Жената се интересува от всичко. А омъжената жена се интересува от всичко и от всички – особено от членовете на своето голямо семейство. И дори от духовните въпроси: пости ли мъжът? Колко често се причастява? Чете ли светоотечески книги? Води ли духовни разговори със свещеника? Независимо дали главата на семейството иска, или не, тези въпроси ще вълнуват неговата вярна спътница. Как да се вълнуваме без изкривявания, с чувство за хумор ни съветва опитният глава на семейство и многодетен баща – киевският свещеник Владимир Тукало.
По пътя към Христос и двамата преживели немислимото… „Умолявам те, господарю мой и рабе Христов – казала Наталия – докато си още жив, протегни ръката си, за да я отсекат, и тогава ще бъдеш като останалите свети мъченици, които са пострадали повече от теб!” Свети Адриан протегнал ръка към нея, а тя я взела и я сложила на наковалнята. Мъчителят ударил силно ръката с чук, отсякъл я и от големите страдания свети Адриан начаса предал душата си в Божиите ръце”.
Този поразителен пример за това как жената може да стане истинска духовна наставница на своя съпруг предшества нашата беседа.
Отец Владимир, ситуацията е следната: жената вижда, че мъжът й е започнал да се причастява рядко. Охладнял е във вярата, или… Трябва ли да се безпокои за това?
Това ще я безпокои във всеки случай, независимо дали трябва или не. Жените са пазителки на домашното огнище, у дома всичко е под техен контрол. Разумното устройство на семейството е, когато мъжът определя стратегията: „Накъде да вървим”, а жената – тактиката: „Как да вървим”. „През 1945 г. ние ще превземем Берлин” – казва мъжът. А жената отговаря: „Добре. Сега е 1941-ва. Значи, тук копаем окопи, там строим отбранителни съоръжения, ще използваме такова и такова оръжие…”. И мъжът, ако е мъдър, няма да се опитва да измести жената по въпросите на тактиката. Неговата задача е да следи тя да не се отклонява от стратегията, защото нейното желание всичко да бъде „колкото се може по-добре” често я отклонява от целта и тогава стратегическата насока на семейството се изменя.
Но по въпросите „как да вървим” жената има право да контролира всичко. От нейната преценка зависи домакинството, семейният бюджет, облеклото, храната и пр. И изведнъж на преден план излиза духовната област, над която тя няма власт. Ако няма пари, тя може да „измъкне” заплатата на мъжа си, да го уговори да поработи на още едно място, или сама да изкара пари. Ако децата имат проблеми с учението, може да наеме частни учители. А тук проблемът е, че се нарушава духовното устроение. Какво да правим? И жената се впуска в решаването на тази главоблъсканица.
У нас съществува следното клише: колкото по-често ходим на църква, толкова по-силно действа благодатта, човек се изправя и животът му се подрежда. Често се опитваме да вкараме своите домашни именно в тези железни рамки. Но нали въпросът не е в количеството, а в качеството на посещаването на храма.
Ако човек ходи на църква и там разкрива сърцето си, той се докосва до Божията благодат. Дори ако десет минути е постоял и е поговорил с Бога – това може да бъде достатъчно: почувствал е отклик в душата, Господ се е докоснал до сърцето, и с времето човек ще иска този контакт да продължи. А ако мъжът стои в църква „не за полза, а само по волята на изпратилата ме жена”, както казва отец Фьодор от „Дванадесетте стола”, тогава възниква проблемът: сърцето не се включва. Напротив, тук започва да работи „принудата”.
По закона на физиката силата на действието е равна на силата на противодействието. Така и тук: колкото повече жената оказва натиск, толкова повече домашните ще се съпротивляват. Дори и децата – до 14-15 години все още ще се подчиняват, ще ходят на църква насила, ще изобразяват на себе си кръстния знак, но след време ще започнат да се бунтуват, да се правят на луди, да измислят оправдания. А на 18-20 вече и с пръчка не можеш да ги вкараш в църква, защото за тях богослужението се асоциира с насилие над тяхната воля и свобода.
