Изложбата „Иконата – символ и образ в модерното българско изкуство“ в Софийската градска галерия представя над 100 творби, обособени в няколко тематични групи. Основната идея е да бъдат потърсени отговори за това как художниците възприемат и интерпретират иконата в светските произведения, как средновековната и възрожденската образност и естетика въздействат върху художествения език на модерните автори.
Експозицията бе открита в началото на декември – като предпразничен подарък за столичани специално за Рождество Христово и ще продължи до 4 февруари 2018 г.
Толкова различни стилове, сюжети, настроения, дълбочини, цветове и перспективи, но през всички тях ефирно преминава една нишка – християнската. С този духовен знак са белязани всички творби от новооткритата изложба. Докато съзерцаваш картините, със сигурност ще се изумиш колко много са българските художници, вдъхновени от християнската тема. Но дали можем да наречем това изкуство християнско или интерпретиращо християнски сюжети и символи? За посланията на изложбата разговаряме с нейния куратор Любен Домозетски…
Как се роди идеята за изложбата?
Идеята се появи като резултат от интересите ми в областта на средновековното изкуство и от възможността да работя с една забележителна колекция от модерни автори, каквато притежава Софийската градска художествена галерия.
Тук бих искал да направя две важни уточнения. Преди всичко в изложбата иконата не е възприета строго единствено и само като кавалетно произведение, а е потърсен иконният образ въобще, който съществува също така в стенописи или пластика. Няколко думи и за формулировката „модерно изкуство“: има се предвид изкуството създавано в България след Освобождението (1878) – тогава, когато изпод четката на последните поколения зографи все по-често започват да се появяват светски произведения, когато в България пристигат чуждестранни художници и взимат активно участие в развитието на културата у нас, когато български художници получават възможност да пътуват и учат в чужбина.
Добре известно е, че по българските земи през цялото Средновековие и последвалото Възраждане иконата е сред основните форми на художествена продукция. Но какво се случва с иконата след модернизирането на българското изкуство? Разбира се, тя продължава да изпълнява култовото си предназначение в църковна среда, но в светското изкуство нейното присъствие придобива нови и различни измерения. В тази изследователска перспектива е замислена изложбата, а именно в търсене на отговори за това как художниците възприемат и интерпретират иконата в светските произведения, каква е символната й стойност, как средновековната и възрожденската образност и естетика въздействат върху художествения език на модерните автори.
Засяга се темата за интереса към християнството, религиозното и най-общо – към духовното. Необходима е обаче уговорката, че изложбата не е посветена на развитието на църковното изкуство в следосвобожденска България. Тази посока е оставена за бъдещи проучвания, а за мен като куратор интерес представлява присъствието на свещения образ, неговата интерпретация и заимстването на елементи от художествения език на иконата и използването им в светското изкуство. Хронологическата рамка е очертана от Освобождението на България (1878) до 1989 г., оформяйки два по-общи периода, а именно: преди и след Втората световна война. Същата тема, разгледана в рамките на изкуството от последните почти три десетилетия между началото на 90-те години на ХХ в. до днес, когато визуалният код търпи значителна трансформация – надявам се, – ще привлече изследователския интерес на други изкуствоведи и ще бъде предмет на бъдещи проучвания.
Може би за някого би било изненада разнообразната галерия от имена на творци, които са включени в подобна изложба, които са се вдъхновявали от християнската тема…
Изложбата е резултат от по-дълго проучване на автори, произведения, теми… Някои аспекти бяха ясни още в самото начало, но в хода на търсене на информация се появяваха нови и нови посоки за размишление. Действително изложбата включва знакови за българското изкуство автори. Сред тях са Иван Мърквичка, Никола Кожухаров, Иван Милев, Борис Денев, Иван Пенков, Цанко Лавренов, Златю Бояджиев, Атанас Пацев, Дечко Узунов, Лика Янко, Иван Вукадинов… Но има и някои по-малко познати имена. Сред тях например са Стефан Баджов и Никола Тузсузов. Също така са представени и малко показвани произведения или такива, които разкриват творчеството на своите създадели в нова светлина. Интересно е, че изложбата успя да обедини някои – бих казал – противоположни посоки в българското изкуство.
