Радиоспектакъл с участието на улични артисти и музиканти
„Тези… са пеперуди. Малко лековати, но красиви, като пеперуди“.
Даниел Василев
Днес уличните музиканти и артисти съществуват между положителното отношение на едни и отрицанията на други. От едно бегло проучване в интернет разбирам как един човек толкова много се е ядосал на уличния акордеонист, който знаел само няколко мелодии и по цял ден ги въртял под прозореца му, че почти решил да насъска кучетата по него. Други са склонни да дадат пари на уличния музикант, само да се махне от тяхната улица. Трети смятат, че сме свидетели на „легализирана просия“… Има и такива, които харесват атмосферата, която уличните артисти създават. Млад човек е написал, че отива до Народния театър, където свири една цигуларка, купува си бира и сяда да послуша…
Не знам кои са повече. Но каквото и да е, хората не се отнасят сериозно към уличните музиканти и артисти. Приемат ги като нещо, което е мимолетно и може да му се обърне внимание само мимоходом.
Какви ли изглеждаме в техните очи и какво искат да ни кажат отвъд музиката? Защо предпочитат да изнесат своя концерт пред забързаните преминаващи, в търсене на мястото между две съседни кафенета, откдето се излива на улицата строго отмерената техно музика? Понякога изглеждат като спуснати от друго време и пространство, времето на панаирите с гълтачите на огън и двоянките, когато Есмералда танцува по площада, а Арлекин и Коломбина изговарят своите реплики под звуците на италианската тарантела. Изглеждат толкова различни в своето пространство на непосредствеността и импровизацията, в очакване да бъде изречена добрата дума и да се случи приветливият жест, пряко на всички претъпкани графици и фучащите наоколо автомобили. Изглеждат нелепи между декорите, които търговците са излъскали и осветили с изкуствени светлини, но уличните музиканти и артисти са там, за да опитомят улицата и да я направят споделено пространство, място за живот на човешката общност.
Идеята за реализирането на радиоспектакъла „От двете страни на улицата“ дойде именно от желанието ни да се запознаем по-отблизо с уличните артисти и музиканти, за да ги разберем по-добре и да направим дистанцията, която самите ние сме изградили, възможно най-малка. Срещнахме неочаквана отзивчивост – екипът в началото беше около 15 души, а на финала се преброихме 50. Буквално до последния ден от работата ни в студиото идваха нови и нови улични музиканти и артисти. В радиоспектакъла разказахме техните истории така, както ги чухме от самите тях. Позволихме си съвсем мъничко измислица, за да обединим техните различни по стил авторски текстове и музика. Мнозина от тях за пръв път влязоха в студио, но песните и инструменталите им заслужават да звучат по-силно и по-често в ефирното пространство, защото са част от създадената съвременна българската култура, защото са талантливи и пълни с посланията, от които имаме нужда.
Големият интерес към радиоспектакъла от страна на уличните артисти и музиканти говори само колко голяма нужда има от подобни проекти. С благодарност към програма „Младежта в действие“, която финансира записите, издаването и тиражирането на диск с радиоспектакъла, както и съпътстващата събитието фотоизложба, под шапката на Сдружение „Съзнание“ и с партньорството на Фондация „Покров Богородичен“, БНР, Младежка фондация „Арете“. Записите на песните, инструменталите, звуковите картини и актьорските гласове, както и монтажът на спектакъла, бяха осъществени в ZERO PROJECT STUDIO.
Сега, когато радиоспектакълът вече е факт, си давам сметка колко още истории, авторски песни и инструментали на уличните музиканти и артисти останаха извън него. При все, че имаме материал за още поне 10 радиопиеси, съвсем за малко и съвсем на плитко се докоснахме до тяхната вътрешна същност. Колкото и разнолики да са те и като мотивация, и като образование, и като инструментариум, нещо много ярко се набива в очи: техният порив към свободата.
– Извинете, познавате ли Боян?
– Да речем, че го познаваме, красавице.
– Знаете ли къде мога да го намеря?
– Сложно, госпожице. Все едно да търсите вятъра…
– Как така?