Така и мъжът. Той е готов да се примири с това, че жената е първа в кухнята. Съгласява се нея в битовите, практическите неща. Дори ще я послуша, когато му каже коя риза да облече и как да си закопчае сакото. Но той никога няма да се примири с това жената да стане негов духовен гуру.
Вцърковената жената съди по себе си и ако някой в семейството престане да спазва постите или да ходи на църква, тя се страхува, че ще се стигне до отпадане на нейния близък човек от Църквата. Но както изглежда, честотата, с която мъжете ходят на църква, не свидетелства за никакво отпадане. Тогава защо става така?
Има анекдот за едно момче, син на английски лорд, което от малко било нямо. И ето, на 13-ия рожден ден на момчето семейството седи на масата за закуска. Лордът казва: „Добро утро”. Момчето не отговаря. Сервират овесена каша. Изведнъж момчето произнася: „Не е достатъчно солена”. Всички са в шок: какво става, не може да бъде! Събрали се роднините и го питат: „Какво, нима Вие можете да говорите?” – „Да, мога”. – „Но защо не произнесохте нито дума през всичките 13 години?” – „Не беше необходимо”.
Така и в някои семейства. Жената толкова се опитва да угоди на мъжа, че той просто няма нужда от нищо. Има ли жена? – Има. – Слуша ли? – Като че да, вярваща е. – Изкарвам ли пари? – Изкарвам. Най-общо казано, всичко е наред.
Често жените, особено младите християнки, обграждат мъжете си с такава грижа, че чак ги носят на ръце. Гледаш всичко това и си мислиш: действително, защо му е да ходи на църква – нахранен е, напоен е, сложен е да спи…
Да не обвиняваме жената за това. Какво да прави в такъв случай? Ако жената не е авторитет в духовен план, как може да му повлияе? Може би да остави този въпрос да се решава от само себе си?
Не, не бива да го оставя.
Главното, което жената може да направи, е нейната лична молитва. Може да дойде при свещеника, да поиска от него правило за това мъжът й да се въцъркови, да се приближи до Църквата.
В моята свещеническа практика имаше интересен случай. Една енориашка, младо момиче, се запозна с младеж, който беше пълен атеист. Той някога беше прочел Библията, но се надсмиваше над вярата.
Тя идва при мен и казва: „Отче, той е много добър, обичам го, но се страхувам да свържа живота си с него”. – „Пред теб – отговорих – има два пътя: или се отказваш от него, или се бориш за него”. – „Но как?” – „Трябва да се молиш”.
Много говорихме с нея за тази ситуация. „Може ли да го наставлявам по някакъв начин?” – питаше тя. Но как да го наставляваш, ако човекът е психолог по образование, пише докторска дисертация, образован е, начетен е – няма да излезеш на глава с него. „Знаете ли, когато започна да философствам, той направо ме слага в джоба си. И след това изпитвам такъв срам… Струва ми се, че и вярата си не съм защитила, и на него съм се обидила.
Момичето се остави на Божията воля, молеше се усърдно. Прочете един акатист 40 пъти, след това втори, трети. Мина половин година, мина цяла година, и един ден този младеж идва при мен и пита: „Защо тя идва тук?”. В смисъл, че той искрено се заинтригува за какво са й Църквата и вярата.
Тя не го отегчаваше с разговори, не го караше да ходи в манастири. Но ако той питаше, тя отговаряше според степента на своето знание. Не се опитваше да го просвети, а споделяше това, което знае и чувства. Аз я съветвах: „Ти просто отговаряй това, което мислиш. Ако пита нещо, което е повече от твоето знание, му кажи: при теб са се натрупали много въпроси, хайде да отидем при свещеника”.
Какво в никакъв случай не бива да правим, за да не предизвикаме онова противодействие, за което Вие говорихте?
Най-неправилният подход е: „Аз ще го въцърковя”. Или: „Аз ще го променя. Той ще стане друг”. Това не е начинът. В такова поставяне на въпроса вече присъства упованието на себе си, проявява се егоизъм.
