, колабирала здравна система, надигаща се вълна на нови инфекции при едно от най-ниските нива на ваксинално покритие в света, политици, които саботират всяка стъпка в интерес на общността, ако има риск да влоши техните изборни резултати… Това е България в края на лятото.
Някой би погледнал към Църквата – като остров на спасението, на разума, на великодушието и жертвеността в името на другите. Ще ги намери ли там? Или ще открие с изненада същото дребнаво боричкане за внимание, за отстояване на частното мнение, същото маниакално противопоставяне и озлобление, същото тесногръдо позициониране в една или друга пропагандна теза на политическите демагози „от последния ден“.
Въпросът е как да се събудим, а с него е свързан и един друг въпрос – за сухите съчки. Защото сухи съчки са не само пожертваните в ума на един политизиран лекар възрастни и болни хора. За сухи съчки говори и Господ в Евангелието. „Ако някой не пребъде в Мене, бива изхвърлен навън, както пръчката, и изсъхва; и събират пръчките, та ги хвърлят в огън, и те изгарят“ (Йоан 15:6). Дали не сме от тях?
Един богослов казва, че за човека е невъзможно да вижда духовния си път така, както пътник в самолет, който лети високо над облаците, не може да прецени дали се движи. И все пак може да опита нещо просто. Например – да прочете какво пишат апостолите в посланията към хората, които се учат да бъдат църква. Да вземе дори само едно тях, посланието на апостол Павел до римляните, и да помисли как е изпълнил съветите на апостола по време на тази пандемия, която раздели обществото и дори хората в църквата.
Имаш ли вяра? Имай си я за себе си пред Бога – пише апостолът. Тоест, не парадирай с това, което мислиш за своя праведност, защото не е сигурно с какво се хвалиш. Не се преживявай като спасител на Църквата, не досаждай на другите, а търси онова, що служи за мир и взаимно назидание.
Кой си ти, който съдиш чуждия слуга? Пред своя Господар стои той, или пада.
Тоест, не раздавай духовни оценки и не произнасяй присъди; не ти е дадено това право. Твоето вярно положение пред Бога не е да съдиш от Негово име, а да се грижиш и каеш за своите грехове. Не се имай за смел и не наричай страхливци тези, които не постъпват като теб. Защото може да се окаже, че твоето отрицание е твоят преоблечен страх, който не само е по-голям, а е станал причина да страдат други хора. Тези, които не мислят като теб, в последна сметка имат право да вземат свободно решение, независимо какви са мотивите им. Не дължете никому нищо, освен взаимна любов; защото, който люби другиго, изпълнил е закона.
Нека не съдим вече един другиго, а по-добре съдете за това – да не поставяте на брата си препънка или съблазън… По-добре е да не ядеш месо, да не пиеш вино и да не правиш нищо, от което брат ти се препъва, или се съблазнява, или изнемогва. Тоест, по-добре да сложиш маска, макар да не вярваш на медицината и на държавата, за да не съблазняваш човека, които стои до теб; за да не би да му навредиш без да искаш; за да не поставиш твоята вяра над неговата; за да не нарушиш закона за любовта. Защото любовта не прави зло на ближния… любовта е изпълнение на закона.
И така, в този дух, да помисли човек дали действията му не противоречат на духа на Евангелието, който се открива в тези прости съвети, чието изпълнение е лесно. И да се запита не се ли е превърнал неусетно в един такъв сух клон. Който стърчи може би дори високо на стъблото на Църквата, но през него не текат живителните сокове на любовта, която държи дървото изправено и вечнозелено.
Дали това ще се промени не зависи от човека, а от Бога. От човека зависи да го поиска.
