Някои казват, че животът е състезание. Други – че е непрестанна борба. Може би са прави, може би – не. Наистина – тичаме, ходим, стоим на едно място, лутаме се, даваме, взимаме, изморяваме се, бездействаме, храним се… гледаме да се храним още по-добре, смеем се, плачем, благодарим, обвиняваме, клюкарстваме, хитруваме, болни сме, пак плачем, понякога се радваме; строим и събаряме, подреждаме и разхвърляме… после пак подреждаме и… живеем.
Та това живот ли е?
Може и да се състезаваме, може и да се борим, но май не знаем нито с кого, нито за какво! Предвид това, най-лесно е да се състезаваме помежду си и да се борим един с другиго.
Впрочем, ние никога не се примиряваме, или ако го правим, нашето примирение отново е бунт… срещу някого, обидени сме или просто мислим, че нямаме избор! Не приемаме неравенството, особено, ако ни е дадено по-малко. Ние не искаме колкото има той, а непременно – повече. И ако не успяваме – някой друг ни е виновен, просто нямаме ресурс, ако имахме – охо! – щяхме да победим, щяхме да спечелим състезанието, в което постоянно се включваме…
Някой ни елиминира, съдбата милостиво ни изхвърля. Но, не. Догонваме последния и пак започваме да обикаляме. Докато още имаме сили, може да се побутнем, да попрепънем някого, да подложим крак, да ударим някой лакът… И така до последен дъх. Докато паднем на колене, по очи, и ни прегазят. Най-страшното е, че и да спечелим – награда няма. На тази писта дават много – пари и слава на всяка обиколка; а накрая оставяш всичко и просто изчезваш. Твоята награда я вземат други, които също оставят всичко и също изчезват. Къде ли? На два метра под земята. В последно време и толкова няма.
А ние не искаме да напуснем пистата и да седнем на някое зрителско място. Не искаме и не искаме.
Нямаме вяра! За нас всичко е днес и сега. Дори да приемаме Бога, дори да се зовем християни и на хартия да сме такива – Евангелието за нас е Евангелие, но не и живот. За жалост нашето християнство в най-добрия случай е богословска теория, която изучаваме непрекъснато; традиция, бит… но не и практика, която ще определи личния ни избор. Не е чудно – това при нас е унаследено.
Предполагам, няма да преувелича, ако кажа, че тези процеси на разминаване и отделяне на вярата от живота на хората, и на религията (разбира се, става въпрос за християнската религия) от живота на държавите на Европа, в Русия и Америка, започна много отдавна – още в края на XIX и в началото на XX век. В това се корени смисълът на последната политическа идеология и философия, която управлява и днес, и ние все още се намираме в същия период. Тогава започна преразглеждането на световните и държавни модели, отдели се Църквата от държавата, хвърли се друга светлина върху общите ценности и започна тяхното пренареждане. Светът, търсейки нови, по-съвършени държавни и законови рамки, предприе низ от реформи, стигна се до подмяна на съществуващите системи и доктрини, задължително – далече от религиозните норми, и се завъртя в омагьосан кръг. Започнаха процеси на тълкуване и изясняване.
Днес промените и реформите не спират и това продължава вече стотина години. Може би този безсмислен процес няма да спре скоро – той просто е част от състезанието, в което няма награда.
Така или иначе, за да се развива „правилно“ и „свободно“, новото време отрече религията и вярата в Бога още тогава. Разбира се, имаше и хора, които задаваха настойчиво въпроса – може ли въобще да се получи нещо, може ли да съществува държава, семейство, въобще някакъв суверен без религия, Църква или вяра в Бога? Може ли да има изкуство без религия, може ли да има философия, психология, възпитание и образование…? Ако изхвърлим Божия закон от сърцето на човека, с кой човешки закон ще се съобрази тоя „нов“ човек и доколко ще бъде човек. Прощавайте – всъщност какво е човекът: плод на Твореца или продукт на идеология (та дори да е тази на калифорнийските ашрами и Рави Шанкар)?
Лев Толстой казва следното:
„Не знам, не разбирам, и се отричам да разбера, как може да се живее без религия. Смисълът и силата на живота е в религията. За мен светлината на живота е само в религията. Вън от религията има само духовен мрак. Вън от нея сърцето замръзва, а духът умира“.