– Така… Може да е заминал…
– Заминал ли? Къде?
– На стоп за Париж…
– За Париж?
– Или за Бразилия… Все тая…
– Питам ви сериозно! На стоп?!
– Сериозно… На стоп, за Бургас…
– О, я моля ви се…
(„От двете страни на улицата“)
Обрамченото от графици съзнание на съвременния човек трудно може да си представи, че някой би могъл да реши от днес за утре да тръгне на стоп за Париж. Някои улични музиканти и артисти са превърнали своята любов към изкуството в професия и живеят само от парсата, която събират по време на представленията по улиците на света. Техният начин на живот е много различен от този на съвременния технологичен човек, хванат в капана на хипермаркетите, хиперпроизводството на вещи и хиперпритесненията да не изгуби притежанията си, да не пропусне поредната технологична новост и да се почувства старомоден в миналогодишния си автомобил. Днес цивилизованият човек работи на няколко места, всяка минута е изчислена и устремена към новата придобивка, образованието на децата в Оксфорд или Кеймбридж, почивката на Карибите… Уличният артист получава своето „образование“ в различни общности по улиците на света, където най-големият капитал е сърдечността, умението да разбира другия и неговата различна култура.
Бяхме поканени от Даниел Василев в с. Желен,
близо до Своге. Нависоко в планината се намира „Чудна работа“, неговата малка къща, която често го спасява от „сторъкия град, който го тегли насам-натам“… Често в малкото читалище със старомодното селско кюмбе по средата на залата има концерти и любимите на уличните музиканти джемове, които продължават до късно през нощта. Присъствахме на концерт на добрите момчета от „Лоши петли“, които се казват така, защото отношенията им са в изключителна хармония, та за да има баланс, решили да си измислят такова име на групата. По идея на Боян Аврамов в нашия спектакъл записахме три музикални картини, много театрални и експресивни, изключително образни и написани с необичаен подход. През лятото „Чудна работа“ приютява много улични артисти и музиканти, дори чужденци – също улични артисти, които преминават през София и остават там за кратък отдих. Затова в нашия радиоспектакъл имаме сцена в планината.
– Закъде си, момиче?
– Не зная…
– Но какво ти е? Болна ли си? Толкова си бледа.
– Не зная…
– Градовете се превърнаха в лудници, разбирам.
– Разбирате? Нима? Защото аз нищо не разбирам.
– Разбирам объркаността на хората днес. Не могат да различат черното от бялото. Човекът, драга ми госпожице, е цяла Вселена, доброволно събрала се в мъничка точка. И толкова затворени бури има в него. Не знаеш в кой момент ще се взривят… Планината ще те излекува…
(„От двете страни на улицата“)
Разбира се, това не е характерна черта за всички улични артисти и музиканти. Много от тях са студенти, които въпреки пословичното студентско безпаричие, не излизат на улицата да свирят само за пари. Очарова ги срещата лице в лице с минувачите, там те истински могат да пробват себе си, уменията си, да накарат безразличните да обърнат глава към тях, да общуват с повече хора. Иван и Борис, които свирят изключително импровизации и китарни диалози на улицата, отправят своята музика персонално към различните минувачи. Особено ако преминаващите носят поли… На улицата понякога става страхотен купон…
Косьо Кучев свири в парковете или на улицата и с китарата, и с цигулката си. Пише прекрасни песни, в радиоспектакъла е включена една негова детска песен, която той често пее на улицата: „Принцът на мишките“. Помагат му Ани, Йорданка и Мимзи с красивите си гласове. Косьо участва и като актьор в ролята на Диригента. Тази драматургична линия в нашия радиоспектакъл е подплатена с оперния глас на Гергана и виолончелото на Теди, ученичка в музикалното училище, в песента „Виолончело“.