Бихте ли казали нещо повече за творбите, включени в изложбата, от периода на атеистичния режим? Как творците, които са интерпретирали християнската тема в своите творби в този период, са устоявали на натиска на времето?
След Втората световна война новоустановеният политически режим в България довежда до значителни трансформации в българската култура. Отношението към религията и всичко, свързано с нея, коренно се променя. Не бих казал обаче, че иконата изчезва от светските произведения: сменя се нейният контекст. Тя започва да се появява като част от представата за българското минало и най-вече в художествените възстановки, посветени на Средновековието или на теми, свързани с Възраждането и освободителните борби. Иконата се представя например в композиции с въстанието на Асен и Петър, с ослепените воини на Самуил, с Търновската художествена школа. Тя мълчаливо гледа от стените на Баташката църква, стои до главата на очакващата майка, наднича под ръката на самобитния зограф. Въстаникът е уподобен на светец-воин на кон, победител над злото. Привлекателен за художниците е и обаятелният образ на анонимния зограф.
Може би за някои съвременни творци и критици християнската тема е нещо архаично и твърде традиционалистко, което не е съвместимо с понятието „модерно изкуство“. Какво бихте отговорили на подобни нагласи?
Както вече отбелязах, изложбата стига до 90-те години на ХХ в., но не защото след това иконата изчезва от светското изкуство… Напротив дори. Тя присъства и в съвременното изкуство: демонстрира го изложбата „Разместване на пластовете. Младо изкуство в музея“, която паралелно е експонирана в залите на СГХГ.
Бих отбелязал и нещо друго. 20-те години за българското изкуство са един твърде интересен период. Това е време на активен и многолик художествен живот, който съществено се модернизира. В материалното и нематериалното културно наследство на българския народ модерните автори търсят устойчиви опорни точки и откриват теми и мотиви, които интерпретират с разнообразни пластични и стилови решения, силно повлияни от направления, възникнали в западноевропейските художествени центрове. Сред тези направления най-осезаемо влияние има сецесионът и това е тясно свързано с появилото се през 20-те години движение „родно изкуство“, защото сецесионът предлага благодатна почва за вглеждане в изтънчената красота на средновековната икона и стенопис, за обръщане към обаянието на легендарното и невидимото, към орнамента и линейния ритъм в народното декоративно-приложно изкуство. Така формирането на модернистичното съзнание през 20-те години е свързано с признаването на изразните достойнства на нереалистичната изобразителност и с възприемането на нейните художествени качества.
Вашият академичен интерес е византийското изкуство. Бихте ли споделили Вашите впечатления как съвременната иконопис оказва влияние върху изобразителното изкуство като цяло (живопис и др.) и обратното – дали можем да кажем, че модерното изкуство въздейства по някакъв начин върху развитието на съвременната иконопис (тук можем да споменем художник и иконописец като например проф. Георгиос Кордис в Гърция)?
Иконата не е само някакво изображение, форма на изкуство. Тя е нещо повече. Преди всичко тя има конкретни функции и предназначение. А и ще призная, че наблюденията ми върху съвременната иконопис са далеч по-ограничени отколкото наблюденията ми върху византийското изкуство и неговото развитие. Византийската традиция – въпреки еволюцията на стила – следва определени композиционни, пространствено-перспективни и обемно-пластични принципи на изграждане на формата. Те се изразяват например в използването на обратната перспектива, условност в изобразяването на природния пейзаж и на архитектурните кулиси, специфични светлосенъчни ефекти, интегрирането на текстове, употребата на злато и златен фон. За модерния зрител много решения в този пластичен език остават неразбрани, далечни от натуро-наподобителния подход и възприети като резултат на ограничени художествени възможности на зографа. Трябва да се поясни обаче, че този визуален код има дълбоко символен характер и всеки негов елемент има своя конкретна функция и значение, насочващи към трансцендентното естество на изобразяваното.
Струва ми се, че в последно време съвременната иконопис се завръща към стила на зрялото византийско изкуство. Някои зографи обаче прибягват и към включването на елементи, твърде повлияни от натуралистичната живопис. При други е налице категорично неразбиране на функциите и смисъла на визуално-пластичния език на иконата, което довежда до някакви странни иконоподобни произведения, които не само че не отговарят на основни принципи в иконописта, ами граничат с откровения кич.
