За духовните търсения на младите и родителските провали

УВОДНИ ДУМИ

„Нищо! Абсолютно нищо. Просто ги обичайте!”. Така отговаря отец Николаос Лудовикос на въпроси на родителите как да разберат какво иска Бог за децата им, та да ги възпитават правилно. В същия дух слушах един български психиатър да отговаря на въпрос за проблемите на родителството: „Обичайте децата; само изглежда лесно – всъщност не е.”. И се пошегува: „Родителят е провален човек.”. Смешно е само на пръв поглед, защото в действителност много често се оказва съвсем вярно.

Обикновено мислим, че възпитанието е това – да втълпим на децата си някакъв мироглед, да ги научим на морал и уважение към някакви ценности. Като най-удобни за целта се използват християнските. Но когато се захващат с тази нелека задача, много хора изненадващо губят връзка с децата си. Защо е така?

На много места в този брой ще намерите отговори на този въпрос. Формулирани по различен начин, те водят към една обща мисъл – че християнството е жив опит, който се излъчва от цялата ни личност. Не се изговаря, не се постига в ума и не се предава по рационален път – живее се. Така и с любовта, която е основно съдържание на този опит. Цялата наша духовна борба, житейските ни пикове и пропадания и отношението ни към тях, са всъщност средства да отворим битието си за Бога. И когато това се случи, променя се начинът ни на живот, мисълта ни, способността ни да обичаме. Тази промяна никога не е даденост, тя се отстоява всеки ден. Но в усилието да я постигаме или да я пазим, ние ставаме истински. И имаме шанса да се свържем с другите, особено с децата си.

„Родителят е провален човек”… но дали само родителят. В някакъв смисъл човекът е провален изначално. Паднали сме. Скрили сме се в себе си. Довели сме се дотам, че в човешкия свят обичането да означава усилие, борба. И най-страшното е, когато жертва на нашите вътрешни капитулации се окажат невинните и най-беззащитните – децата. Най-страшното и най-обичайното.

Колко страшно може да бъде това – вижте в материала на д-р Жасмина Донкова за младежките субкултури и разпространените сред децата окултни практики. Както се оказва, вътрешните сривове в болезнените и незащитени детски души могат да доведат не само до отчаяние и безпътица, но и до самоубийство. Такива примери има в последните години.

Тези факти, за които в медиите се говори малко и цинично, като се търси сензация, са разтърсващи. Но осъзнаването на един проблем е първата крачка към решението.

Децата страдат, защото се чувстват объркани, сами, необичани, несигурни. Защото попиват омразата, лицемерието, пустотата в обществото, в което израстват. Защото няма кой да нахрани техния глад за смисъл, за истина и любов.

Децата слушат деструктивна музика, но каква музика слушаме ние? В една песен на Трейси Чапман се пее: „Гладувай само за вкуса на справедливостта, жадувай само за свят на истината, защото душата ти е всичко, което имаш.”. Често децата ни напомнят това чрез своите бунтове и уви – чрез страданието си.

И ако се разбере внимателното разсъждение на д-р Донкова, че най-честата първосигнална грешка на родителите, когато се натъкнат на детското отчуждение и агресия, са опитите да индоктринират децата си със своите мирогледни позиции, може би има шанс да се опита отново. Но този път трябва да се тръгне отначало. От усилието да бъдем онова, което казваме за себе си; да живеем онова, в което вярваме. И по този начин да спасим децата си – чрез нашия опит от истината, за която свидетелства собственият ни живот. Чрез опита от безусловната любов, която им даваме.

Целта на това да имаме деца е да ги обичаме. Нищо друго. – продължава отец Николаос… Питат ме – каква цел има Бог за мене, отче? И аз отговарям:

– Никаква. Нищо.

– Той не иска нищо?

 – Той иска да разцъфтиш като цветето в градината.

 – Това цел ли е?

– Да. Той иска да разцъфтиш… И да започнеш да разбираш… Какво разбираш ли? Разбираш, че Някой те обича без причина. Това е цялата история.