„Ти носиш в себе си една ужасна и прекрасна есен:
Надвесени дъги от мъченическо сребро –
луна – прожектор – ултравиолет:
Блед –
в миг посред страшна тишина
настръхват две окаляни ръце…“
Гео Милев, „Кръстьо Сарафов“
Едва ли има български артист, който толкова много да е изстрадал призванието си, колкото Кръстьо Сарафов. В годините, когато се е изграждала свободна България, първото Народно събрание и първите закони, движението за самостоятелна църква и борбата за Македония, един човек имал дръзновението да превърне „карагьозчийството“ в изкуство. Да се опълчи срещу разбирането, че театърът не е сериозно нещо, отстоявайки точно обратното, че той е храм на идеи. Наред с нуждата от фабрики за машини, е било нужно да се гради интелект и дух във „фабриката за мисли“, за която говори Шекспир столетия преди това, и да се покаже, че изкуството във всичките му проявления не по-малко има нужда от революция. В пролетния сезон на своята младост актьорът преживял една ужасна есен, изпитание за духа му. И едновременно с това – прекрасна есен, както е написал в своите стихове Гео Милев, защото в страданието са се поставяли основите на българското изкуство.А без изкуството една държава си остава просто купчина подреден народ, щъкащ между чаршията и дома си.
На превала между XVII и XVIII век, когато целият Доспат бил потурчен, много български фамилии от този край, будни и корави християни, „плюли на мохамеданството“ и се преселили от село Осеново в Гайтаниново, където получили фамилията Шопови – име, с което наричали в Неврокопско заселниците от вътрешността на българските земи. Родоначалникът на бъдещия голям род Сарафови – Коста Шопов, красив и начетен мъж, станал прочут търговец на гвоздеи, подкови и клинци в Серес и Солун, но бил отровен от гърците и османлиите, които го смятали за особено опасен човек, защитник на българското население в Неврокопско. Бил погребан в манастира „Св. Йоан Предтеча” близо до Сяр, с фамилията Сарафов, откъдето започнал родът на много бележити българи.
Дядо Вълчо и двамата му сина Коста и Петър били от най-активните местни дейци за създаване на Българска независима църква преди Освобождението. Коста бил представител на Неврокопската епархия в Цариград през 1871 г. на събора за изработване на Екзархийския устав. Петър, бащата на бъдещия голям актьор Кръстьо Сарафов, отначало учил в с. Гайтаниново, където неговият даскал Георги Зимбилев за пръв път въвел ланкастерския метод на обучение. По-късно бащата изпратил двамата си сина в Серес, настанил ги в гръцко семейство и ги записал в гръцката гимназия, където изучавали география, математика, астрономия, гръцки, старогръцки и литературен турски език.
Завърнал се в родния си край като даскал в няколко села в Източна Македония, Петър впрегнал борческия си дух срещу Гръцката патриаршия и нейните опити за погърчване на българското население по тези земи и заедно с Коста открили българско училище в Мелник. Неговата дейност станала причина да бъде назначен от архимандрит Методий Кусевич, протосингел на екзархията и екзархийски наместник в Цариград, за инспектор на всички български училища в Източна Македония със седалище Серес. Там открил закритото преди това българско училище и станал негов директор. В църквите и училищата на цялата област около Сяр, Неврокоп и Драма гръцкият език бил отменен и заменен с български.
По време на даскалуването си в с. Либяхово (дн. Илинден), Неврокопско, Петър се оженил за Сирма, единствената дъщеря на свещеника Кръстьо Карпузов, по-късно архимандрит Харитон, който по турско бил архиерей в София, а след Освобождението – в Серес. Двамата носели в себе си един и същ огън за българска църква и българско слово. Петър и Сирма имали 10 деца, и всичките станали изключителни личности: Борис Сарафов, бъдещият водач на ВМРО и ВМОК; Ангел, получил медицинско образование във Виена и станал очен лекар; Петко и Никола, завършили в Петербург, едни от първите български строителни инженери. Кипра завършила приложни изкуства във Виена, Злата учила в Женева медицина и работила като гинеколог. Родът изключително много се разраснал след десетилетия и дал началото на десетки талантливи личности. Казват, че характерни черти на рода били бохемството, любознателността и верността към род и родина.
Кръстьо бил роден малко преди да избухне Априлското въстание в България, на 6 април 1876 г. в с. Либняхово. Получил името на дядо си – Кръстьо Харитон.
