Молитва
Не искам да премествам планини,
но Господи, за вяра Ти се моля,
която тихо в мене да ръми,
да напоява ум, сърце и воля.
Че слаба е ръката ми, която
пред образа Ти вечер ме прекръства.
На малки хора като мен им стига
пред огледалото спокойно да се бръснат.
Да бъде нежен пламъкът Ти. Бавно
живота ми до бяло да очиства,
да влезе слънцето във Твойта стая
и като книга Ти да ме разлистиш.
И дай ми, Боже, винаги да помня
на самотата старата измама;
когато лампата гася, да зная,
че в тъмното със Теб сме двама.
И чудно ми е… Мисля си за края.
Дали и в ада ще ме топли тази мисъл –
че чувал съм камбаните на рая,
че Господ някога ме е обичал?
Ще дойде ден и час, и Твоят огън
клечицата тънка ще прекъсне.
Ще се търкулна като въгленче тогава
и кротко ще опаря Твойте пръсти.
Монах
По стръмните пътеки на душата
изкачването беше към дълбокото.
Препъвах се разсеяно в живота
и дялках свирки от гредата във окото си.
Минавах мимолетен през годините
със скорост, превишена от безсилие.
Върхът бе друга дума за падение,
на дъното – орлова перушина.
Душа да прикадя – не ми понесе,
тамянът във дробовете ме давеше.
Кипя вината ми в камбани безутешни,
молитвата изтече от ръкавите,
политна, но така и не прехвърли
прозорчето, опушено от панихиди.
Залута се в олтара, стресна гълъба,
опари се в свещѝте и притихна.
И нямах дом, и нямах домочадие,
и сам изпощих своите съмнения,
и вярвах до последно, че за мъдрия
домът е тихо корабокрушение.
Сега се смея, бавно проумявам
шегата с възрастта и времената –
когато Бог избелва ни до сняг,
избелването почва от косата.
Пред мен покайно отшумяват дните,
зад мен посоките преливат в бяла точка
и весело забравям всички рани
от падането по очи и слепоочия.
Да паднеш, за да бъдеш после вдигнат –
това е милост, като се замислиш…
По стръмните пътеки на душата
препъването е умение спасително.
***
Но лятото изтупва свойта шапка,
с тояга тъничка по пътя си почуква.
Ще тръгна рано – да преваря изгрева,
до стръмната дъга ще се долутам,
ще викна: Идвам, Господи, срещни ме
под хълма с мълчаливите дървета,
където бързам да нахраня Твойте птици
с молитвата, от Тебе неприета.
И щом от мен мълчание си искал,
не слагай вече въглени в устата ми.
За мен да бъде тишината, а с молитвата
зарадвай славея, притихнал сред мъглата.
Мариам
Мариам,
сънуваш ангели, сънуваш дарове,
сънуваш падащи звезди.
Дете в ръцете ти,
очите – кладенци, очите – облаци,
така било е винаги, нали?
Детето те познава,
както язовир познава дигата,
както слънцето познава климата –
така ще бъде винаги, нали?
Мариам,
заплиташ мрежи от мълчания –
да уловиш света,
живота да изтеглиш от дълбокото.
Сънуваш камъни, сънуваш рани,
сънуваш кръстове, нали?
Мариам,
далеч е Назарет от океана.
Притихвам в пясъка,
ще чакам някога да ме родиш.
Мария Магдалина
Една жена… като застана отзад при нозете Му,
плачейки, почна да облива нозете Му със сълзи;
и ги изтриваше с косата си, целуваше ги…
Лука 7:37
Нозете Ти са чисти, Господи,
напразно с топли сълзи ги обливам,
но този женски плач недей съдѝ,
през него виждам как ще Те убият.
Привиждат ми се вопъл и камшик,
венец от тръни, плащове войнишки
и Твойте кървави уста, Христе –
прехапани, за да не кажат нищо.
