Около празнуването на Деня на независимостта (на България, не нечий друг) се завъртат отново и отново омръзналите ни през годините каламбури за това дали сме независими днес, от какво всъщност сме независими, възможна ли е независимостта изобщо и прочие любими на журналистите клишета.
Независимостта е висша ценност не само в живота на нациите, но и в живота на личността. И докато въпросът със зависимостта на България от велики сили, геополитически игри и сложни икономически интереси е обговарян достатъчно интензивно – от привържениците на конспиративни теории до сериозните политолози, въпросът с независимостта на отделния човек е доста по-трудна тема.
Животът ни започва като зависими същества – още от майчината утроба сме свързани с нечие чуждо съществуване.
През целия си живот сме зависими – от природните стихии, от храната, от случайности и закономерности. Свободата, погледната от този ъгъл, се превръща в съмнителна и спорна философска фикция пред лицето на безличните природни и статистически закони. Животът е някаква форма на зависимост.
Но тук ще говорим за едни други зависимости – тези, които сами избираме. Удоволствия, секс, пари, алкохол, телевизия, интернет, храна – всяко от тези неща може да се превърне в “агент на зависимост”, минавайки през широките порти на свободната ни воля. Доброволната зависимост от психоактивни вещества (а тя е доброволна, доколото се случва по наш избор) и нейната крайна фаза, наркозависимостта, е може би най-силната илюстрация на обратната страна на медала на свободата. Един грешен избор влече след себе си лавина от грешни избори – до дъното, на което свободата вече е изгубена и човекът е (само)превърнат в кълбо от първичните си импулси, оголен до животинската си страна, но дори и тази животинска страна е вече безвъзвратно увредена – животното не се самоубива с наркотици.
И въпреки тези може би пресилени думи, дори на това страшно дъно има надежда, и тя е свързана с Другия. Този, който подава ръка, когато всеки друг е обърнал гръб. Ближният, а чрез него – и Небето.