„Когато майка ми била в положение на 9 месеца с мене, отишла на реката да пере черги. Изпрала ги и простряла по трънаците да съхнат на слънце. Но започват родилните мъки. Тя се сбъркала какво да прави при това положение – започнала бърже да ги прибира, задява се с тях, макар че били мокри и тежки за носене. След малко обаче била принудена да ги хвърли и набърже ме изтърсва на пясъка край реката. Акуширала случайно минаващата баба Митра Кокова. Майка ми ме занася в къщи на цедило. Тя беше здрава и силна българка. Децата си е раждала при най-тежки и примитивни условия – все в яхъра при говедата, да не гледат децата. Жените махленки, като научили, че Сирма пак се сдобила с нов отрок, отишли да я видят и да й занесат по обичая сухо грозде и леблебии”. (Из спомените на Кръстьо Сарафов)
През същата година Харитон получил най-високата църковна титла – архимандрит на София. Тогава там се разглеждало делото на заловените четници на Христо Ботев. Архимандрит Харитон имал голям авторитет сред турските власти в София и по хитър начин успял да облекчи положението на четниците по време на процеса. Последвала амнистия за тях, след което той взел под свое покровителство двама свои земляци – Тодор Стоянов от Неврокоп и Атанас Николов от Горно Броди и след възстановяването им от глада и изтезанията в затвора, дал им пари да се върнат в Неврокоп.
А малкият Кръстьо растял с братчетата и сестричетата си и бил много палав и непослушен. За да не се мотка и „преплита“ вкъщи, изпратили го на училище съвсем малък. Преподаването тогава било съвсем различно – учениците не били разделени на отделения, а всички учели в една стая. Нямало никакви удобства, учебници, помагала. Първо учели азбуката и веднага след това псалтира. Ходели всеки ден на черква, а най-добрите четци имали привилегията да четат псалтира пред покойници, за което получавали по някоя щампована кърпа. Малкият Кръстьо бил добър четец и баща му го възнаграждавал вкъщи с някой петак.
Игрите на децата също били съвсем различни. Кръстьо умеел сръчно да се катери по дърветата и винаги печелел надпреварата с махленските другари по скачане „трупешката“ (с плътно прибрани нозе). Обичал да гони и лови щиглеци. Вечер не можел да си легне спокойно, ако през деня не е направил някой „шейретлък“. Бил сербез момче и все плашел по-възрастните: „Ке се потурчам!“, от което всички изпадали в ужас. Обичал да се крие между големите градински чемшири, а лятно време спяли „на кьошка“ – чакал родителите си да заспят, за да зашие завивките им. Родителите му измислили много важна работа – да пасе свинете, а малкият Кръстьо измислил хитринка, за да не се пръснат животните и да не ги изгуби – крадял от бостанските тикви, разчупвал ги и така ги подмамвал да останат на едно място. Имал много жизнен темперамент, бил упорит и държал на своето до край.
След Освобождението архимандрит Харитон станал архиерей в Серес, а по-късно и председател на общината в града. В началото гърците гледали с насмешка на тамошното българско училище, но българското учебно дело в града и околията се разраснали дотолкова, че гръцката власт ги наклеветила и уличила в бунтарство против империята, поради което Харитон и зет му били осъдени от местния военен съд на 16 години затвор. През 1885 г. присъдата била потвърдена от Солунския военен съд и двамата били изпратени в Смирненския затвор, а после в гр. Караман, Конийска област в Мала Азия. По спомените на Петър Сарафов, населението там било почти цялото неграмотно и той непрекъснато се отзовавал на молбите да пише и чете писма. Поради това двамата спокойно се движели из града, а турското население се отнасяло с уважение към тях. Ето защо станало възможно след две години да напуснат незабелязано града. Най-напред се установили в Цариград, където многобройната българска колония им помогнала да заминат с руски параход за Одеса, а оттам се завърнали в България, в столицата на вече свободното отечество. Малко след това в София пристигнала Сирма с многобройната си челяд.