Гневът ще люшне вечната тълпа,
ще Те събори яростният вятър
и смеейки се, ще Те повлекат
към тъй желаното от Тебе място.
Ще Те издигнат – за позор.
Мария там под кръста ще залита,
ще търси Твоя поглед, ала Ти
ще си обърнал взор към висините.
…И пак изпъкват грубо над света
и градове, и грехове човешки,
над нас едни и същи светила
търкалят свойте вечни въртележки.
Минават много зими и лета.
Потапям длан в обърнатото време.
От Теб узнах какво е любовта
и леко е простеното ми бреме.
Сега ридая. Глухо трополят
сълзите ми и нашите минути.
Нозете Ти готови са за път.
Прието – Словото и думите Ти – чути.
И може би ме чакат светли дни,
но днес Любимият от мен си тръгва.
Ще гледам дълго прашните следи
и сянка хоризонта ще поръбва.
Йосиф Ариматейски
Дойде Йосиф Ариматейски… дръзна,
та влезе при Пилата, и измоли тялото Иисусово.
Евангелие от Марка
Разпятие беше – и свърши се.
Народът полека заслиза от хълма.
А ние стояхме прекършени, чакахме буря.
Празното никога нямаше пак да е пълно.
Всеки вземаше нещо за себе си.
Някой каза: „Духът Му във нас ще живее“.
„Смърт като смърт. Вярно, видяхме знамения,
но издъхна съвсем по човешки.
Отиде си, бедният…“
Който беше грамотен, хукна да търси мастило –
да запази навеки спомени и прозрения.
Който беше поет, заговори унило
за великата жертва и нейните измерения.
Щедра беше Голгота.
Никой с празни ръце си не тръгна –
бавно крачеше майка Му, влачеше своята мъка,
а след нея доволен вървеше войникът,
дето честно спечели на зарове дрехата кървава.
Юда имаше свойто въже,
учениците – ново учение,
за народа – неясна вина и кресливи проклятия.
Мълком стъпихме в бурята,
имахме тежко прозрение –
че най-бързо сълзите изсъхват от вятър.
Всеки носи по нещо, само аз се усещам ограбен,
ала знам – недоволството мое не ще да е ялово!
И ще сляза от хълма,
при Пилат ще отида направо
и ще викна: „Тялото, дайте ми Тялото!“
В храма
Отесняха ми всички пророчества,
олющи се всяко „анти“.
Ритуално прерязвам вени
с две пълни пазарски чанти.
Спирам се в храма, където
даже полумракът свети.
В ъгъла гният на купчина
безплатни нови завети.
Под купола юродив гълъб се смее,
измамно дрънкат вериги честни.
В притвора – отчаяни фарисеи,
в олтара – доволни грешници.
Домът Ти, Господи, тесен е
за Твойте сурови гости –
ония, с твърдите погледи
и с меките кости.
Стърчат безумци – ливански кедри.
Реве глупост – йерихонска тръба сприхава.
Причини да тръгнем – много. Все едри.
Да останем – само една.
Притихнала.
Отвън мирно се стеле чалгата.
Виждам ясно стадата и вълците
и хората са измамно малки –
като селски вкопани църквици.
По улици с умни ъгли,
в колите си здраво впрегнати,
децата Ти скитат се, Господи –
щастливи
и непотребни.
Клисар учтиво ме пъди от храма.
На пода найлоново стене чантата.
Пушат свещи, врата се захлопва…
Въздъхвам и жертвам поантата.
Манастирско шушукане
Много манастири от кораби на спасението ще се превърнат в бездна на погибелта.
Архимандрит Лазар
Харизаха Н-ския манастир за хотел
Заглавие от пресата
Далеч от града
манастирът шушука.
Тихо
отварят се порти.
Влизат:
две блудници,
трима убийци с висящи присъди – човешки и Божии,
един пиян поп (като тъмен апостол,
с връзка от ключове)
и шестима богати насилници
: общо дванадесет души.
Влизат на тайна вечеря.
Горко им.