Някои улични музиканти имат академично образование, но еднакво обичат да свирят по клубове, в големи оркестри и на улицата. Нашата централна история, която послужи за гръбнак на целия спектакъл, е свързана със студент от Консерваторията, който напуска Академията и става уличен артист. Дарио също напуска Консерваторията по собствено желание, където учи кларинет, но предпочита улицата, не защото е обиден на някого или не харесва образованието и преподавателите си. Има си свое улично шоу – мнозина от нас са го виждали като ходи по въже и свири на тромпет. Често вечер на различни места в София той, заедно с приятели представя своето огнено шоу. Все пак неговият кларинет и тромпет зазвучаха в нашия радиоспектакъл, той също има и актьорски задачи в ролята на Панталоне.
Различно е отношението на минувачите към уличните артисти и музиканти. Някои изключително се дразнят от нескопосано изсвирените мелодии, иначе харесват настроението, което създават, стига да свирят добре. Една такава история включихме в нашия радиоспектакъл – на Сърдития съсед (Христо Христов играе тази роля), който не харесва хип-хоп, а се случва така, че точно под неговия прозорец на улицата две момчета изпълняват хип-хоп песни. Атила и Борис написаха специално за радиоспектакъла своята „уЛична песен“.
Голямата мечта на Вяра е да се занимава само с музика. Всички бяхме увлечени от нейния ефирен глас, с който изпя песента „Ела“, дори променихме първоначалната концепция на песента. В нея участваха най-много музиканти – Калин, Явор, Олег, Кирил, Цецо и момичетата с ангелските гласове Ани и Йорданка. Ани има основно актьорски задачи, играе Актрисата в уличната трупа, в която актьори са още Лъчо, Даниел и Дарио. А Йорданка и Боян са двамата полицаи, чиито истории са съвсем истински, разказани от уличните музиканти.
Много красива песен е написала Михаела. Тя учи поп и джаз пеене в НБУ и „Любов навреме“ е първата й авторска песен. Изключително прецизна към музикантите, с които записва песента – Явор, Маргарита, Николай и Слави, към всеки акцент в песента и най-вече към чувството за общност. Съвсем на финала се включи и София. От нейната песен се роди сцената с малката Софи от ромски произход. Кирил е акордеонист в Академията и се справи страхотно не само като музикант, но и като актьор.
В радиоспектакъла взеха участие и двете момичета Ани и Вероника, 5-и и 6-и клас. От една година те посещават школа и изиграха пред микрофона откъс от пиесата „Тяпка и Белият Дамянек“. В ролята на Стареца пък участва Емил, а на Поета – Косьо. В ролите на улични музиканти бяха Стефан и Емилиян. Свой китарен инструментал записа и Марти.
Най-смела от всички да пропише диалози и винаги пълна с идеи беше Мони, актриса в ролята на Изабела. В радиоспектакъла тя направи и първите си режисьорски опити – запазила съм нейни разработки върху образите, които предоставяше на актьорите по време на репетициите. Съвсем накрая към трупата се присъедини и Адриана в ролята на Рая – едно изключително креативно и сговорчиво момиче.
Не върнахме никого и всеки намери свое местенце в радиоспектакъла. Не успяхме да запишем само флейтата на Стенли, макар много да ни се искаше чрез нея да разкажем една друга истинска история: в една зимна нощ, уличен флейтист си направил дупка в снега в парка, свил се в нея и засвирил. Над града прозвучала протяжна и тъжна мелодия, изсвирена на самотната му флейта. Нямало никой наоколо, за да пусне шепа стотинки в шапката му…
Нашият радиоспектакъл има за цел да покаже, че между уличните артисти и музиканти има много талантливи творчески личности, които имат прекрасни авторски композиции и могат да сторят чудеса, ако са обединени от обща идея.
Все повече наблюдаваме тенденцията за изнасяне на културни събития в открити пространства и артистичните изяви на открито – площади, улици, паркове. В топлите дни на годината все по-често виждаме как публиката става част от действието на „сцената“, как спектакълът на улицата точно в този момент е уникален, защото само тогава там е имало такава публика, която е реагирала по точно определен начин, и актьорите са отговорили само тогава по свой си точно определен начин. Театър, музика, пърформанси излизат не само в централната част на София, но и в крайните квартали, дори под земята – има идея метростанцията на бул. „Черни връх“ да се превърне в сцена за театър в метрото, а спирката на „Джеймс Баучер“ да стане „Зона за купон“.