Бащата отлично владеел турски и гръцки, добре се справял с арабския и това му помогнало да постъпи в Министерството на външните работи като преводач на документи. Интересно е, че едновременно с това той проучвал източната музика, църковните песнопения и канони и съставил наистина обемист сборник от 834 страници със заглавие „Ръководство за практическото и теоретическото изучаване на восточната музика“. То за дълги години останало единствената настолна книга по песнопение на всички църкви в България и Македония. В нея, освен всичко друго, авторът доказал, че Йоан Кукузел е българин от Драч, живял по време на византийското робство – XII или XIII век.
Когато семейството се събрало в София, Кръстьо бил 12-годишен. Настанили се в паянтова стаица в двора на митрополията. С много заеми Петър Сарафов успял да построи малък дом за своето семейство на ул. „Осогово“ 36 в новия тогава квартал Ючбунар.
„Пристигнах в столицата на България, яхнал гордо едно пъргаво и упорито магаре. Бях облечен с вехти селски дрешки и фес на главата. Тогава и наум, разбира се, не ми е минавало, че ще стана артист, че ще доживея 50-годишна сценична дейност”.
Всичко в тогавашната неугледна българска столица вдъхновявало момчето – бирариите, хармониките и въртележките, Великденският събор. Само сухата и схоластична методика на преподаване в училището не можела да привлече вниманието му. Затова и учението му не вървяло никак гладко. Обикновено учел уроците си вечер, а през деня се шляел из града и разглеждал сергиите по чаршията. Под навеса на малката къща слагал черга и приспособявал нещо като сценичка, където играел на „театро“ с махленските си другари, в присъствието на съседите, неговата първа публика.
Страстта му към театъра се породила след първите му посещения на театър. Останал изключително впечатлен от представленията на „Хубава Сидония“, „Лукреция Борджа“, „Кулата на Нел“ и „Ужасните потайности на Париж“. Веднъж гледал операта „Фауст“ на пътуваща италианска трупа, след което в продължение на седмици не могъл да се успокои. Отново и отново в съзнанието му изплували преобразяването на д-р Фауст от побелял старец в млад момък, музиката и декорите, актьорите, които едновременно били и певци. Кръстьо непрекъснато мислел как да стане оперен артист и страдал, че не бил много музикален и нямал глас. От този момент нямало представление в столицата, на което момчето да не седи на първите редици.
По това време (1890) ентусиазираният артист Борис Пожаров създал малка трупа, която представяла спектакли в театър „Пападополу“, а по-късно в наетия от него голям дъсчен цирк на италианеца Анжело Пизи, където приспособил конюшнята за сцена и арената за зала. Новия театър нарекъл „Зора“ и там непрекъснато се давали представления. Едно от тях особено впечатлило Кръстьо, който бил редовен зрител – „Стефан Караджа“ от Тодор Х. Станчев. Спектакълът бил емоционално приповдигнат патриотичен дух, с ефекти от пушечна стрелба, произвеждана с капси от ловджийски патрони в мангал с жарава. Имало бенгалски огън, илюстриращ лютите битки между турския аскер и остатъците от разбитата чета на Хаджи Димитър. Петнадесетгодишният Кръстьо бил изцяло завладян от мириса на барут и движещите се актьори сред дима по сцената. Чакал с дни да започнат репетициите и вече нямало сила, която да го отклони от взетото решение да стане актьор.
Сякаш усетил страстта на момчето и желанието на сърцето му, веднъж Борис Пожаров му възложил да замести отсъстващия актьор в ролята на Спиро Македонски. След няколко репетиции режисьорът харесал играта на Кръстьо, публиката също го харесала, а той бил изключително щастлив, че играе вече с истински артисти, а не с махленските си другари. Театърът го завладял изцяло, започнал да бяга от училище, което му донесло големи неприятности вкъщи.
Адриана Будевска разказва как при един особено остър конфликт с родителите си Кръстьо избягал от дома си, без да каже на някого къде е. Борис Пожаров го взел под свое покровителство и му дал най-сладкия хляб – роли в много и различни театрални представления: Хил от „Преклонение на кръста“ на Калдерон, Отец Иван и Милку в „Иванко“ на В. Друмев, Куздо от „Руска“ на Иван Вазов, Комарджията в „Насила оженване“ от Молиер и др.
