Новият български филм „Източни пиеси” с голямата награда от 22-рия Международен кинофестивал в Токио
Новият български филм “Източни пиеси“ (easternplays.com) на младия режисьор Камен Калев грабна голямата награда “Токио Сакура Гранд При“ на 22-рия Международен кинофестивал, провел се от 17 до 25 октомври в Токио. Добрата новина става още по-добра, когато към нея прибавим и още две награди за нашата лента от фестивала – тази за най-добър режисьор (Камен Калев) и за най-добър актьор (посмъртно на Христо Христов, който играе себе си във филма). Няколко дни по-рано, на 19 октомври, “Източни пиеси“ взе и приза за най-добър филм в конкурса на 25-ия кинофестивал в полската столица Варшава.
Сниман в България и Турция като независима продукция през 2008 г., “Източни пиеси“ е първият пълнометражен игрален филм на Камен Калев. Може да се каже, че продукцията е паноптикум на българското кино от последните години, т.е. в известен смисъл и на обществото, в което живеем. Героят на Христо Христов - Ицо – художник, дърворезбар и наркозависим на метадоново лечение, е такъв, какъвто според Калев е бил и в живота – “изключително чувствителен, аутсайдер и неконформист с прекрасно чувство за хумор, болезнено откровен и краен, много краен във всичко“. Вероятно тази именно крайност го изстрелва към едно като че ли полусънно състояние, до ръба на пространството, което сме свикнали да наричаме греалния живот“. Въпреки че реалността (натурализмът) във филма буквално се пука по шевовете, все пак остава впечатлението, че Ицо е някъде далеч от нас, “ослепял от много думи, оглушал от тъмнина“. “Не искам да съм реален – казва той пред психиатъра си – Искам да съм кристален, да излъчвам любов!“. Тогава в пространството изплува крехкият, но разкъсващ глас на вокалистката на група “Насекомикс“:
“…инжектирай ме с любов, инжектирай ми любов…“. Днешният свят е един болник, безвъзвратно загубил сили да се излекува сам. И днешният човек е болник, отчаяно търсещ духовен център и огън, край който да се сгрее и съживи.
И в отчаянието си търси “патерици“ някъде навън, търси спасителната инжекция. Ала това търсене рано или късно се изражда във вкопчването на удавника за сламката. Тъкмо тук е една от силните страни на гИзточни пиеси“ – проблемът се корени не толкова в самата наркозависимост (представена през образа на Ицо), колкото в пристрастеността изобщо, пристрастеност към каквото и да е. Хора, пристрастени към дрогата, други – към насилието, омразата, расизма, трети – пристрастени към това да са център на внимание, още – пристрастени към гщастието“, бликащо от телевизионния екран, пристрастени към фалшивия образ за себе си и т.н., и т.н. Желанието за излизане от проблемите на деня, реалната невъзможност за тяхното решаване и липсата на вътрешни ориентири водят към пристрастяване, към страстта да си пристрастен, към крайностите. Всеки търси опора в нещо извън себе си, след като не я е открил вътре в себе си! И въпреки опитите не е успял да я намери и гнавън“. Оттук насетне безпътицата е катастрофална… и всеобхватна. Всичко това прави самия филм откровено краен, търсещ през цялото време – и като сюжет, и като настроение – и това е твърде ценно попадение.
От друга страна обаче, няма как да не се отбележи, че героите във филма странно защо са като че ли горязани“, на моменти някак половинчати, сякаш взети от нищото и пак пуснати някъде в него. Техните образи са недовършени, те идват от мъглявостта и неяснотата, а историята им преди момента на филмовия разказ е като че ли премълчана, недоизказана. Дали това е умишлено търсен ефект е въпрос на гледна точка, но така или иначе днешната реалност е именно такава без минало; всичко е изкоренено и липсва стабилната основа; без бъдеще, защото липсват градивните връзки между хората… Не се ражда нищо ново, няма плодове. Всичко е достатъчно хаотично и едновременно с това отделено едно от друго. Явен сблъсък, вътрешни и външни противоречия, които внезапно избухват нейде в пространството между хората. Именно изнесените на преден план противоречия правят филма актуален по начин, без който едва ли някой би обърнал чак такова внимание на поредната “пиеса“ в родното ни кино (за сравнение, в американската лента “Сблъсък“ например, този взрив от неясноти избухващи едно след друго противоречия са показани така майсторски и премерено, че е невъзможно зрителят да не излезе от киносалона разтърсен и гнахранен“ с плодовете на седмото изкуство). Едва ли скромният бюджет за “Източни пиеси“ може да послужи като оправдание за това, че на моменти разказът бива поднесен плоско и суховато. Филмът е и някак “мълчалив“ (дори забележителният саундтрак трудно компенсира това) и така отново проличава специфичният почерк на българското кино: дълги сцени, в които нищо не се случва; близък или далечен план, в който героят дори не помръдва, а липсва и музика, която да изпълни това пространство. Похвална обаче е играта на Христо Христо (светла му памет!), защото в нито един момент не показва неувереност, въпреки, че несъмнено е безкрайно трудно да играеш себе си. Неговото силно екранно присъствие и талантът да гизпълва“ пространството буквално спасява “Източни пиеси“ от острите езици на критиката. И ако някой реши да направи паралел например със съвременните кино продукции на съседните ни държави, ще може да види огромната разлика между нашето кино и уж близкото нам балканско седмо изкуство. Дано в бъдеще познанията, натрупани в световни кино-академии, както и желанието за работа у младите български кинаджии да си кажат думата. Та после, веднъж извадили гдушите си от хладилника“, да решат, че тук може би си струва да правиш кино. И дано престижните награди за “Източни пиеси“ да не опиянят твърде много както създателите на лентата, така и цялото родно кино.
