„Нейната майка се опитвала да я абортира през 1912 г., пиейки рициново масло, защото „една истинска викторианска жена не ражда, когато е на 40“, пише Мерили Шапиро Ашер в своята автобиография. Ако въпросът пред майка ѝ беше възникнал с днешна дата, нямаше да съществува подобен материал за 107 годишна художничка и изключителна жена, която си отиде в края на миналата година, месеци след като преодоля инфекцията от коронавирус. При представянето на автобиографичната си книга през 2015 г., когато е на 102, Мерили завършва със следните думи:
„Като предполагам, че Бог е там, в Неговия Рай, пиша това:
Скъпи Боже, Не знам Кой Си, къде Си и дали – Си. Но искам да Ти благодаря за живота си и за всички блага, на които съм се наслаждавала през него. Искам да Ти благодаря също и за тридесетте допълнителни години, дадени ми над броя, който според Твоята Библия обикновено ни се разпределя. Надявам се да не съм злоупотребила с гостоприемството Ти.
Искрено Твоя,
Мерили“
(от редактора)
Мерили Шапиро Ашер прави всичко по две: двама съпрузи, две деца. А сега вече и две пандемии. През онова есенно утро преди почти пет години, когато стъпих във вашингтонското студио на Мерили, аз разбрах, че съм се срещнала със силен дух. Нямаше салфетки с котенца, не беше изкуство на стари дами. Опитвах се да не изоставам от столетницата, бродейки из работилницата ѝ, пълна с ножовки, триони, ножове за горещ восък, гипс, стомана и бронз…
Мерили (започват да ви наричат само по име, когато творбите ви са в постоянната колекция на Смитсъновия институт) стана на 107 миналата година, и аз чаках с нетърпение следващата ѝ изложба през май, за да видя какво е създала след нашата последна среща. Коронавирусът отмени тази изложба. А след това нападна Мерили. Но Мерили е силен дух, нали помните, и тя вече е преживяла една пандемия.
Да, истина е. Тази невероятна жена – художник, автор, фотограф, скулптор, терапевт, майка, съпруга – е победила испанския грип през 1918 г., когато е била на 6 години.
Мерили помни малко за недъга извън момента, в който разбрала, че той е отминал, казва братовчедка ѝ Линда Хансел, помогнала ѝ да напише автобиографията си „102 години танцуване и чудене“.
„Когато се почувствала по-добре – казва Хансел, – тя помни, че е слязла на първия етаж и видяла как баща ѝ закусва. И разбрала, че се е оправила, щом се присъединила към семейната закуска“.
Този път Мерили се чувстваше зле няколко седмици, казва Хансел. Започнала де се усеща изтощена през март и състоянието ѝ се влошило през април, точно когато вирусът взел да вилнее из региона и да напада с особена сила възрастните хора. Когато Мерили престанала да яде, сестрата от Чеви Чейз Хауз настояла да отиде в болница.
Там лекарите потвърдили лошите новини – Мерили се оказала позитивна и нещата не били добри.
Тя никога не била включена към апарат за изкуствено дишане, но лекарите извикали дъщеря ѝ, Джоана Шапиро, за да ѝ кажат, че майка ѝ трябва да бъде хоспитализирана незабавно. Те смятали, че ѝ остават не повече от 12 часа живот.
„Е добре, те просто не познаваха майка ми“, каза Джоана пред в-к The Jerusalem Post.
Мерили се завърнала у дома след 5 дни в болницата. И в момента все още се възстановява, чете вестници и коментира новините. Но това е дълъг и бавен процес, казва Хансел.
Днес тя иска да се върне към изкуството си. Това е нейният начин да се справя с всичко, казва семейството ѝ. Изкуството, работата, страстта, силната отдаденост и любопитството – това са нещата, помогнали ѝ да върви към 108-мата си годишнина.
Същото каза тя и на мен през 2015 г., когато се запознахме в нейното студио и аз ѝ зададох традиционния за столетниците въпрос: „В какво е тайната Ви?“
Показателят „100 години“ играе все по-голяма роля в световните изследвания на населението. Америка е удвоила повече от два пъти броя на столетниците си през последните три десетилетия – днес те са към 72 хиляди. Половин милион столетници има по света днес и институции като Pew Research и ООН предвиждат, че това число ще нарасне до 3,7 милиона през 2050 г. Ковид-19, който удря особено силно по-старите хора, заплашва да смъкне надолу тази крива.
Мерили е извън всичко това. И никога не е била, дори преди да се роди. Нейната майка се опитвала да я абортира през 1912 г., пиейки рициново масло, защото „една истинска викторианска жена не ражда, когато е на 40“, пише тя в своята автобиография.
Животът на Мерили е бил посветен изцяло на семейството ѝ, което тя описва като „главно ядро, интерес, грижа, удоволствие, raison d’être на моя живот“.
В нашия разговор тя каза, че дълголетието ѝ се дължи на егоизъм. И на физически упражнения. Тренирала е тай чи всеки ден десетилетия наред и е добавила и йога към всекидневието си. И се е трудела винаги, дори когато е имала малки деца.
„Трябваше да бъда себична, за да продължа да правя изкуство“, сподели тя. Оттогава изминаха пет години и аз съм напълно спокойна за начина, по който предавам думите ѝ. Защото „себичен“ не е точно това, което имаме предвид в такива случаи, нали?
Сигурна съм, че Мерили е чувала често тази дума – „себичен“ – и вероятно се е борела с нея много години, продължавайки да работи и да твори.
Направила е първата си изложба в Чикаго през 1938 г., и творбите ѝ са се продавали във вашингтонските галерии десетилетия наред. Била е на щат в Американския университет и е работила години наред като терапевт в Националния институт за психично здраве.
Но това, което е правила, никога не е било „себично“. Споделяла е своя талант и майсторство с мнозина през целия си живот.
Тя просто не е позволявала нейното артистично „аз“ да бъде потискано от всички други неща, очаквани от жените.
И нейната гъвкавост, адаптивност и способност да се развива очевидно имат нещо общо с жилавото ѝ дълголетие.
Когато била вече далеч над 80-те и работата с големи и тежки бронзови скулптури вече станала прекалено тежка за нея, Мерили не се оттеглила. Намерила нов, по-гъвкав носител – дигиталния. Записала се на курс по дигитална фотография на 88 и учела в една класна стая заедно с ученици, със 70 години по-млади от нея.
Репродукциите, направени от нея, бяха навсякъде, когато посетих студиото ѝ. Увлича се от фотография, експериментира с цвета.
„Винаги съм се плашела от цвета – каза тя. – Затова точно сега работя с него“.
Пет години по-късно нейните дигитални творби – снимки и рисунки, обработени и подобрени на нейния компютър – са ярки, блестящи и великолепни.
Мерили е силен дух, винаги в растеж, в движение напред. Нямам търпение да науча какво още планира тя да сподели със света.
Петула Дворак, The Washington Post
10 май 2020 г.
Превод: Андрей Романов
