Стават чудеса!

УВОДНИ ДУМИ

Наближават коледните вълнения. Песните, подаръците, празничната възбуда и вярата, че по Коледа стават чудеса. Каквото и да казваме, че празнуваме, както и да се съпротивляваме на търговията с празничните вълнения, Рождество си остава чакан и любим празник, който обединява всички.

Във въздуха се носи надежда и внезапно се надига желанието да се зарадват всички, да няма страдание и болка точно на този празник, да бъдем всички в него. Празно ли е това желание? Със сигурност има какво да се каже за тази приповдигната емоционалност, която никак не можем да удържим след празниците, както и да направим благотворителността и състраданието начин на живот. Но все пак, ако погледнем по-внимателно това вълнение, то не е случайно. И защо да не опитаме да разберем какво ни казва и да отговорим?

Защо така се радваме на Рождество, защо чакаме чудо? Защо сякаш животът ни започва отначало, гадаем по късметите в баницата, украсяваме елхите и домовете си, премисляме живота си, редим трапезата и чакаме?…

Чакаме сякаш да се роди отново надеждата ни за добро. Да се роди някакъв нов и смислен живот. И Той наистина Се ражда. Всяка такава нощ, от началото на времето, Господ влиза в живота ни като един от нас. Каквото и да мислим, чувстваме, че тихата радост на тази нощ има дълбочина и сила, която преобръща света. И нашата собствена съдба. Това чакаме.

Обичаме нощта на Рождеството, защото тогава Бог сякаш е най-близък, най-достъпен… най-подобен на нашата крехкост и беззащитност. Някъде, в едни стихове, бях прочела – „Бог е дете, което плаче”. На Рождество можем да преживеем това. Рождеството е празник на любовта. И на надеждата. Всичко започва отначало с раждането на новия Адам, който отново отваря човешкия живот за вечността.

И в нощта на Pождеството ние търсим отблясъка на тази вечност – в сиянието на Витлеемската звезда, в светлините, с които рисуваме празника или в бъдника, който цяла нощ гори в огнището на поизстиналите ни души.

Илиана Александрова