Двери, двери!
Оглашените – вън!
Портите хлопват.
(Жени и вино,
вино и жени).
Юро-дивно е
тъмно
и юдино.
От стените светците се втренчват
ох, как се втренчват във гостите!
Носете бои,
носете вар,
сажди носете!
Скрийте светците,
избодете очите им!
Да не гледат тъй важно,
тъй жално и влажно.
От утре храмът да стане варосана гробница!
По стените надраскайте имената си –
нашите нови икони.
На тях ще се кланяме,
тях ще кадим с тютюн и коноп,
ще поръсваме с вино за здраве,
ще се молим за любов –
както ние си знаем.
Себе поем.
Себе благословим.
Сядам на прага и слушам.
Манастирът шушука:
„Ваши са тези, моите де са?“
Под нозете ми праг се пропуква.
Стари-стари истории.
За монаси, живели в безмълвие
и умрели под ножа.
За монаси, които се молели тъй,
че ги виждали като огнени стълбове.
За костите, откъдето изтичало миро
(двама били закопани
точно под прага на храма).
Драма.
Господи, Иисусе Христе,
Сине Божий,
помилуй мене грешния.
Знам, раят долу е невъзможен,
но викове блудни и скверни песни
кънтят пред олтара Ти.
Певците ме карат да целувам расата им
(толкова лесно е!) –
„Отче, благословете!“
Отче, простете.
Уморих се до смърт от словата ви
алилуйни и лойно-елейни.
Взимам на себе си всички ваши падения.
„Помилуй ме, Боже!“, ще кажа…
Неоправдан ще си тръгна,
прошка ще ви поискам даже,
обаче
ще съм толкова лепкав от грях,
че няма да мога да плача.
Манастирът шушука.
Шепнат каменни зидове,
пропукват дървета,
ляга млада трева върху стари гробове.
Утре в зори
дванадесет голи и влажни тела
ще бъдат изплюти
като костилки черешови
и ще паднат в ръцете ми, Господи,
право в ръцете ми.
Моя от моих.
Манастирът шушука.
Хортува с Небесния град.
Преговаря
за политическо убежище.
Златният град се плъзва над него –
облян в светлини и кънтящ в песнопения
(но всичко това – в едно по-добро измерение).
А за мене остават
приглушените вопли
на ония самотници.
На жените червилото.
На живота ни грима.
А за мене остава
тази проста молитва:
да познавам греха като себе си…
Но защо ли не смея да гледам нагоре –
към небето,
към вечните Трима?
Двойно гражданство
Държавата на другия живот
невидимо и кротко съществува
през девет океана за преплуване
и през един – за дирене на брод.
До нея се достига за столетия
или за колкото да коленичиш.
Там всички думи идват от „обичане“,
там стрелят само с водни пистолети.
И светло е, и няма ясна граница
между това да полетиш или да тръгнеш,
между копнежа по море или по хълмове,
между следите на стопани и на странници.
Пресичаш бездната, надясно покрай парка,
към изворчето после се обръщаш
и стигаш до Йоановата къща.
Нататък са Лука, Матей и Марко.
А радостта се стича от улука,
децата с нея плискат се и кихат.
Тук учените спорят в стихове –
поезията е най-точната наука.
Дворовете, саксиите със люляк,
един човек по слънчев лъч се връща…
Тук новината винаги е същата –
за Онзи Някой, Който ни възлюби.
Ухаят в здрача топлите комини
на всички горски билки едновременно.
Небето тук със нас е бременно,
животът ни насън докато мине.
Родилната му пот се стича леко –
единствената разрешена пот
в държавата на другия живот,
в родината на мъртвите поети.
И вярваме в отвъдната страна,
ловим вълните ѝ, но радиото крием.
А тя е тук. Отвъдните сме ние –
и всъщност има прошка във това.
По празник скупчваме се за печат и вход
във църквите – небесните посолства –
за хляб и вино, виза и охолство
в държавата на другия живот.