Джон Ръскин, чието име носи и до днес един от най-големите английски университети, с кампуса Кеймбридж, и чиито съчинения са високо ценени в Англия, твърди следното:
„Нищо не може да покаже тъй ясно и тъй вярно доколко е издигнат духът на един народ, както това показва изкуството. Велико изкуство може да даде само народ, който има велика душа, а основа на всяко изкуство е религията. Без религия не може да има изкуство. Не може да съществува нито държава, нито семейство, нито общество. Не може да живее и човек. А не може да живее, защото без религия човекът би бил не човек, а дресиран звяр“.
Нима историята не доказва тези думи? Нима хората през първата половина на XX век не бяха превърнати в дресирани зверове, които удавиха света в кръв под виковете на безбожни тирани? Нима науката, в отсъствието на Божиите нравствени норми, не придоби чудовищен образ? Нима империите не се разпаднаха до последната? Нима европейските народи не се изпоядоха един друг? Докога ще се образуват съюзи и ще се разпадат? Разбира се – докато Бог отсъства от тях и от живота ни.
И най-сетне – кога ще спечелим битката със смъртта? Медицината губи тази борба, защото не може да лекува дори и съвсем познати заболявания, да не говорим за повсеместните депресии, които унищожават човека.
В целия си устремен бяг, както се е затичал – човекът пада в гроба. Всички усилия свършват там; надеждите, мечтите, желанията, лозунгите за светло бъдеще, пътят към общоевропейския икономически просперитет – и той свършва в гроба!
„Нашият свят е изпълнен с трагедии и смърт! Това е така, защото животът вече няма стойност. Все повече ми се струва, че съвременният човек въобще не осъзнава какво е животът, нито пък смъртта; ние сме се вкопчили в живота, и се борим с него и за него със сетни сили, борим се против естествения му край – най-сигурното нещо във вселената – смъртта. Борим се за прогрес, а единственият сигурен прогрес е прогресът към гроба. В състоянието на най-висша егоцентрична гордост ние не виждаме нищо друго освен себе си.
Това заявява един малко известен за света оксфордски възпитаник, по произход сърбин, починал през 1979 г. – св. Юстин Попович.
В нашето състезание няма награда, нещо повече – ние сами сме се лишили от нея, отричайки преди стотина години нуждата от вяра в Бога, и изобщо нуждата от религия. Крайно време е да осъзнаем, че това е грешката и на съвременно-социалистическата политическа идеология, която превръща хората в дресирани безбожни зверове, сред които властват не Божията любов, а животинските закони.
Още през 60-те години на XX век св. Юстин Попович заключава: „Това състояние на днешния свят и най-вече на съвременния европеец, ни лишава от единствената победа над смъртта – ВЪЗКРЕСЕНИЕТО!“
Ако няма вяра в Бога – нашият живот, който сме приели за важно състезание, се лишава от всякаква съвест и морал, защото сред животните няма морал, а само чувствени инстинкти. Той остава без ясни позиции и принципи, а саможертвата се превръща в нещо глупаво и наивно! Всичко се изопачава и губи своя дълбок и ценен смисъл, заложен от Твореца в живота на този свят.
Дали ще се съгласим с днешните глупави и душегубни представи и лозунги, остава наш личен избор; решение, което се взема някъде дълбоко в душата, която този свят отрича, но която ние храним и съгряваме единствено с топлината на вярата в Бога. За това наше решение не е нужен плакат, нито издигнат юмрук, партийна теория или човешка мъдрост, въобще нищо от този свят. Няма никакво значение къде членуваме или към какъв съюз принадлежим или не. Това е като въпроса на Христос към Неговите ученици – а вие, не другите, а вие за кого ме мислите – и отговора на Петър: „Ти си Христос – Синът на Живия Бог“ – и нищо повече! Ако можем да отговорим в себе си така, глупостта и лудостта на този свят, и неговите светски и животинки закони, нямат никакво значение за нас. Теоретичните граници, поставени от света пред човека, не могат да възпрат нашия дух, който съзира единствено и само в Христос своя Спасител. Онзи, Който с жертвената, чужда за този свят и сегашното му състояние любов, спасява от смъртта, дава награда и обновява човешкия живот с думите: „Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее. И всеки, който живее и вярва в Мене, няма да умре вовеки.“
След което отново ни пита: „Вярваш ли в това?“.