Да смяташ, че „ще го промениш” е безумие, защото да промени другия човек може само Бог. Творението не може да промени друго творение, а ето – Творецът може всичко. Значи, трябва да започнем с това да се обръщаме към Твореца.
Ние искаме да променим другия човек със своите думи, действия, предложения, туристически походи или поклоннически пътувания. Мислим да го заведем при някой старец или авторитетен свещеник… Но старците и отците не представляват авторитети за този мъж. Да, някакво старче говори там нещо си. Нали трябва да прочете за това в интернет, какво пишат там за него…
Затова трябва да оставим мечтите и да се настроим за труд. Ако обичаш човека и искаш да го промениш, това можеш да направиш само чрез жертва. Момичето, жената със своята любов може да пожертва част от силите си, енергията си, времето си за молитва за своя годеник или съпруг. И постепенно, малко по малко, той ще започне да се преобразява. Това няма да стане веднага. Господ ще я изпитва чрез вярата. Но след време постепенно ще се преобрази и самият човек, и цялото семейство ще получи голямо утешение и радост. Обаче всичко това е възможно само чрез труд.
А по отношение на постъпките е съвсем неправилно да го дърпаме към църквата: „ти трябва”, „ти си длъжен”, да поставяме рамки, условия. Трябва да започнем да се молим и полека да предлагаме, да заинтригуваме.
Често мъжете, както вече казах, не виждат причина, поради която трябва да ходят на църква. Жената е прочела житията на светите отци, научила е, че ако се изповядваш, ако се причастяваш, ще започнеш да се откъсваш от греха, Господ ще даде милост, ще освещава ума, ще просвещава сърцето. Тя знае това, но мъжът й няма такива познания. Ако започне да му разказва, той няма да обърне никакво внимание, защото за него жената не е духовен авторитет. Виж, ако му каже да посоли борша след 15 минути, той безпрекословно ще направи това. Защо? Защото, ако не постъпи така, както тя е казала, това няма да бъде борш, а помия, която няма да може да се яде. А ако я послуша, ще бъде добре за стомаха.
У мъжете е по-силно развито рационалното възприятие. Така че най-добрият вариант за жената е да намери свещеник, който постепенно би достигнал до неговото съзнание, би поговорил с него и би му обяснил.
В такива случаи каня хората на молебен за успех в работата. Дори за най-отдалечения от вярата мъж „успех в работата” звучи разбираемо. „Колко трябва да стоя?” – „15 минути”. – „О, добре, нямам въпроси…”.
Ето, те са се помолили, аз произнасям кратко напътствено слово – засягам важни за него неща, разказвам му защо ходим на църква, каква цел може да има той. Не казвам: ти си длъжен, ти трябва, а само предлагам. В Православната църква Господ Иисус Христос се явява за нас Покровител, Помощник, Пример за подражание. Господ не насилва волята, не заставя, не принуждава. Той предлага: елате, вземете. Така казвам и аз: „Искате ли това и това? Не? Моля…”.
Винаги трябва да помним: само Господ изменя хората. Свещеникът не „изправя мозъци”, той сее. Често жените, когато ме молят да поговоря с мъжете им, се опасяват: „Той няма да послуша…”. Така ние нямаме нужда той да послуша, ние имаме нужда да засеем. Свещеникът е посял, жената наторява с благодатта. Благодатта се дава чрез молитвата. Ето, тя тихичко се моли за мъжа си, моли Господ да отвори сърцето му, щедро да ороси с благодат това зрънце.
Най-важното е да избягваме принудата. В насилието няма любов. Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, не завижда, не търси своето, не се радва на неправда, а се радва на истина. Любовта ще действа там, където има безгранично доверие един към друг.
Ако мъжът обича жената, той й се доверява: тя иска така, значи за нея е по-добре така, нека отиде в църквата да се помоли. Ако той види, че неговото поведение й причинява болка, просто заради нея ще дойде в храма, ще направи тази крачка на любовта. И взаимната жертва – нейната смирена молитва и неговата искрена отстъпка – постепенно ще усилват чувствата, давайки с това възможност на Бог да действа в сърцата.
Превод: Татяна Филева
Източник: www.pravmir.ru.