„Упорито дете е бил малкият Кръстьо Сарафов. Неговата воля е трябвало да се изпълни също тъй, както и волята на дяда му Харитона, архимандрит в Серес. Но каква разлика между него и дяда му – архимандрита! Кръстьо, любимецът на дяда Харитона, замисля да стане актьор… какво презряно, позорно, нечестиво занятие! И по цял ден скита по улиците да гони „тия голтаци“ – актьорите, по цели нощи виси пред вратите на някакво си „театро“ З о р а, забравил и захвърлил всичко… И колко заплашвания, колко мъмрения, колко бой му е докарвала тази негова ранна любов към театъра. Не му позволяват, не го пущат – но един ден той изхитря, задига старите панталони на баща си (новите не смеел, разбира се), и преоблечен в тях, т.е. бос и гол, с дългите панталони на баща си, подвити няколко пъти отдолу, и във възторг от хубавата пиеса „Стефан Караджа“, нарамва една дъска, закована на прът – реклама на „Стефан Караджа“, и тръгва да я разнася из града, като е предполагал, че няма да го познаят в този му тоалет. Но ето – насреща му дядо Харитон; и Кръстьо удря на бяг, стиснал здраво в ръка таблата с реклама на „Стефан Караджа“. И слава Богу, че дядо му не го видял…“ Адриана Будевска
Веднъж, след тридневно отсъствие от къщи, семейството му било особено обезпокоено. По-големият му брат Борис Сарафов тръгнал да го търси и го намерил в театъра. Повел го към къщи и през цялото време го бил с канията на сабята си. На двора бил събран семейният съд. Баща му посочил кладенеца и му казал, че е по-добре да се удави, отколкото да става „карагьозчия“. Подпоручик Борис Сарафов, току-що завършил Юнкерското училище, му заповядал по военному веднага да се хвърли в кладенеца, защото не заслужава повече да живее. Провесил единия си крак в гърлото на герана, Кръстьо отговорил като в театрална пиеса: „По-добре да се удавя, отколкото да ме мъчите и да ми пречите да стана артист!“ После поискал да се прости с брата си. Тогава се намесила Сирма и помолила всички да му простят, защото той вече няма да бяга от къщи и ще се поправи, след което „присъдата” била отменена. Семейният съвет решил да изпратят Кръстьо в Одрин, дето няма театър, „да се излекува от театралната си болест“.
След тригодишна сценична треска в театър „Зора“ и със съжаление, че няма да може да изиграе поверената му от Константин Сапунов роля на Фьокла Ивановна (побългарена – баба Тудорка) от „Женитба“ на Гогол, Кръстьо поел пътя към Одрин да учи в българската гимназия.
„Моята ранна любов и силно влечение към сцената изкупих с много големи жертви. Едва ли някога човек е бил преследван и бит по-жестоко от мене заради „престъплението” да обича, посещава и играе в театър. Строгият ми баща в никой случай не се съгласяваше да стана „карагьозчия”, т. е. артист. Той се срамуваше и презираше това „позорно” занятие. Въпреки всички пречки, страдания и горчиви изпитания, на които бях подложен от свои близки, аз успях да стана артист благодарение на твърдата си воля и дарование“.
В Одрин Кръстьо Сарафов постъпил като екзархийски стипендиант в училище „Д-р Петър Берон“, а в българската девическа педагогическа гимназия „Касъров“ преподавала сестра му Кипра. В дългата преписка на бащата с архимандрит Софроний, управляващ тогава Одринската епархия, пише, че Кръстьо „не е бил за никъде другаде“, вероятно като извинение за слабия успех и упорития характер на младия театрал. Причината, поради която бил приет в Одринската гимназия, била единствено заслугата на Петър Сарафов „по черковно-историческите работи“ в този край.
Още в първите дни на своето пребиваване в Одрин, Кръстьо Сарафов посетил една от репетициите на „Геновева“, която учителите готвели в гимназията, и не се стърпял да не се намеси в режисурата. Последвало решение той да играе главната роля, но поради предупреждение от София това не се случило и артистът успял да се представи само с декламация на откъс от поема на Шилер. Учебната година завършил с отличен успех и примерно поведение, поради което се завърнал в София. Животът му минавал край театъра и благодарение на него, братята и сестрите му тихомълком се промъквали в галерията, за да гледат представленията безплатно.
