Има две географски дадености, които от векове извикват мистичен трепет и присъстват в символиката на всички древни култури. Океанът и пустинята. Морската безкрайност и безводната пустош – и двете опасни, смъртоносни дори; и двете стряскащи с мащаба и безкрайното повторение на една и съща картина, в която сякаш няма място за човека.
Океанът-пустиня и пустинята-океан, водата и пясъкът, водата и земята като предвечни стихии, убиващи, но и раждащи живот – това са корените на пустинната символика, с която ще ви занимаваме в този брой на Свет.
Антрополозите отдавна са забелязали и изследвали психологическите корени на пустинния символ, неговите дълбоки духовни измерения. Пустинята е място безлюдно, неустроено, неугледно и пусто, където човек отива (или попада против волята си), за да научи нещо много важно за себе си и света. И да се завърне оттам променен. Както библейският Йона в утробата на кита, пустинникът не просто понася несгоди, а „умира” в символичен план, предава себе си на унищожението на първичната стихия, за да изплува – като от кръщелни води – нов човек.
В пустинята човек е пределно сам – толкова сам, че срещата с Другия става възможна. В християнската традиция този Друг е Бог, а пустинята е мястото, където отпадат всички условности на материалното ни битие. Място, където оставаме голи, гладни и жадни; а това значи – готови да приемем истинската Дреха, истинската Храна и истинската Вода на живота.
Древните монаси са отивали в пустинята, подражавайки на Христос, Който прекарал там 40 дни в пост и молитва. Пустинята е място, където обитават бесовете, но и място, където ни застига благодатта. Молитвата отвоюва духовни територии от пустинята и ги анексира към Божието царство. Затова и пустинята не е само географско понятие.
В своята виртуална „свързаност” днешният човек маскира и заглушава викащата в него самия пустиня. Информацията не е знание, социалните мрежи не са общуване, чатът не е разговор. Ако отхвърлим тези маски и привидности, може би ще видим неподправената реалност – градът е пустиня, а ние сме голи, жадни и сами. И от тази реалност може би ще тръгнем по-уверено към истинския Оазис, който, както всички истински неща, е някъде в нас.