Още с встъпването си в длъжност като министър на просвещението, Константин Величков създал Рисувалното училище и отпуснал четири стипендии за драматическо изкуство. През есента на 1895 г. в театър „Сълза и смях“ бил проведен изпит, на който се явили около 60 души, между тях – Кръстьо Сарафов. Но понеже тогава бил 19 годишен, по закон трябвало да получи съгласието на баща си. Младежът събрал всичкия си кураж и представил пред татко си молбата си, което предизвикало бурния му гняв и с думите: „Още ли мислиш за това пусто театро?!“, изгонил твърдоглавия си син. Наложило се брат му Борис да ходатайства за него, изтъквайки присъствието на софийския интелигентски елит – Иван Вазов, проф. Иван Шишманов, Радул Канели, Иван Попов, Димитър К. Попов, журналист и добър преводач, проф. Иван Мърквичка и др., след което бащата отстъпил.
„Едва ли тогава е имало по-щастлив човек от мене. Започнах трескаво да се готвя за конкурсния изпит. Репетирах при дядо К. Сапунов, който за мене бе най-големият авторитет. Изучавах ролите си в Борисовата градина, стигах дори до Драгалевци, за да не бъда смущаван от никого.“
Иван Попов разказва за „сухото момченце“, с къси до глезените панталони и бозаво сетренце, на което имало само едно останало копче, непрекъснато закопчавано и откопчавано поради притеснение. След дълги дебати четиримата, спечелили стипенцията, били Гено Киров, Кръстьо Сарафов, Адриана Будевска и Вера Игнатиева. В края на октомври 1895 г. Кръстьо Сарафов, вместо за Париж, за където била учредена стипендията, заминал за Петербург при брат си и се записал в частната драматична школа „Рапгоф“. Поради разочарование от системата на обучение в нея и благодарение на граф Игнатиев, се преместил в Императорското театрално училище, което завършил с отличен успех, със званието „некласен художник“ (свободен артист) и се завърнал в България. Дебютът му бил на сцената на „Сълза и смях“ в „Ревизор“ на Гогол през есента на 1899 г.
Дебютът на младия артист бил съвършено несполучлив и само благодарение на режисьора Мандрович, Кръстьо Сарафов не бил изгонен от трупата. Следващите няколко години обаче изиграл редица блестящи роли и утвърдил името си на един от водещите артисти в страната – Вуйчо Ваньо от едноименната пиеса на Чехов, Никита в „Силата на мрака“ от Толстой и др.
През 1904 г., заедно с още няколко артисти, между които и неговата бъдеща съпруга Донка Гюзелева, Кръстьо Сарафов основал нов „Свободен театър“, който просъществувал до 1906 г., когато бил построен и отворил врати Народният театър. Там Кръстьо Сарафов постъпил като артист и изиграл най-добрите си роли: Едмонд в „Крал Лир“ и Арагонския принц във „Венецианския търговец“ от Шекспир, Жадов в „Доходно място“ от Островски, Ханс в „Младост“ от Халбе и др. – повече от 200 роли. През Първата световна война поел поста главен режисьор на театъра, поставяйки „Родина“ от Зудерман, „Хеда Габлер“ от Ибсен, „Приказка за вълка“ от Молнар, „Кандида“ от Бърнард Шоу и много други, като в същото време не изоставил и актьорската си кариера.
Кръстьо Сарафов основал още един театър – „Ренесанс“, където бил директор в първите дни от съществуването му. Изиграл е много роли и е режисирал пиеси в театрите в Русе, Варна и Бургас, участвал в много радиопиеси и филми, между които „Децата на Балкана“ (1918 г.) на режисьора Кеворк Куюмджиян; „Безкръстни гробове” (1931 г.) на режисьора Борис Грежов, по сценарий на Бончо Несторов; и „Изпитание” (1942 г.) на режисьора Хрисан Цанков, по сценарий на Георги Антонов.
По неясни причини, през 1937 г., след турне на театъра в чужбина, Кръстьо Сарафов и Георги Стаматов били уволнени от Народния театър. Актьорът толкова тежко преживял случилото се, че се разболял, дори за известно време изгубил разсъдъка си. Негови приятели изпратили телеграма до Двореца и след намесата на цар Борис III, го върнали обратно на работа.
Повече от половин век българските сцени помнят стъпките и мекия глас на актьора Кръстьо Сарафов, чиято игра тогава била сравнявана с тази на най-големите европейски артисти от онова време. Неговият житейски път свършил през 1952 г., като почти до последния си дъх актьорът не слязъл от сцената, а името му само няколко години по-късно станало патрон на Висшето театрално училище, днес НАТФИЗ „Кръстю Сарафов”.
